Денят след утре

74.

Десет секунди по-късно Маквей и Озбърн предпазливо пристъпиха в коридора и затвориха вратата. И двамата държаха пистолети, но това се оказа излишно — наоколо нямаше никого.

Доколкото можеха да преценят, онези, които бяха пратили проститутката, все още чакаха долу. Това означаваше, че само предполагат, но не знаят със сигурност дали са се натъкнали на търсените двама. Оставяха й време за действие. Тя беше професионалистка и ако се наложеше, щеше да мине през леглото с двамата заподозрени. Но Маквей знаеше, че отсрочката няма да е дълга.

Вътрешните коридори на петия етаж имаха сиви стени и тъмночервени пътеки. Пожарните стълби бяха в края на коридора и в центъра на сградата, близо до асансьорната шахта. Маквей избра стълбата в края. Ако нещо се случеше, поне нямаше да попаднат между два огъня.

Трябваха им четири минути и половина, за да се спуснат до мазето и през служебния изход да излязат на тясна уличка зад хотела. Завиха надясно и закрачиха през гъстата мъгла по булевард Сен Жак. Беше 2:15 през нощта срещу вторник, 11 октомври.

В 2:42 червеният телефон върху нощното шкафче на Йън Нобъл избръмча два пъти и млъкна, но лампичката продължи да мига. Като внимаваше да не събуди жена си, която страдаше от тежък артрит и едва успяваше да заспи, той се измъкна от леглото и мина през черната орехова врата към кабинета си. След малко вдигна слушалката.

— Да.

— Маквей.

— Адски дълги бяха тия деветдесет минути. Къде си, по дяволите?

— Обикалям из Париж.

— Още ли си с Озбърн?

— Като сиамските близнаци сме.

Нобъл натисна един бутон под бюрото и плотът се отдръпна, разкривайки въздушна карта на Великобритания. С ново натискане се появи списък на кодове. Третото натискане му осигури подробна карта на Париж и околностите.

— Можете ли да се измъкнете от града?

— Къде?

Нобъл отново огледа картата.

— На около двайсет и пет километра източно по шосе N3 е градчето Мо. На влизане в него се минава край малко летище. Търсете цивилен самолет „Сесна“ с номер ST95. Ако времето позволи, ще бъде там от осем до девет сутринта. Пилотът ще чака само един час. Ако закъснеете, търсете го утре по същото време.

— Gracias, amigo33.

Маквей остави слушалката и излезе при Озбърн. Бяха в коридора край пероните на Гар дьо Лион на булевард Дидро, близо до Сена в северозападната част на Париж.

— Е? — запита Озбърн с надежда.

— Какво ще речете за малко сън? — отвърна Маквей.

След петнайсет минути Озбърн мрачно оглеждаше новия им приют — каменна площадка под моста Аустерлиц с изглед към Сена и кей Анри IV.

— За няколко часа попадаме в армията на бездомните — обяви Маквей в тъмното, после вдигна яката на шлифера и се превъртя настрани.

Озбърн също би трябвало да си легне, но не го стори. Като надигна глава, Маквей го видя да седи подпрян на гранитната подпора и да се взира във водата, сякаш току-що го бяха запокитили в ада с присъда да остане така навеки.

— Докторе — тихо каза Маквей, — все е по-добре, отколкото в моргата.

В 2:50 след полунощ реактивният самолет на Фон Холден се приземи на частно летище северно от Париж. В 2:37 бе получил радиограма, че парижкият сектор е засякъл обектите да напускат хотел „Сен Жак“ около 2:10. По-нататък следите им се губят. За всяка нова информация ще бъде съобщено незабавно.

Организацията имаше очи и уши по улиците, в полицейските участъци, обществените сгради, болниците, посолствата и транспортните възли на десетина от най-големите градове в Европа и още пет-шест из целия свят. Чрез тях бяха открили Албърт Мериман, Анес Демблон, жената на Мериман и Вера Монере. Пак чрез тях щяха да открият Озбърн и Маквей. Въпросът бе кога.

В 3:10, настанен на задната седалка на тъмносиньо БМВ, Фон Холден навлезе в Париж по магистрала N2 през Обервилие. Чувстваше се като главнокомандващ, който нетърпеливо очаква доклада на своите генерали от бойното поле.

За да убие Бернхард Офен, тоя американски полицай трябваше да е или много добър, или голям късметлия, а може би и двете едновременно. Същото се отнасяше и до неочакваното изплъзване. Неприятно. Парижкият сектор разполагаше с първокласни сътрудници, високо ценени и дисциплинирани, а Бернхард Офен беше най-добрият от тях.

Фон Холден знаеше това най-добре. Макар и няколко години по-млад, беше работил като началник на Офен както в Съветската армия, така и в Щази — източногерманската тайна полиция преди обединението.

Кариерата на Фон Холден бе започнала рано. На осемнайсет години той напусна Аржентина и замина да следва в Москва. После премина обучение в ленинградската школа на КГБ. Петнайсет месеца по-късно беше ротен командир от 4-та гвардейска танкова армия, отговарящ за охраната на съветското посолство във Виена. Там бе вербуван в Спецназ — отрядите със специално предназначение, обучавани за саботажи и тероризъм. Пак там срещна Бернхард Офен — един от неколцината лейтенанти в неговата част.

Две години по-късно Фон Холден бе официално уволнен от Съветската армия и стана заместник-директор на източногерманския Комитет по въпросите на спорта. Отговаряше за подготовката на елитни атлети в лайпцигския Институт по физкултура; между тях бяха Ерик и Едуард Клайст, племенниците на Елтон Либаргер.

Пак в Лайпциг Фон Холден стана „доброволен сътрудник“ на Министерството за държавна сигурност — Щази. Благодарение на богатия си опит от Спецназ той обучаваше вербуваните за тайни операции срещу източногермански граждани и създаваше „специалисти“ по тероризъм и убийства. По това време реши да изиска прехвърлянето на Бернхард Офен от 4-та танкова армия. Високо ценеше неговия талант. След осемнайсет месеца Офен беше най-добрият убиец и един от най-добрите агенти на Щази.

Фон Холден отлично си спомняше за онзи далечен следобед в Аржентина, когато избра своята кариера още на шестгодишна възраст. Беше излязъл да поязди с деловия партньор на баща си и по някое време гостенинът го попита какъв ще стане като порасне. Най-обикновен въпрос на възрастен мъж към малко момче. Необикновен бе отговорът на момчето и онова, което направи после.

— Много ясно, ще работя за теб — широко се усмихна малкият Паскал, сетне пришпори коня и препусна през пампата.

Мъжът зад него остана да седи върху спрелия кон и да гледа как дребното момче насочва със сигурна ръка и вече узряла властност своя грамаден жребец напред по пресечения терен, докато накрая изчезна с мощен скок зад стена от високи храсти. В онзи миг се реши цялото бъдеще на Фон Холден. Мъжът, който му зададе този въпрос по време на ездата, беше Ервин Шол.