Денят след утре

67.

Часът бе 14:40. Озбърн бе звънял три пъти пъти в хотела на Маквей и всеки път му отговаряха, че мосю Маквей е излязъл и не се знае кога ще се върне, но ще проверява дали са го търсили. След третото обаждане Озбърн вече подскачаше до тавана от нерви. Изчезването на Маквей правеше тревогата от взетото решение почти непоносима. Беше подготвил разума и чувствата си, за се предаде в ръцете на полицая, приемайки предварително двата възможни изхода — да срещне съчувствие у своя сънародник или незабавно да попадне във френски затвори. Чувстваше се като балон под тавана, свободен и пленник в същото време. Не искаше нищо друго, освен да го смъкнат долу, но нямаше кой да хване връвчицата.

Изкъпан и гладко избръснат, той стоеше в празния апартамент на Филип и се мъчеше да съобрази какво да предприеме. С охрана от двама полицаи Вера пътуваше към дома на баба си в Кале. Макар че това бе станало по настояване на Филип, Озбърн се надяваше тя да е разбрала от кого идва идеята. Надяваше се да е разбрала, че я моли да замине не само заради нейната безопасност, но и защото я обича.

Филип сам му предложи да се изкъпе тук. Извади от шкафа чисти кърпи, нов сапун и бръснач. После му каза да си вземе от хладилника каквото иска, сложи си вратовръзка и отиде на работа. Преди да излезе, той обеща да наблюдава полицаите от фоайето и веднага да позвъни, ако има опасност.

Не ще и дума, Филип беше същински ангел. Но умората си казваше думата и Озбърн имаше чувството, че портиерът няма да издържи още една изненада. Събитията от последните двайсет и четири часа бяха претоварили не само неговата лоялност, но и душевното му равновесие. Макар и благороден по дух, в крайна сметка Филип си оставаше обикновен портиер. Никой не би могъл да очаква от него безпределна храброст. Ако Озбърн се върнеше в таванското скривалище, не можеше да знае докога ще е в безопасност. Особено ако високият мъж откриеше начин да се промъкне през полицейските постове и дойдеше да го потърси.

Накрая той осъзна, че има само една възможност. Набра служебния номер на Филип и запита дали отвън все още пазят полицаи.

— Oui, monsieur. Двама отпред и двама отзад.

— Филип… има ли трети изход от сградата?

— Oui, monsieur. Точно където сте в момента. От кухнята се излиза в малък коридор; накрая има стъпала към тротоара. Но защо? Тук сте в безопасност и…

— Merci, Philippe. Merci beaucoup.

Озбърн прекъсна връзката и се обади в хотел „Старият Париж“. Ако Маквей наистина проверяваше дали са го търсили, вероятно очакваше тъкмо това — час и място за среща.

19:00. Предната тераса на ресторант „Ла купол“ на булевард Монпарнас. Там Озбърн бе срещнал Жан Пакар за последен път преди убийството и това бе единственото място в Париж, за което знаеше със сигурност, че ще бъде претъпкано довечера. Тоест, високият мъж едва ли би рискувал да стреля по него.

Пет минути по-късно той отвори страничната врата и по няколко стъпала се изкачи на тротоара. Следобедът беше прохладен и свеж, по Сена лениво плаваха шлепове. Озбърн забеляза полицейския пост пред сградата. Завъртя се и тръгна в обратна посока.

В 17:20 Пол Озбърн излезе от модния магазин „Троа картие“ на булевард Мадлен и тръгна към близката станция на метрото. Беше току-що подстриган и облечен с нов тъмносин костюм на ситно райе, бяла риза и синя вратовръзка. Изобщо не приличаше на беглец.

На идване бе минал през частния кабинет на доктор Ален Шейсон на улица Басано близо до Триумфалната арка. Урологът Шейсон беше с две-три години по-млад от него и двамата бяха обядвали заедно на конгреса в Женева. Бяха си разменили визитните картички с твърдото обещание да си гостуват, ако Озбърн попадне в Париж или Шейсон в Лос Анджелис. Озбърн напълно бе забравил за това докато не му хрумна, че все пак някой трябва да прегледа наранената китка.

— Какво се е случило? — запита Шейсон, след като помощникът му направи рентгенова снимка.

— Предпочитам да не засягам темата — измъчено се усмихна Озбърн.

— Добре — многозначително кимна Шейсон и се зае да превързва ръката му. — Раната е от нож. Вероятно болезнена, но като хирург имате невероятен късмет.

— Да, знам…

В шест без десет Озбърн излезе от метрото и тръгна по булевард Монпарнас. До „Ла купол“ имаше само три пресечки. Това му оставяше повече от час свободно време. Време да установи, или поне да се опита да установи дали полицията не подготвя клопка. Той спря в една телефонна кабина, свърза се с хотел „Старият Париж“ и разбра, че Маквей е получил съобщението.

— Merci.

Озбърн остави слушалката, отвори вратата и излезе на тротоара. Свечеряваше се и улицата гъмжеше от хора, бързащи да се приберат след работа. Малко по-нататък край отсрещния тротоар беше „Ла купол“. Отляво имаше малко кафене с широка витрина, през която да наблюдава какво става по другия тротоар.

Озбърн влезе, избра стратегическо място до витрината и си поръча чаша бяло вино.

Наистина имаше късмет. Както бе очаквал, рентгеновата снимка потвърждаваше, че раната не е сериозна, а Шейсон, макар да беше само уролог, категорично го увери, че всичко ще мине без трайни последствия. Благодарен за помощта и разбирането, Озбърн опита да му плати, но Шейсон не пожела и да чуе.

— Mon ami — невъзмутимо заяви той, — ако някой ден ме подгони полицията в Лос Анджелис, ще знам, че имам приятел, който да ме излекува. Без да разпитва и без да записва в книгата за пациенти. Нали?

Шейсон го бе приел по спешност и бе обработил раната, като знаеше през цялото време, че Озбърн е търсен от полицията и с тази намеса рискува кариерата си. Но не бе казал нищо. Накрая се прегърнаха, Шейсон разцелува пациента си с чисто френска сърдечност и му пожела успех. Изрази съжаление, че не може да стори нещо повече за един приятел и колега, с когото са делили масата в Женева.

Внезапно Озбърн рязко остави чашата и се надигна. Отсреща бе спряла полицейска кола. Двама униформени полицаи изскочиха отвътре и нахълтаха в „Ла купол“. След малко изведоха елегантен мъж с белезници на ръцете. Очевидно пиян, човекът шумно протестираше. Минувачите спираха да гледат как полицаите го вкарват в колата. Единият се настани до него на задната седалка, другият мина зад волана. Синята лампа се завъртя и колата потегли с вой на сирена.

Така можеше да стане. Съвсем бързо.

Озбърн отпи глътка вино и погледна часовника. Беше 18:15.