Денят след утре

139.

Маквей държеше на всяка цена да се свърже с Ремер и най-сетне успя. В 13:45.

— Къде е Озбърн, дявол да го вземе?

Ремер беше в Страсбург и по линията имаше смущения.

— Не знам — долетя гласът му през пукот и пращене.

— Ремер! Онова копеле ми е задигнало значката, револвера и писмото от Интерпол! Къде е, по дяволите?

Смущенията се засилиха, после прозвуча оглушително пращене, три такта от Бетховен и свободен сигнал. Маквей ядно затръшна слушалката.

— Да му се не види!

Под ярките слънчеви лъчи влакът от Берн бавно навлезе в гарата на Интерлакен. Раздаде се металическо скърцане и влакът спря. От първия вагон слезе кондукторът, следван от три момичета с униформи на енорийското средно училище. Още пет-шест души слязоха от втория вагон, пресякоха перона и изчезнаха в гарата. Третият вагон се оказа най-пълен — от него с весела глъчка се изсипаха двайсетина американски туристи и вкупом поеха напред. Над перона отново се възцари тишина. Опустелият влак стоеше на фона на алпийските склонове като забравена играчка.

Внезапно отсрещната врата на средния вагон се отвори и нечий крак бавно стъпи върху чакъла. След кратко колебание слезе и вторият крак. Прикрит зад вагоните, Озбърн бързо закрачи към края на влака. Когато го достигна, той предпазливо надникна иззад ъгъла. Перонът беше пуст. Релсите пред него също. Озбърн отново опипа револвера под колана си. Не се съмняваше, че Фон Холден го е познал на гарата в Берн. А Фон Холден от своя страна едва ли се съмняваше, че Озбърн ще го последва с първия влак. Сега Озбърн съжаляваше, че бе послушал съвета на кондуктора. С обявлението само бе подсказал на Фон Холден, че го следи. И защо изобщо си бе въобразил, че онзи ще е толкова глупав да отговори на повикването? Обявлението беше грешка, също като онзи нелеп бяг по перона след влака за Интерлакен. Още една подобна грешка можеше да му струва живота.

В далечината изсвири влак. От високоговорителя подканиха пътниците за Юнгфрау да се подготвят. Ако изпуснеше влака, щеше да се наложи да чака още половин час. И Фон Холден щеше да има цял час преднина… освен ако го чакаше някъде тук.

Отново обявиха влака за Юнгфрау. Ако искаше да го хване, трябваше да излезе на перона и да мине пред гарата. Фон Холден несъмнено бе съобразил това. Единственият съюзник на Озбърн беше яркото слънчево пладне. Фон Холден би трябвало да е крайно самоуверен, за да предприеме толкова дръзко нападение. Но нима не бе станало точно така с Джордж Озбърн преди трийсет години?

След като огледа гарата още веднъж, Озбърн излезе иззад влака и тръгна към другия край на перона. Крачеше бързо, докосвайки с пръсти дръжката на револвера под разкопчаното сако. Сетивата му бяха напрегнати до предел. Очакваше всеки момент да зърне нечия сянка, да чуе стъпки или някой да изскочи пред него. За миг отново се озова в Париж, на тротоара пред „Ла купол“, докато Маквей надигаше крачола на мъртвия убиец, за да разкрие протезите, с които бе променил ръста си. Дали и Фон Холден прибягваше към подобни трикове? Или разполагаше с други, още по-странни и изобретателни?

Стараеше се да върви на открито, по самия край на перона. Мина край някакъв старец с бастун и неволно се запита дали ще доживее до неговата възраст.

Старец с бастун!

Озбърн трескаво се завъртя, готов да измъкне револвера и да стреля. Но старецът беше истински старец и невъзмутимо куцукаше напред. Влакът отново изсвири и Озбърн се обърна към него. Американските туристи се качваха в последния вагон. Значи и те пътуваха за Юнгфрау. Ако решеше да хване влака, можеше да се присъедини към тях.

— Achtung! Achtung! Doctor Osborn. Telefon, bitte! — раздаде се от високоговорителите.

Озбърн застина на място. Фон Холден не само знаеше, че е тук. Знаеше и името му.

— Доктор Озбърн от Съединените щати, обадете се на телефона, моля!

Озбърн се огледа. Видя телефоните в края на гарата. Две кабини една до друга. И двете бяха празни. Хрумна му да попита откъде се подава обявлението, но нямаше време за това. Последните американци се качваха на влака. Какво правеше Фон Холден? Дали се укриваше някъде срещу телефоните със снайперска карабина в ръце? Дали не бе заредил в кабината експлозив, който да се взриви при вдигане на слушалката? Или щеше да го задейства от разстояние, както в хотел „Борггреве“?

От високоговорителите долетя последно предупреждение за пътниците до Юнгфрау. После обявиха пристигащ влак. Отново повикаха доктор Озбърн на телефона. Кондукторите приканваха последните пътници да се качват.

Мисли! Мисли, заповяда си Озбърн. Не знаеш нищо за Юнгфрау, не знаеш какво ще предприеме Фон Холден, когато пристигне там. Ако това е трик и изпуснеш влака, той ще има цял час преднина. Достатъчно време, за да изчезне. Но ако той дебне тук, а ти се качиш на влака, просто ще те изчака да потеглиш и е напълно свободен. Хваща първия обратен влак и повече няма да чуеш за него. Може изобщо да не е отивал към Юнгфрау. Ами ако все пак е пътувал натам? Юнгфрау е последната спирка. Ако Фон Холден отива към „Бергхаус“, трябва да разбереш защо! Каква е целта му? Щом мъкне тази раница чак от Берлин — дори след пожара в Шарлотенбург и убийствата във Франкфурт — значи в нея има нещо извънредно важно, дори съдбоносно за Организацията. В такъв случай може би го носи на някого. Може би там чака някой, по-могъщ даже от Шол. И тогава кое е по-важно — мисията или самотният преследвач? Ако ме убие тук, вече няма да има проблеми. Но ако нещо се обърка, ако бъде заловен, задачата му пропада.

— Внимание, доктор Озбърн. Обадете се на телефона, моля!

Не! Не се поддавай! Обявлението е измама! Той вече пътува с предния влак!

Изведнъж Озбърн се втурна напред. С няколко скока достигна последната врата, сграбчи перилото и се хвърли във вагона. Почти веднага влакът потегли. Зад него бавно се смаляваха живописните хотелчета и къщички на Интерлакен. После наклонът се увеличи и влакът навлезе сред пламналите багри на есенни гори, отвъд които в далечината се синееше Тунското езеро.