Денят след утре

36.

— Чуваш ли ме? — запита Озбърн, когато подкара ситроена на северозапад по крайбрежния път.

Валеше все по-силно и чистачките равномерно се плъзгаха по стъклото. Отляво Сена едва се различаваше през тъмните корони на крайпътните дървета. Оставаха не повече от два километра до отклонението към парка.

Канарак лежеше по гръб, забил поглед в тавана. Дишаше малко по-свободно.

— Ъ-хъ — изпъшка той.

Озбърн отново се извърна напред.

— Одеве ме попита дали знам какво е станало с Жан Пакар. Казах, че знам. Може би те интересува какво стана с теб. Инжектирах ти препарат, наречен сукцинилхолин. Той парализира скелетната мускулатура. Дозата беше малка, само колкото да разбереш какъв е ефектът върху човешкото тяло. Имам друга спринцовка, заредена с далеч по-голяма доза. От тебе зависи дали ще те инжектирам.

Канарак гледаше тапицерията по тавана. Мъчеше се да не мисли, че ще трябва отново да изтърпи онова, което бе преживял преди малко. Не, втори път просто нямаше да го понесе.

— Името ми е Пол Озбърн. На 12 април 1966, вторник, вървях по една улица в Бостън, Масачузетс, заедно с баща си Джордж Озбърн. Бях десетгодишен. Отивахме да купим нова бейзболна ръкавица. Внезапно от тълпата излезе някакъв човек и заби нож в корема на баща ми. После избяга. Баща ми падна на тротоара и умря. Искам да чуя от теб каква бе причината.

„Господи! — помисли Канарак. — Значи това била цялата работа! По дяволите, толкова лесно можех да се справя. И вече всичко щеше да е свършило.“

— Чакам — изрече гласът откъм предната седалка.

Изведнъж Канарак усети, че колата забавя ход. Зад прозореца се мярнаха дървета; ситроенът зави и заподскача по дупките. После пак ускориха и наоколо прелетяха нови дървета. Минута по-късно колата рязко спря и Канарак чу как Озбърн превключва скоростите. Ситроенът се люшна, вирна предница и започна да слиза заднешком. След няколко секунди се изравни и спря.

В тишината се раздаде скърцането на ръчната спирачка. После предната врата се отвори, след нея изщрака вратата до Канарак и Озбърн надвисна над него със спринцовка в ръката.

— Зададох ти въпрос, но не получих отговор — изрече той.

В дробовете на Канарак все още бушуваше огън. Всяко вдишване беше непоносима болка.

— Чакай, ще ти помогна да разбереш.

Озбърн се отдръпна настрани. Канарак не помръдна.

— Искам да погледнеш натам!

Изведнъж Озбърн сграбчи Канарак за косата и жестоко изви главата му тъй, че да вижда през рамо. Опитваше се да овладее гнева, но това не му се удаваше. Канарак бавно завъртя очи и се напрегна да разбере какво има в мрака зад Озбърн. После погледът му се фокусира върху реката, която течеше само на десетина метра от ситроена.

— Ако си въобразяваш, че това преди малко е било ад — тихо каза Озбърн, — представи си как ще се чувстваш там с парализирани ръце и крака. Ще останеш на повърхността десет… може би петнайсет секунди. Дробовете ти и без това хич не ги бива. Какво ли ще е като вземеш да потъваш?

Канарак неволно си спомни за Жан Пакар. Частният детектив разполагаше с информация, която му бе необходима и той стори каквото трябваше, за да я получи. Сега друг човек изпитваше също тъй силно желание да получи информация от него. И също като Жан Пакар той нямаше друг изход, освен да говори.

— Аз… бях… наемен… убиец — избъбри Канарак с едва доловим дрезгав шепот.

За момент Озбърн помисли, че не е чул добре. Или че Канарак се опитва да го забаламоса. Стисна кичурите коса още по-здраво и дръпна с всичка сила. Канарак изпищя. Усилието тласна въздух в дробовете му. Проряза го ужасна болка и той изпищя отново.

Лицето на Озбърн увисна пред него.

— Хайде да опитаме пак.

— Направих го срещу заплащане… За пари!

Канарак се закашля. Въздухът пареше като огън в пресъхналото му гърло.

— За пари?

