Денят след утре

87.

В 6:45 Ервин Шол стоеше край прозореца на кабинета в своя апартамент на последния етаж на гранд хотел „Берлин“ и гледаше как слънцето изгрява над града. Разсеяно галеше сгушената в ръцете му сива ангорска котка.

Зад него Фон Холден говореше по телефона със Залетл. През затворената врата се чуваше как секретарките приемат международни обаждания едно след друго и обясняват, че господин Шол не може да отговори.

На балкона Виктор Шевченко пушеше цигара и гледаше бившия Източен Берлин, очаквайки нареждания. Шевченко беше на трийсет и две години и имаше суховата, мускулеста фигура на уличен бияч. Също като Фон Холден, той бе минал през Съветската армия, за да попадне по-късно в Щази. След обединението бе включен в Организацията като отговорник на берлинския сектор.

— Nein! — възрази Фон Холден и острият му тон накара Шол да извърне глава. — Не е необходимо!

Продължавайки да гали котката, Шол пак се обърна към прозореца. Още в началото на разговора бе чул всичко, което го интересуваше. Елтон Либаргер си почиваше и утре щеше да пристигне в Берлин според плана.

След трийсет и шест часа сто от най-влиятелните граждани на Германия щяха да се съберат в двореца Шарлотенбург, за да го видят. Малко след девет вечерта вратите на частната банкетна зала щяха да се отворят и сред настаналата тишина величествено щеше да се появи Либаргер. Облечен във великолепен вечерен костюм, той щеше да мине без бастун по украсената с гирлянди централна пътека, близък и в същото време безкрайно далечен от смаяните зрители. В дъното на залата щеше да изкачи шестте стъпала към подиума и оттам да се обърне величаво под грохота на бурни овации. Накрая щеше да вдигне ръце за тишина и да започне най-важната, най-великолепната реч в своя живот.

Краят на телефонния разговор изтръгна Шол от унеса. Той пусна котката върху едно кресло и седна зад бюрото.

— Господин Либаргер случайно открил записа и го показал на Джоана — каза Фон Холден. — Тази сутрин не си спомня почти нищо. Тя обаче все още създава неприятности. Залетл ще се погрижи за нея.

— Искал е ти да изгладиш нещата. За това ли разговаряхте?

— Да, но не е необходимо.

— Паскал, доктор Залетл е прав. Ако момичето продължава да се вълнува, ще прехвърли тревогата си върху Либаргер, което е абсолютно недопустимо. Залетл може да я поукроти, но далеч не тъй добре, както би го сторил ти. Това е като разликата между мисъл и чувство. Опитай да си представиш колко по-трудно за промяна е чувството от мисълта. Дори Залетл да я убеди, тя просто може отново да промени мнението си и да предизвика смут, какъвто не сме в състояние да си позволим. Но ако някой я погали ласкаво, тя ще се сгуши и ще замърка, досущ като котката, която виждаш да дреме на онова кресло.

— Може и да сте прав, господин Шол, но за момента моето място е в Берлин — решително го изгледа Фон Холден. — Вие се тревожехте, че нашата система може да се окаже не толкова ефикасна, колкото предполагахме. Така е и в същото време не е така. Лондонският сектор откри, че раненият френски полицай Лебрюн е настанен в Уестминстърската болница. Местната полиция му осигурява денонощна охрана. Чрез съвместни усилия лондонският и парижкият сектор са проследили телефонен разговор на онзи американец, Озбърн, с някаква ферма близо до Нанси. Вера Монере е настанена там под охраната на френските секретни служби.

Шол седеше неподвижно, преплел пръсти върху бюрото пред себе си.

— Към Озбърн и Маквей се е присъединил офицер от Специалния отдел на лондонската полиция — продължаваше Фон Холден. — Името му е Нобъл. Тази сутрин преди разсъмване са кацнали на частно летище край Хавелберг, където ги е посрещнал инспектор Ремер от Бундескриминаламт. Охраняват ги още две полицейски коли. Трябва да предполагаме, че са на път за Берлин. — Фон Холден стана и отиде до страничната масичка да си налее чаша минерална вода. — Не е от най-добрите новини, но поне я получихме навреме. Въпросът е какво са успели да разкрият досега. Тъкмо там започва да куца системата. Бернхард Офен трябваше да ги ликвидира в Париж. Вместо това самият той бе застрелян от американския полицай. Трябваше да бъдат унищожени при експлозията във влака или от парижките сътрудници, които чакаха заедно с мен списъка на оцелелите, за да пристъпят към действие. И това не стана. Сега идват тук само ден и половина преди речта на господин Либаргер. — Фон Холден допи чашата и я остави на масичката. — Не мога да се справя с този проблем, ако замина за Цюрих.

