Денят след утре

77.

Беше осем сутринта и Бени Гросман току-що се бе прибрал у дома. На вратата бе срещнал синовете си Мат и Дейвид, бързащи за училище. Подхвърлиха му само по едно кратко: „Здрасти, тате, чао тате“. А сега и жена му Естел се готвеше да тръгва на работа — беше фризьорка в Куинс.

— Мама му стара! — чу тя гласа му от спалнята.

С бира в едната ръка и сандвич в другата Бени седеше по гащета пред телевизора. Цяла нощ бе прекарал в отдел „Архиви и информация“, тракайки като луд на компютъра и търсейки помощ от неколцина извънредно опитни компютърни мошеници, за да събере на Маквей информация за убийствата през 1966 година.

— Какво има? — запита Естел, влизайки в спалнята. — На кого мама му стара?

— Шшшшт! — прекъсна я Бени.

Естел се обърна към телевизора да види какво го е развълнувало. По Си-Ен-Ен предаваха за някаква железопътна катастрофа край Париж.

— Ужасно — въздъхна тя, гледайки как двама пожарникари мъкнат окървавена жена на носилка. — Но защо толкова се вълнуваш?

— Маквей е в Париж — отвърна той, без да откъсва очи от екрана.

— Маквей е в Париж — безизразно повтори Естел. — Както и милиони други. Де да бяхме и ние в Париж.

Той рязко се завъртя към нея.

— Естел, защо не вземеш да идеш на работа?

— Знаеш нещо, нали?

— Естел, скъпа. Върви на работа. Моля те…

Естел Гросман погледна съпруга си. Когато говореше така, той се превръщаше в ченге, което недвусмислено й намекваше да не си пъха носа в чужди работи.

— Гледай да поспиш.

— Добре, добре.

Естел го погледа още малко, после поклати глава и излезе. Понякога мислеше, че мъжът й безкрайно обича приятелите и близките си. Ако го помолеха, би сторил всичко, без да пести и сетните си сили. Но когато беше уморен, въображението му почваше да работи извънредно. Почти като самия него.

— Мистър Нобъл, обажда се Бени Гросман от нюйоркската полиция.

Все още по бельо, Бени Гросман бе разхвърлял бележките си по кухненската маса. Обаждаше се на Нобъл, защото Маквей му бе поръчал да го стори, ако не получи вест от него. А Бени имаше мощно, почти свръхестествено предчувствие, че Маквей няма да позвъни. Поне днес.

За десет минути той изложи какво бе открил:

Александър Томпсън, специалист по експериментални компютърни програми. През 1962 година се пенсионира по здравословни причини и напуска Ню Йорк. Заселва се в Шеридан, щат Уайоминг, където среща писател, работещ върху сценарий на научно-фантастичен филм за холивудско студио. Името на писателя е Хари Симпсън, а на студиото „Американ пикчърс“. Срещу двайсет и пет хиляди долара в брой Александър Томпсън е помолен да състави компютърна програма за машина, способна да насочва прецизно скалпела по време на операция, като по този начин напълно замества хирурга. Разбира се, всичко това е чиста теория, фантастика, футуризъм. Но все пак трябва да е нещо, което наистина да работи, макар и несъвършено. През януари 1966 Томпсън предава програмата. Три дни по-късно е открит прострелян на един селски път. Разследването установява, че в Холивуд няма нито Хари Симпсън, нито „Американ пикчърс“. Компютърната програма на Александър Томпсън изчезва безследно.

Дейвид Брейди проектира прецизни инструменти за една малка фирма в Глендейл, Калифорния. През 1964 година основният пакет акции на фирмата е закупен от „Алама стийл лимитед“ със седалище в Питсбърг, Пенсилвания. Брейди получава задачата да проектира механична ръка с електронно управление. Ръката трябва да има същата свобода на движение като човешката китка и да е в състояние да насочва скалпел с изключителна точност по време на операция. Завършва работните проекти и ги предава за оценка само четирийсет и осем часа преди да го открият в басейна му. За удавяне не може да става и дума. В сърцето на Брейди е забит алпинистки пикел. Две седмици по-късно „Алама стийл“ фалира и прекратява своята дейност. Проектите на Брейди изчезват безследно. Никакви следи и от „Алама стийл“, сякаш компанията изобщо не е съществувала. Банковите преводи на суми за заплати водят към „Уентуърт продъктс лимитед“ със седалище в Онтарио, Канада. „Уентуърт продъктс“ фалира по-малко от седмица след „Алама стийл“.

