Денят след утре

19.

Когато Вера взе рецептата и мина към дъното на болничната аптека, Озбърн остана до първото гише и се загледа в рафта с поздравителни картички. Веднъж надигна глава и видя, че аптекарят оживено говори нещо, размахвайки ръце, а Вера стои с юмрук на кръста и го чака да свърши. Озбърн веднага отклони поглед. Дали не бе сгрешил, че я забърка в тази история? Ако го хванеха и истината излезеше наяве, можеха да я обвинят в съучастие. По-добре да й каже, че ще мине без препарата. Сигурно имаше и други начини да се справи с Анри Канарак. С изтръпнали пръсти той върна на рафта картичката, която разглеждаше и тъкмо се канеше да тръгне към Вера, когато я видя, да се задава насреща. Минавайки край него, тя лекичко намигна.

— То било по-лесно, отколкото да си купиш презервативи. И не те гледат накриво.

Две минути по-късно крачеха надолу по булевард Сен Жак, а ампулите със сукцинилхолин и няколко спринцовки за еднократна употреба лежаха в джоба на Озбърн.

— Благодаря — тихо каза той, докато разтваряше чадъра. После дъждът се засили и Озбърн предложи да хванат такси.

— Имаш ли нещо против да се поразходим пеша? — запита Вера.

— Щом казваш…

Хванати под ръка, двамата пресякоха на червено. Когато достигнаха отсрещния тротоар, Озбърн побърза да я пусне. Вера се усмихна широко и през следващите петнайсет минути двамата просто вървяха мълчаливо под дъжда.

Озбърн се бе унесъл в мисли. Донякъде изпитваше облекчение. Набавянето на сукцинилхолина се бе оказало по-лесно, отколкото предполагаше. Но не можеше да забрави, че бе излъгал Вера, че я бе използвал за своите цели. Угризенията на съвестта го мъчеха с изненадваща сила. От всички хора в своя живот тъкмо с нея не би желал да злоупотребява или да укрива пълната истина. Но друг избор просто нямаше, напомни си той.

Днешният ден не беше като другите, а и онова, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с делата от нормалния живот. В съдбата му се бяха намесили отдавна отминали мрачни събития. Трагични събития, за които знаеха само той и Канарак. И само двамата с Канарак можеха да уредят старите сметки. Отново му мина тревожната мисъл, че ако нещо се объркаше, можеха да обвинят Вера в съучастие. Едва ли би попаднала в затвора, но това щеше да съсипе кариерата, за която бе работила толкова години. Сега той съжаляваше, че не е помислил по-рано, преди да я забърка в делата си. Трябваше да помисли, но не го бе сторил и вече нямаше път назад. Оставаше му само да мисли за предстоящото. Да не допусне провал, който би застрашил и него, и Вера.

Внезапно тя хвана ръката му и го завъртя към себе си. Озбърн откри, че вече не са на булевард Сен Жак, а пресичат Ботаническата градина около Националния природонаучен музей и наближават Сена.

— Какво има? — изненадано запита той.

Вера видя как очите му бавно се насочват към нейните и разбра, че го е изтръгнала от някакво странно видение.

— Искам да те поканя в апартамента си — каза тя.

— Какво? — слиса се Озбърн.

Отляво и отдясно подтичваха минувачи. Без да обръщат внимание на дъжда, градинарите се подготвяха за работа.

— Казах, че искам да те поканя в апартамента си.

— Защо?

— Искам да те изкъпя.

— Да ме изкъпеш ли?

— Точно така.

Той се ухили като хлапак.

— Значи първо изобщо не искаше да се видим, а сега ме каниш в апартамента си?

Вера се изчерви.

— Че какво лошо има в това?

— Наясно ли си какво правиш?

— Да. Хрумнало ми е да те изкъпя, а пък онова, дето в хотела го представят за вана, няма да побере и кученце.

— Ами твоят „френчо“?

— Престани да го наричаш така.

— Кажи как му е името и ще престана.

Вера помълча, после отсече:

— Не ми пука за него.

— Тъй ли? — усмихна се той, убеден, че всичко е на шега.

— Тъй.

Озбърн я погледна по-внимателно.

— Ти май говориш сериозно.

Вера решително кимна.

— И откога?

— Откакто… Не знам. Откакто реших и толкоз!

По гласа й личеше, че не желае да обсъжда въпроса.

Озбърн не знаеше нито какво да мисли, нито дори какво да чувства. В понеделник тя бе казала, че не желае повече да го вижда. Имала си любовник, изтъкната обществена фигура. Днес беше четвъртък. Любовникът отпадаше, на негово място идваше Озбърн. Нима Вера наистина изпитваше толкова дълбока привързаност към него, за да постъпи така? Или любовникът беше нейна измислица, колкото да го пропъди и да сложи край на една мимолетна авантюра?

Ветрецът откъм реката разроши косата й и тя енергично намести кичура зад ухото си. Да, знаеше какво рискува, но не даваше пукната пара за това. Разбираше само едно: че в момента желае да се люби с Пол в своя апартамент, в собственото си легло. Искаше да бъде изцяло с него през всичкото време, с което можеха да разполагат. До следващото дежурство оставаха четирийсет и осем часа. Франсоа — онзи, когото Озбърн наричаше „френчо“ — беше в Ню Йорк и не се бе обаждал от няколко дни. Какво пък, тя беше свободен човек и имаше пълното право да върши каквото си иска, когато си иска и където си иска.

— Уморена съм. Идваш ли? Да или не?

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза тя.

Часът беше десет без пет.