Шол се облегна назад и огледа Фон Холден. В това време котката слезе от канапето и с изящен скок се озова в скута му.

— Ако тръгнеш веднага, Паскал, ще се върнеш до вечерта.

Фон Холден го гледаше тъй, сякаш се питаше дали не е полудял.

— Господин Шол, тези хора са опасни. Не разбирате ли?

— Знаеш ли защо идват в Берлин, Паскал? Мога да ти го обясня с две думи: Албърт Мериман. Той им е казал за мен. — Шол лекичко се усмихна, сякаш мисълта го ласкаеше. — Когато за пръв път пристигнах в Палм Спрингс през лятото на 1946, срещнах един деветдесетгодишен старец. Още като хлапе през 1870 бил ловец на индианци. Сред многото неща, които ми разказа, спомена и това, че избивали малките индианчета без оглед на възрастта. Защото знаели, че ако ги пощадят, един ден момчетата ще станат мъже.

— Господин Шол, какво искате да кажете?

— Искам да кажа, Паскал, че когато наех Албърт Мериман, трябваше да си спомня тази история. — Дългите пръсти на Шол плъзнаха като бръсначи през котешката козина. — Наскоро прегледах личния си архив. Един от хората, за които се погрижи хер Мериман, проектираше хирургически инструменти. Името му беше Озбърн. Склонен съм да вярвам, че именно неговият син пристига заедно с двамата полицаи.

Придържайки котката с една ръка, Шол стана и се отправи към балконската врата. Докато посягаше да отвори, Виктор Шевченко го изпревари.

— Остави ни сами — нареди Шол и пристъпи навън под слънчевите лъчи.

За околния свят Ервин Шол беше елегантен старец, надарен с обаяние и невероятна работоспособност, благодарение на която бе достигнал върха. Запазвайки собствената си личност в пълна сянка, той притежаваше почти магическа способност да разгадава чуждия характер. За президенти и държавници това бе скъпоценна дарба, защото им даваше възможност да проникнат в най-потайните амбиции на своите противници. Но към ония, които не желаеше да очарова, Шол проявяваше ледено високомерие, предпочитайки да ги покори чрез жестокост и страх. А шепата приближени — между тях и Фон Холден — подчиняваше на най-мрачната част от своята натура.

Шол се озърна през рамо и видя, че Фон Холден е излязъл след него на балкона. За момент зарея поглед осем етажа по-надолу, към оживеното движение по Фридрихщрасе. Питаше се защо толкова цени младите мъже и в същото време не им се доверява. Може би по същата причина не ги допускаше до себе си в сексуално отношение. Само след няколко години щеше да навърши осемдесет, а сексуалните му желания си оставаха все тъй силни. Но истината бе, че през целия си живот нито веднъж не бе оставал гол по време на секс, било то с мъж или жена. Естествено, партньорът му се разголваше, но да го стори сам беше немислимо, защото би изисквало да допусне неописуема вяра и уязвимост. Всъщност още от детството си не бе оставал гол в присъствието на друго човешко същество. А единственото дете, което го видя в това състояние, отдавна не беше сред живите — Шол разби главата му с чук и зарови трупа в мазето. Тогава беше на шест години.

— Те не идват в Берлин заради господин Либаргер или защото имат представа какво става в Шарлотенбург. Идват заради мен. Ако полицията разполагаше с доказателства за връзките ми с Мериман, отдавна щеше да предприеме мерки. В най-добрия случай знаят нещичко, казано вероятно на Озбърн от човек, който вече е мъртъв. И в резултат организират полицейска разузнавателна акция. Стратегически пресметната, но напълно прозрачна, тъй че адвокатите лесно ще я осуетят по един или друг начин… Съгласен съм, Озбърн е нещо друго. Той идва заради баща си. Не дължи нищо на полицаите и допускам, че просто ги е използвал с надеждата да се добере до мен. Пристигне ли, той ще рискува. А това, боя се, означава намеса на безумство и страст, която може да обърка събитията. — Шол се обърна и под ярките слънчеви лъчи Фон Холден видя дълбоките бръчки на старостта по лицето му. — Те идват тук добре защитени. Открий ги, наблюдавай. В един момент ще опитат да се свържат с мен, да уговорят място и час за разговор. Това ще е нашата възможност да ги изолираме. И тогава двамата с Виктор ще извършите каквото е необходимо. А междувременно заминаваш за Цюрих.