Мери Рицо Йорк, доктор по физика, работи за „Стандард текнолъджис“ в Пърт Амбой, Ню Джърси. Фирмата е специализирана в изследване на ниските температури и има договор с „ТЛТ интернешънъл“ от Манхатън — компания за превоз на замразено месо от Австралия и Нова Зеландия до Великобритания и Франция. През лятото на 1965 година ТЛТ решава да разшири своята дейност и Мери Йорк е помолена да разработи програма, която би дала възможност за превоз на втечнен природен газ с хладилни супертанкери. Общата идея е, че при ниски температури газът се втечнява и тъй като не съществуват презокеански тръбопроводи, може да бъде превозван с танкери. За целта Мери Йорк започва експерименти със свръхниски температури. Отначало работи с азот, който се втечнява при 196 градуса под нулата по Целзий. По-късно експериментира с течен водород, а накрая с хелий, който се втечнява при 269 градуса под нулата. С помощта на течен хелий други материали също могат да бъдат охладени до тази температура. Мери Йорк е бременна в шестия месец и работи до късно в лабораторията. На 16 януари 1966 година внезапно изчезва. Лабораторията е подпалена. Четири дни по-късно вълните изхвърлят близо до Атлантик сити нейния труп с отчетливи следи от удушаване. Всичките й записки, формули и планове са изгорели в пожара или отнесени от неизвестния убиец. Два месеца по-късно „ТЛТ интернешънъл“ фалира, а президентът на компанията се самоубива.

— Маквей искаше да знае още две неща — продължи Бени. — Компанията „Майкротаб“ от Уолтъм, Масачузетс, е хвърлила топа през май същата година. Второто, което го интересуваше…

Йън Нобъл бе записал целия разговор с Бени Гросман. Когато свършиха, той направи копие за личния си архив и с касетофон под мишница се отправи към строго охраняваната стая на Лебрюн в Уестминстърската болница.

След като затвори вратата, Нобъл седна на леглото и включи касетофона. Макар че кислородните тръбички още не бяха извадени от носа му, Лебрюн слушаше внимателно. Накрая стигнаха до момента, в който Бени Гросман завърши:

— Второто, което го интересуваше, беше какво знаем за някой си Ервин Шол, който през 1966 година притежавал голямо имение на Уестхамптън бийч в Лонг айланд… Е, човекът все още притежава имението. Плюс още две — в Палм Бийч и Палм спрингс. Старае се да остава в сянка, но е могъща фигура в издателския бизнес и хвърля огромни пари за произведения на изкуството. Играе голф с Боб Хоуп, Джери Форд, а понякога и със самия президент. Предайте на Маквей, че ще си вземе белята с тоя Шол. Той е много голям. Много. И недосегаем. Между другото, това ми го каза един приятел на Маквей, Фред Ханли от ФБР в Лос Анджелис.

Нобъл изключи касетофона. Не искаше Лебрюн да чуе как в края на разговора Бени се тревожи за Маквей. Все още не му бяха казали за железопътната катастрофа. И без това беше приел много тежко известието за смъртта на брат си, тъй че нямаше смисъл да го товарят допълнително.

— Йън — прошепна Лебрюн. — Знам за влака. Може и да съм гръмнат, но още не съм умрял. Лично разговарях с Каду преди двайсетина минути.

— Правиш ми се на кораво ченге, а? — усмихна се Нобъл. — Е, чуй сега нещо, което не знаеш. Маквей застреля онзи тип, дето уби Мериман и се опита да убие Озбърн и Вера Монере. Изпрати ми отпечатък от палеца му. Проверихме го и не открихме нищо. Човекът е чист, без полицейско досие. Никаква самоличност. По обясними причини не исках да ползвам услугите на Интерпол. Обърнах се към приятелите от военното разузнаване, които любезно ми съобщиха следното… — Нобъл извади малък бележник и прелисти страниците. — Името на нашия стрелец е Бернхард Офен. Адрес неизвестен. Все пак успяха да изровят един стар телефонен номер: 0372-885-7373. Многозначителна подробност, телефонът се оказа на някаква месарница.

— Нула-три-седем-две беше кодът на Източен Берлин преди обединението — каза Лебрюн.

— Точно така. А нашият приятел Бернхард Офен е заемал ръководен пост в Щази чак до нейното разпускане.

Лебрюн вдигна ръка към тръбичките в носа си и дрезгаво прошепна:

— Какво, за Бога, ще търси във Франция източногерманската тайна полиция? Особено пък сега, след като вече не съществува?

— Искрено се моля Маквей скоро да ни го каже — мрачно отвърна Нобъл.