Денят след утре

146.

Озбърн бързо крачеше назад по тунела. Видя как група железничари се качват в асансьора. Изтича натам, успя да задържи вратата и се вмъкна в кабината.

— Извинявайте — усмихна се той.

Вратата се затвори и кабината потегли нагоре. Какво щеше да прави сега? Озбърн усети как кръвта бясно пулсира в сънните му артерии. Туптенето й напомняше далечни удари на пневматичен чук. Кабината спря и вратата се отвори към просторен ресторант на самообслужване. През големите прозорци се виждаха далечните върхове над ледника. В призрачния сумрак над тях прииждаха черни облаци.

— Накъде така, душко?

Озбърн завъртя глава. До него стоеше Кони. Внезапен напор на вятъра разтърси прозорците и той едва се удържа да не подскочи.

— Накъде ли? — Озбърн нервно оглеждаше ресторанта, крачейки напред. — Ами, рекох си… че може да пийна чаша кафе.

— Какво става?

— Нищо. Защо трябва да става нещо?

— Загазил си. Полицията ли те гони?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Тогава защо си толкова нервен? Трепериш като новородено жребче.

Вече бяха пред щанда. Озбърн отново огледа залата. Железничарите вече се настаняваха около близката маса. На съседната седеше американското семейство, което бе забелязал до щанда за сувенири. Бащата посочи към тоалетните и момченцето се отправи натам. На масата до вратата двама младежи пушеха и разговаряха.

— Ела да седнем. Искам да изпиеш това.

Вече бяха минали касата и Кони го водеше към една от страничните маси.

— Какво е?

— Кафе с коняк. Хайде, бъди добро момче и го изпий.

Озбърн я погледна, после взе чашата. Мислите му прелитаха светкавично. Какво да прави? Те бяха тук, в сградата или някъде около нея. Не беше тръгнал след тях. Значи те щяха да дойдат.

— Вие ли сте доктор Озбърн?

Озбърн стреснато вдигна глава. До масата стоеше момчето с якето.

— Да.

— Един човек каза, че ви чака отвън.

Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.

— Какъв човек?

— До пистата за кучешки впрягове.

— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?

Двамата се отдалечиха.

Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.