Фон Холден извърна глава, после отново го погледна.

— Господин Шол. Подценявате тези хора.

Досега Шол се държеше спокойно и небрежно. Просто галеше котката и излагаше своя план за действие. Но внезапно лицето му почервеня.

— Може би смяташ, че ми харесва тези хора, както ги нарече, да са още живи, а оная жена при Либаргер да ни създава неприятности? За всичко това, Паскал, за всичко си отговорен ти! — Разтревожена, котката се дръпна от ръцете на Шол, но той я удържа и машинално продължи да я гали. — И след целия този провал дръзваш да спориш. Ти ли откри защо идват в Берлин тия хора? Ти ли разбра какво са замислили? Ти ли предложи план за тяхното премахване?

Прикован под свирепия поглед на Шол, Фон Холден не смееше да помръдне. Любимият син, който не може да стори зло, изведнъж се бе провинил. Това бе нещо повече от разочарование — беше измяна и Фон Холден го знаеше. За да го въведе в най-тесния кръг и да го направи отговорник по сигурността на цялата Организация, Шол трябваше да се пребори с Дортмунд, Залетл и Ута Баур. Това му отне месеци, но в крайна сметка той успя да ги убеди, че са последните оцелели от някогашната йерархия. Вече остаряват, твърдеше Шол, а не са се погрижили за бъдещето. Най-великите империи са рухвали за броени дни само защото не е имало ясен план за наследяване на властта. След време други ще заемат техните места начело на Организацията. Може би съпрузите Пайпер, Ханс Дабриц, Хенрик Щайнер или дори Гертруде Бирман. Но това време още не е дошло, а дотогава Организацията се нуждае от вътрешна защита. Шол познава Фон Холден още от дете. Той има необходимото образование и закалка, отдавна се е доказал като способен и верен сътрудник. Трябва да му се доверят и да го направят отговорник по безопасността — ако не за друго, то поне заради бъдещото спасяване на всичко, към което се стремят.

— Съжалявам, че ви разочаровах, господине — прошепна Фон Холден.

— Паскал — омекна Шол. Гласът му отново стана тих. Котката в ръцете му се отпусна и той продължи да я гали. — Знаеш, че те обичам като син, какъвто нямам. Но днес не мога да си позволя да ти говоря като на син. Ти си Leiter der Sicherheit и отговаряш за сигурността на цялата операция.

Внезапно Шол стисна котката за врата. Рязко я дръпна и протегна ръка настрани от балкона, на двайсет и пет метра над уличното движение. С див писък животното размаха лапи. После се сви на топка и задраска ръката на Шол в отчаян опит да се удържи над бездната.

— Никога не бива да оспорваш моите заповеди, Паскал.

Дясната лапа на котката се стрелна нагоре, оставяйки назъбена кървава диря по китката на Шол.

— Никога. Ясно ли е?

Шол сякаш не забелязваше котката. Лапите удряха, раздираха отново и отново, докато цялата му ръка се обля в кръв. Но погледът му продължаваше да се впива в очите на Фон Холден. Нямаше болка, защото не съществуваше нищо друго. Нито котката. Нито уличното движение. Единствено Фон Холден. Искаше пълното му подчинение. Не само в този миг, а до последен дъх.

— Да, господине. Ясно е — едва прошепна Фон Холден.

Шол го погледа още малко.

— Благодаря ти, Паскал — тихо изрече той.

После разтвори пръсти и котката с неистов вой полетя като камък надолу. Шол дръпна ръка над парапета и я протегна напред с дланта нагоре. Кръвта описваше тъмен полукръг около китката му, преди да попие в белоснежния маншет на ризата.

— Паскал — произнесе той, — когато му дойде времето, отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.

Фон Холден погледна ръката пред себе си, после вдигна очи към Шол.

— Да, господине — отново прошепна той.

Сетне като в някакъв древен и зловещ ритуал Шол отпусна ръка, а Фон Холден рухна на колене и я сграбчи. Притегли я към устните си и започна да ближе кръвта. Първо пръстите. След това по дланта и още по-нагоре, към китката. Вършеше всичко бавно, с отворени очи, осъзнавайки, че Шол го гледа като омагьосан. Продължи да засмуква раните с устни и език отново и отново, докато най-сетне мощна тръпка разтърси тялото на Шол и той се отдръпна.

Фон Холден бавно се изправи, погледна го за момент, после бързо се завъртя и влезе в апартамента, оставяйки Шол да се опомня в самота от шемета на осъщественото желание.