Денят след утре

145.

Озбърн изчака другите пътници да напуснат вагона. Разсеяно избърса потта от горната си устна. Ръката му не трепереше.

— Успех, душко — потупа го Кони по рамото и се отправи след групата към отворената врата на асансьора в края на релсите.

Озбърн се огледа. Вагонът бе опустял. Извади револвера и прегледа барабана. Шест патрона. Маквей се беше погрижил.

Той отново прибра револвера под колана си и го прикри със сакото. После въздъхна дълбоко и слезе от влака. Веднага усети студа — онзи планински студ, който те посреща, когато излизаш от затоплената кабина на лифта и тръгваш към скиорските писти.

С изненада видя на съседните релси още едно влакче. Вероятно то се движеше извън разписанието, за да свали обслужващия персонал.

Озбърн прекоси перона и заедно с неколцина английски туристи се качи в асансьора. Кабината потегли, после спря и вратата се отвори към просторна зала с кафене и щанд за сувенири.

Англичаните излязоха и Озбърн ги последва. Пред щанда спря и разсеяно взе да прехвърля тениски, пощенски картички и сладкиши — все на тема „Юнгфрауйох“. Всъщност сувенирите не го интересуваха, наблюдаваше лицата на хората в кафенето.

По коридора се зададе ниско, пълничко хлапе на десетина години, следвано от родителите си. Майката и бащата явно бяха американци, облечени в еднакви якета с емблемата на „Чикагските биволи“. В този миг Озбърн се почувства по-самотен от когато и да било през живота си. Не знаеше защо. Дали защото сам се бе откъснал от света дотолкова, че ако Вера или Фон Холден сложеше край на живота му, никой нямаше да забележи или поне да си спомни, че е съществувал? Или защото кратката среща с хлапето отново наливаше в сърцето му горчилката на онова, което му бяха отнели? Или пък заради нещо друго — онова незнайно нещо, съсипващо целия му живот и мечтите за семейство?

Озбърн се изтръгна от дълбините на чувствата и отново огледа залата. От Фон Холден и Вера нямаше никаква следа. Той обърна гръб на сувенирите и тръгна към асансьора. Вратата се отвори почти веднага и отвътре излезе възрастна двойка. Озбърн хвърли последен поглед към залата, после прекрачи в асансьора и натисна горния бутон. Вратата се затвори и кабината потегли нагоре.

Няколко секунди по-късно Озбърн стоеше сред призрачна ледена синева. Намираше се в Ледения дворец — дълъг тунел, изсечен в самия ледник и изпълнен с ледени скулптури. Отсреща американските туристи — между тях и Кони — крачеха бавно покрай възхитителните фигури: хора, животни, автомобил в естествен размер, даже цял бар с масички, табуретки и старомодна бъчонка за уиски.

Озбърн се поколеба, после тръгна напред, като се мъчеше да изглежда съвсем обикновен посетител. Вглеждаше се внимателно във всяко ново лице. Дали не бе сбъркал, че се отдели от американците? Протегна ръка и леко плъзна пръсти по стената на тунела, сякаш подозираше, че не е лед, а само изкусна имитация. Но ледът беше истински. Навсякъде — по пода, стените и тавана. Сред всичкия този лед с нова сила го обзе убеждението, че това е най-подходящото място за експерименти със свръхниски температури.

Но къде? Станцията беше съвсем малка. А за хирургически операции — особено толкова деликатни — е необходимо пространство. Помещения за инструменти, за предоперационна подготовка, операционни зали, отделения за реанимация, болнични стаи. Стаи за персонала. Къде можеше да се разположи всичко това?

Кони бе казала, че единственото забранено място е метеостанцията.

Наблизо една швейцарска екскурзоводка изчакваше търпеливо, докато група младежи се снимаха на фона на тунела. Озбърн се приближи до нея и попита за метеостанцията. Горе, отвърна тя. Близо до ресторанта и външната тераса. Но в момента е затворена заради пожара.

— Пожар ли?

— Да, господине.

— Кога?

— Снощи, господине.

Снощи. Също като в Шарлотенбург.

— Благодаря — каза Озбърн и продължи напред.

Едва ли беше съвпадение. Станалото в Берлин се повтаряше тук. Значи най-вероятно всичко беше унищожено. Но Фон Холден не знаеше това, иначе не би се стремил насам… освен ако имаше уговорена среща с някого.

Внезапно нещо го накара да се озърне. Вера и Фон Холден го гледаха от дъното на тунела, обгърнати в призрачното синкаво сияние на ледените стени. Постояха още секунда, после рязко прекрачиха настрани и изчезнаха.

Сърцето на Озбърн биеше бясно. С отчаяно усилие той успя да се овладее и се върна при екскурзоводката.

— Онзи тунел… Накъде води?

— Навън, към ски-училището и пистата за кучешки впрягове. Но те вече са затворени.

— Благодаря — едва доловимо прошепна Озбърн.

Краката му натежаха като камък, сякаш студът ги бе залепил за ледения под. Той пъхна ръка под сакото си и напипа револвера. Сред синкавия блясък на леда виждаше как от устата му излитат облачета пара. Хвана се за металния парапет и предпазливо закрачи напред, докато достигна завоя, по който бяха изчезнали Вера и Фон Холден.

В дъното на пустия коридор имаше врата. Табелата върху нея потвърждаваше, че води към ски-училището.

„Значи искаш да ги последваш? Това е идеята, нали? През онази врата. Навън. Далече от хората. Добре, излизай. Сториш ли го, с тебе е свършено. Вече няма да се върнеш. Фон Холден ще отмъкне трупа ти и ще го метне в някоя пропаст. Ще те открият чак напролет. А може изобщо да не те открият.“

— Какво правите? Къде ме водите?

Вера и Фон Холден стояха в тясна ледена ниша настрани от тунела. Само преди минута той я водеше за ръка между статуите и изведнъж спря, когато забелязаха Озбърн. Нарочно изчака до мига, когато усети, че е готова да извика, после бързо я дръпна по тесния проход към нишата.

— Пожарът не е бил случайност. Те са тук, чакат ни. Вас, мене, документите.

— Пол…

— Може би и той е с тях.

— Не. Невъзможно! Успял е да избяга…

— Така ли?

— Трябва да е така…

Внезапно пред погледа на Вера изплуваха тримата мъже от Франкфурт, миг преди Фон Холден да ги застреля. Те бяха запитали защо няма униформена полицейска сътрудничка. А Фон Холден бе отговорил, че не е имало време.

Онези хора се вълнуваха не толкова от пряката си задача, колкото от нарушението на правилника! Забранено е да се превозва арестувана жена без присъствието на униформена полицейска служителка!

— Трябва да разберем кой е Озбърн, иначе няма да излезем живи оттук — усмихна се Фон Холден и пристъпи към нея.

При всяка дума от устата му излитаха бели облачета. Найлоновата раница висеше на лявото му рамо, дясната му ръка беше на кръста. Държеше се спокойно и безгрижно, също както при срещата с хората от влака. Също както Аврил Рокар, докато избиваше охраната пред къщата край Нанси.

В този миг Вера разбра онова, което я смущаваше още в Интерлакен. Онова, което не бе проумяла досега поради умора и нервно изтощение. Да, Фон Холден винаги знаеше верния отговор, но причината бе съвсем различна. Тримата от влака наистина бяха полицаи, а не нацистки убийци. Убиецът беше Фон Холден.