Озбърн бе поразен. Не това бе очаквал, нищо подобно! Винаги бе смятал смъртта на баща си за произволно дело на някой безумец. Друг мотив просто липсваше, така смятаха и в полицията. Казваха, че го е извършил човек, мразещ собствения си баща, или майка си, или братята и сестрите си. Взрив на непоносим гняв и дълго трупана ярост, стоварен безумно върху първата срещната жертва. Баща му просто бе попаднал на неподходящо място в неподходящо време.

Но не, сега Канарак казваше съвсем друго. И в това нямаше никакъв смисъл. Баща му беше проектант на хирургически инструменти. Обикновен, кротък човечец, който никому не дължеше нито цент и никога през живота си не бе повишавал глас. Едва ли би имало кой да плати за убийството на подобен човек. Изведнъж му хрумна, че Канарак лъже.

— Казвай истината! Казвай, копеле лъжливо!

Обезумял от гняв, Озбърн изтегли Канарак навън за косата. Канарак изкрещя и викът проряза като нож гърлото и дробовете му. След миг бяха нагазили в реката до коляно. Спринцовката изникна в ръката на Озбърн, после той изведнъж натисна Канарак под водата. Преброи до десет и го измъкна.

— Кажи ми истината, дявол да те вземе!

Слисаният Канарак се задави от кашлица. Защо не му вярваше този човек? Добре де, нека да го убие, но не така, за Бога!

— Аз… — глухо изграчи той. — Баща ти… и още… трима… във Уайоминг… Ню Джърси… един в Калифорния. Все за едни и същи хора. После те… се опитаха… да ме убият.

— Какви хора? За какво ми говориш, по дяволите?

— Няма да ми повярваш — изгъгна Канарак, като се мъчеше да изплюе погълнатата вода.

Течението се носеше край тях, валеше все по-силно и в мрака наоколо не се виждаше почти нищо. Озбърн стисна още по-здраво яката на Канарак и вдигна спринцовката пред очите му.

— Кажи да видим.

Канарак поклати глава.

— Казвай! — изкрещя Озбърн и отново го блъсна под водата. После го вдигна, разкъса ръкава на ризата и притисна върха на иглата към бицепса му. — Хайде пак — прошепна той. — Истината.

— Божичко! Недей! — изплака Канарак. — Моля те…

Изведнъж Озбърн омекна. Бе зърнал в очите на Канарак нещо, което му подсказваше, че човекът говори истината, че никой не би могъл да лъже в подобно положение.

— Искам име — каза той. — Кой ти даде поръчката? Все някой трябва да те е насочил към тия хора.

— Шол… Ервин Шол. Пише се с „Е“.

В паметта си Канарак отчетливо виждаше лицето на Шол. Висок, атлетичен мъж с екип за тенис. През 1966 година Канарак бе попаднал в имението на Лонг Аиланд по препоръка на един полковник от запаса. Шол го посрещна любезно. Предложи му джентълменско споразумение. Четири удара, по двайсет и пет хиляди долара за всеки. Петдесет процента в аванс, останалото — при изпълнение на задачата. След убийствата той се върна да получи парите. Шол плати без пазарлъци, благодари му и го изпрати да си върви. Минути по-късно, докато Канарак караше към града, една грамадна лимузина го изтласка от пътя. Отвътре изскочиха двама души с автомати. Когато наближиха, Канарак успя да ги застреля и избяга. Последваха още три бързи опита да го очистят: в апартамента, в ресторанта и на улицата. И трите пъти му провървя, но ония сякаш винаги знаеха къде ще бъде, значи смъртта му беше само въпрос на време. Затова с помощта на Анес Демблон той пое нещата в свои ръце. Уби партньора си и го изгори в собствената си кола, така че да прилича на гангстерска екзекуция. После изчезна.

— Какъв е тоя Ервин Шол, къде живее?

Озбърн държеше Канарак само на сантиметри от мътната вода. Настояваше да получи доказателства.

— Лонг Айланд… голямо имение на Уестхамптън бийч — изпъшка Канарак.

— Боже мой, копеле проклето!

От очите на Озбърн се стичаха сълзи. Струваше му се, че е останал без почва под краката си. Канарак съвсем не беше онзи въображаем безумец, убил баща му от безпричинна злоба. Оказваше се професионален убиец с ясна и конкретна задача. Убийството мигом се превръщаше в абстракция. Човешките чувства нямаха нищо общо. Всичко бе най-обикновена сделка.

