Денят след утре

108.

Градът се размазваше пред погледа му. Фон Холден управляваше колата машинално — ту забавяше, ту ускоряваше, ту почти спираше сред натовареното движение. Мозъкът му се гърчеше от възмущение и ярост. Трима от четиримата мъже, които се бе заклел да убие, бяха нахълтали най-нагло в неговия офис, като че имаха работа с някакъв амбулантен търговец. Нещо по-лошо — самият той не бе в състояние да стори каквото и да било, освен да ги наблюдава иззад затворената врата, тъй като се боеше, че иначе би могло да се стигне до масово полицейско нахлуване.

А най-безумното бе, че всичко идваше от любовните страсти на Каду към една жена, чийто единствен интерес спрямо него се ограничаваше до сведения за верността на сътрудниците в Интерпол. И тъкмо яростта от идиотското поведение на французина сложи на място последните подробности от плана за предстоящата операция.

Хауптщрасе 72

12:15

Джоана видя как колата зави, спря за момент пред пазачите, после пресече портата и спря до входа на резиденцията. Самият вход почти не се виждаше от прозореца на спалнята, но беше сигурна, че е зърнала Фон Холден да излиза и да тръгва нагоре по стъпалата.

Тя изтича пред огледалото и си сложи от скъпото червило, което й бе подарила Ута Баур. Сама не знаеше защо, но въпреки всичко преживяно се чувстваше по-възбудена от когато и да било през живота си. Сякаш я бе обзела някаква неутолима, могъща жажда, която само сексът можеше да прогони поне за миг.

Отвори вратата, пристъпи към стълбището и видя долу Фон Холден да разговаря с Ерик и Едуард. След малко той се обърна и изчезна от поглед. Искаше й се да хукне по стъпалата след него, но не можеше да постъпи така пред племенниците на Либаргер.

Опитвайки да се освободи от тия чувства, тя прекоси коридора и тихо почука на една затворена врата. Незабавно й отвори белокос мъж с розова свинска физиономия, облечен в смокинг. Навярно беше албинос.

— Аз… аз съм… — заекна Джоана, стресната от външността и властния поглед на непознатия.

— Знам коя сте — прекъсна я той с гърлен глас.

— Бих искала да видя господин Либаргер — каза тя и албиносът веднага я въведе в стаята.

Седнал в креслото до прозореца, Елтон Либаргер четеше куп омачкани листове с едро отпечатан текст. Това беше речта му за тази вечер — през последните дни се занимаваше почти само с нея.

— Исках да проверя как сте и дали всичко е наред, господин Либаргер — каза Джоана.

Едва сега забеляза, че още един мъж в смокинг стои до прозореца към задния двор. Нямаше представа защо господин Либаргер може да се нуждае от двама телохранители в тази тъй елегантна и приятна къща с охрана на входа.

— Благодаря, Джоана, всичко е наред — отвърна той, без да надига глава.

— По-късно пак ще намина — усмихна се тя.

Либаргер кимна разсеяно и продължи да чете. Джоана се усмихна любезно на телохранителя със свинската физиономия и излезе.

Фон Холден беше сам в кабинета с тъмна дъбова ламперия, когато Джоана влезе и внимателно притвори вратата зад себе си. Седеше с гръб към нея и разговаряше на немски по телефона. Кабинетът изглеждаше мрачен в сравнение с ясния слънчев ден. Навън дворът беше покрит с ослепително ярка зеленина, по която живописно се червенееха опадали листа от вековния бук край стената. Вляво от дървото имаше голям гараж и желязна врата, водеща вероятно към задния двор.

Изведнъж Фон Холден остави слушалката и се завъртя.

— Не бива да идваш, когато разговарям по телефона, Джоана.

— Исках да те видя.

— Е, виждаш ме.

— Да — усмихна се тя. Фон Холден й се стори по-уморен от всеки друг път. — Обядвал ли си?

— Не помня.

— Закусва ли?

— Не знам.

— Уморен си. Даже не си се избръснал. Ела в моята стая. Изкъпи се, почини малко.

— Не мога, Джоана.

— Защо?

— Защото имам да върша много неща. — Той рязко се изправи. — И не ми дръж майчински тон, мразя това.

— Не ти държа майчински тон. Искам… искам да се любим. — Тя се усмихна и облиза устни. — Ела горе. Моля те, Паскал. Може би вече никога няма да останем насаме.

— Говориш като ученичка.

— Не съм ученичка… знаеш много добре… — Тя пристъпи плътно до него. Ръката й плъзна към слабините му. — Нека да го направим тук. Още сега.

Всичко в нея — позата, мъркащият глас, движенията, с които се притискаше към него — беше наситено с необуздана сексуалност.

— Влажна съм — прошепна тя.

Изведнъж Фон Холден посегна надолу и блъсна ръката й.

— Не. Върви си сега. Довечера ще дойда.

— Паскал… Аз… аз те обичам…

Фон Холден я гледаше мълчаливо.

— Не си ли го разбрал вече?

Внезапно зениците му се свиха като точици, очите сякаш хлътнаха навътре в черепа. Джоана се задъха и отстъпи назад. Никога, никога не бе виждала тъй свиреп и опасен човек.

— Вън! — изсъска той.

Тя отскочи със задавен вик, блъсна се в някакво кресло, заобиколи го и изтича навън, оставяйки вратата отворена. Фон Холден я чу как бяга по каменните плочки на коридора и после нагоре по стълбището. Канеше се да затвори вратата, когато в кабинета влезе Залетл.

— Гневен сте — каза докторът.

Фон Холден му обърна гръб и се загледа през прозореца. Още от колата бе съобщил на Шол за плана си. Шол го изслуша и одобри. Но веднага след това изключи Фон Холден от списъка на изпълнителите. Заяви, че е прекалено опасно. Твърде много хора познаваха Фон Холден като негов европейски координатор по сигурността и Шол не можеше да си позволи риска при един евентуален провал да го обвинят в съучастничество. Полицията ги дебнеше по петите. Не, реши Шол, Фон Холден ще планира всичко, но за изпълнението ще се погрижи Виктор Шевченко. Вечерта всички ще видят как Фон Холден придружава Либаргер в Шарлотенбург. А после незабелязано ще се измъкне, за да свърши „другото“. След тази заповед Шол затвори телефона.

— Нали знаете, хер Leiter der Sicherheit — тихо каза Залетл. — Именно днес вашата лична безопасност е неоценима.

— Да, знам — кимна Фон Холден и се обърна.

Очевидно Залетл беше в течение на разговора му с Шол, защото намекваше за „другото“. Веднага след края на тържеството в Шарлотенбург щеше да има втора церемония за шепа най-отбрани гости. Тайна и необявена предварително, тя щеше да се състои в мавзолея с гробниците на пруските крале. Фон Холден трябваше да донесе свръхсекретния материал, който щеше да бъде демонстриран там, и кодовете за достъп до този материал бяха програмирани единствено за него, без никаква възможност да бъдат променени.

Изборът показваше колко високо го ценят и каква власт му е поверена. Можеше да се сърди, но Шол и Залетл имаха право. По много причини именно днес личната му безопасност беше неоценима. Трябваше да осъзнае, че в жилите му вече не тече кръвта на прост войник от Спецназ като Бернхард Офен или Виктор Шевченко. Той беше Leiter der Sicherheit. Отговорник по безопасността — това вече не беше просто професия, а врата към бъдещето. Като човек, който един ден щеше да надзирава смяната на властта в цялата Организация, той се превръщаше в „пазител на пламъка“. Ако все още не бе разбрал това, именно днес трябваше да го разбере.