И изведнъж въпросът изникна отново. Чудовищното ЗАЩО? После дойде и отговорът. Било е грешка. Разбира се. Трябва да е било грешка. Озбърн стисна юмрук.

— Искаш да кажеш, че си сбъркал човека, нали? Припознал си се в баща ми…

Канарак поклати глава.

— Не. Той беше. Другите също.

Озбърн се втренчи в него. Това беше безумно! Невъзможно!

— Господи! — изкрещя той. — ЗАЩО?

Канарак бе надигнал глава доколкото можеше над мътното течение. Вече дишаше по-леко, започваше да усеща ръцете и краката си. Противникът все още стискаше спринцовката. Може би имаше шанс да се измъкне. Внезапно Озбърн рязко извърна глава, сякаш стреснат от нещо. Канарак също погледна натам. По склона се задаваше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Държеше нещо в ръка. Надигна го.

След част от секундата се раздаде трясък, сякаш десетки кълвачи атакуваха едновременно сухо дърво. Водата наоколо закипя. Озбърн усети как нещо го блъсна в бедрото и полетя назад. Водата продължаваше да кипи. Докато опитваше да се надигне, видя как човекът с шапката нагазва в реката, а предметът в ръката му продължава да трещи.

Озбърн се отблъсна назад, гмурна се и заплува настрани. От повърхността над него долиташе глухо чаткане, напомнящо пръскането на препечени пуканки. Под водата неясната светлина изчезваше напълно и той нямаше представа накъде плува. Нещо го блъсна и се вкопчи в него. После течението го повлече заедно с неизвестния предмет. Дробовете му бяха готови да се пръснат от недостиг на въздух, но водата го теглеше към речното дъно. Нещото отново го блъсна и той разбра, че се е закачило здраво. Протегна ръка и опита да се изтръгне. Предметът беше масивен като прогнил дънер и продължаваше да го стиска. Задушаването мачкаше дробовете му. Трябваше да си поеме въздух. Нямаше време да се занимава с неизвестния предмет, сега най-важното бе да се добере до повърхността. Озбърн отчаяно заблъска с крака, размаха ръце и се устреми нагоре.

След миг главата му изскочи над водата. Задъхан, той жадно пое глътка чист въздух. И в същото време осъзна, че се движи доста бързо. В далечината едва се различаваше стръмният бряг. Като извърна глава, той забеляза фаровете на коли по шосето и разбра, че бързото течение на Сена го влачи към средата на реката.

Когато изплува на повърхността, нещото сякаш се бе откачило от него — поне така му се струваше, защото вече не го усещаше до себе си. Завъртя се и зърна наблизо голям тъмен предмет със закачена туфа трева. Посегна да го блъсне настрани. Преди да бе довършил жеста, изпод водата изскочи човешка ръка и се вкопчи в неговата. С писък на ужас той опита да се освободи. Но ръката стискаше здраво. Изведнъж Озбърн разбра, че онова, което бе сметнал за трева, всъщност е човешка коса. Нейде в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът се лееше като из ведро. Докато трескаво се мъчеше да изтръгне ръка от вкопчените пръсти, тъмният предмет се люшна към него. Озбърн изкрещя и се опита да го отблъсне. Не успя. В мимолетния блясък на светкавица пред погледа му се появи окървавена очна кухина, запълнена с парчета от натрошени зъби. От другата страна изобщо нямаше око, а само кървава каша там, където куршум бе отнесъл половината глава. Нещото нададе глух стон и подскочи нагоре. После пръстите лекичко, почти нежно отпуснаха ръката на Озбърн и останките на Анри Канарак се отдалечиха по течението.

Когато Анри Канарак, или по-точно Албърт Мериман, надникна през рамото на Пол Озбърн и зърна високия човек с шлифера да се задава надолу по склона, мина му мисълта, че го е виждал някъде. После се сети — това беше онзи, който влезе в кафене „Льо боа“ вечерта след убийството на Жан Пакар. Спомняше си, че го бе видял да стои на входа и да оглежда вътрешността на заведението. После онзи бе обърнал очи към бара, където седеше той и за миг погледите им се бяха срещнали. Канарак си спомняше какво облекчение бе изпитал, като разбра, че не е нито Озбърн, нито някой от полицията. Просто някой си, така бе помислил.

И бе сгрешил.