Денят след утре

124.

— Частното предприятие — изрече Либаргер пред микрофона и гласът му достигна до най-далечните кътчета на приказната Златна галерия, — не може да съществува в епоха на демокрация. То е възможно само когато хората имат ясна представа за власт и лична отговорност.

За момент той спря да говори, опря длани върху катедрата и огледа лицата пред себе си. Макар и леко изменена, речта му не беше оригинална и повечето от тях го знаеха. За пръв път бе прозвучала пред подобна група на 20 февруари 1933 година. Човекът, който в онази зимна вечер бе търсил чрез нея съюз с най-висшите финансови кръгове, се наричаше Адолф Хитлер, новоизбраният канцлер на Германия.

Подпирайки с длан костеливата си брадичка, Ута Баур се бе привела напред, изцяло отдадена на вълшебството да види как пред нея победоносно говори чудото, родено от мъки, съмнения и петдесетгодишен къртовски труд в пълна самота. До нея Густав Дортмунд седеше изпънат, безстрастен като страничен наблюдател. Но под маската на безразличие всичко в него кипеше от предвкусването на идващия миг.

По-назад Ерик и Едуард седяха със стиснати юмруци и изпънати до болка мускулести вратове, попивайки всяка дума на Либаргер. Техният екстаз беше по-различен. След броени дни един от тях щеше да заеме мястото на Либаргер. Кой точно — все още предстоеше да се реши. И сега, когато моментът наближаваше с всяка дума, с всяко изречение, очакването ставаше почти непоносимо.

ЦИАНОВОДОРОД — извънредно отровна, силно летлива течност или газ с миризма на горчиви бадеми; съединява се с кислорода в живите тъкани, при което буквално лишава кръвта от кислород и в крайна сметка предизвиква задушаване на жертвите.

— Всички земни блага дължим на борбата на избраните, на чистата германска раса! — Думите на Либаргер кънтяха не просто между стените на Златната галерия, те разтърсваха сърцата и умовете на всички събрани в нея. — Нека не забравяме, че всички постижения на културата трябва да се налагат с железен юмрук! И че ще възстановим в най-висша степен своята военна и икономическа мощ… Отстъпление няма да има!

Когато той замлъкна, из залата гръмнаха оглушителни овации, в сравнение с които предишните изглеждаха като сдържано ръкопляскане. И в този миг, може би защото стоеше най-близо до задния изход, Либаргер пръв чу онова, което не чуваха другите.

— Слушайте! — възкликна той пред микрофона, вдигайки високо ръце. — Слушайте! Моля ви!

В първия момент никой не го разбра. Още нещо ли искаше да каже? Какво имаше предвид? После хората проумяха. Той не искаше да говори. Приканваше ги да се ослушат.

Раздаде се глухо бръмчене, последвано от мощни механични удари и цялата зала се разтърси, сякаш някой бе дръпнал тежки метални щори. Сетне настана тишина.

Ута Баур първа скочи на крака. Заобикаляйки Ерик и Едуард, тя мина край Дортмунд и слезе по стъпалата към задния изход. Рязко дръпна вратата… и веднага отстъпи назад, притиснала длан към устата си. Фрау Дортмунд изпищя. На мястото на изхода имаше масивна метална плоча.

Дортмунд бързо се спусна по стъпалата.

— Was ist es?51

Той пристъпи към вратата и натисна с всичка сила. Никакъв резултат. Из залата плъзна тревожен шепот.

Ерик бързо скочи от стола, мина край изплашената фрау Дортмунд, изкачи се на подиума и взе микрофона от Либаргер.

— Запазете спокойствие. Случайно се е затворила една от противопожарните врати. Молим спокойно да се изтеглите през главния изход.

Но главният изход на Златната галерия се оказа блокиран по същия начин. Както и всички останали врати.

— Was geht hier vor?52 — изкрещя Ханс Дабриц.

Генерал-майор Матиас Нол бутна стола си назад и отиде до най-близката врата. Опита се да я отвори с рамо, но усилията му бяха безрезултатни. Хенрик Щайнер се присъедини към него. После на помощ дотичаха още двама. Напразно. Вратата не помръдваше.

Внезапно из залата се разнесе едва доловим мирис на горчиви бадеми. Хората се спогледаха, душейки подозрително въздуха. Какво беше това? Откъде идваше?

— Ach, mein Gott!53 — изпищя Конрад Пайпер, когато ситни аметистови кристалчета се посипаха като облак над масата му от вентилационния отвор в тавана. — Цианов газ!

Миризмата постепенно се засилваше, докато кристалчетата във вентилационната система попадаха върху памучни тампони, напоени с дестилирана вода и киселина, които ги превръщаха в смъртоносен газ.

Хората като по сигнал се отдръпнаха от вентилационните отвори. Притиснати към стените, един към друг, дори към блокираните стоманени врати, те гледаха с безмълвно изумление нагоре към решетките, укрити тъй изкусно между позлатата и мраморните плочи на старинната зала.

Чакаха да умрат. Но нито един от тях не вярваше в това. Нима бе възможно? Как можеха да умрат най-влиятелните граждани на Германия, отрупани със скъпоценности, чиято стойност би могла цяла година да храни половината свят? Как бе възможно въпреки цялата си армия от телохранители да се окажат пленени в една от най-знаменитите сгради на страната и да чакат ужасна смърт от задушаване?

Възмутително. Невъзможно. Нелепо.

— Es ist ein Streich!54 — разсмя се Ханс Дабриц. — Ein Streich!

Наоколо се разсмяха и други. Едуард се върна на място и вдигна чашата си.

— Zu Elton Lybarger!55 — извика той. — Zu Elton Lybarger!

— Zu Elton Lybarger! — надигна чаша Ута Баур.

Изправен на подиума, Елтон Либаргер гледаше как Конрад и Маргарете Пайпер, Гертруде Бирман, Рудолф Кес, Хенрик Щайнер и Густав Дортмунд се връщат към масите и надигат чаши.

— Zu Elton Lybarger! — прокънтя из Златната галерия задружната им наздравица.

И изведнъж се започна.

Внезапно Ута Баур отметна глава назад и рухна на пода, разтърсвана от гърчове. В другия край на залата се свлече Маргарете Пайпер. Падайки, тя нададе отчаян вопъл, сгърчи се и мускулите й заподскачаха, сякаш я разтърсваше ток с напрежение петдесет хиляди волта, или като че под кожата бясно се самоизяждаха безброй дребни насекоми.

Онези, които все още можеха, се втурнаха едновременно към главния изход. Драскаха, тъпчеха падналите, блъскаха масивната метална врата и изящната дърворезба около нея. Задъхваха се. Крещяха за милост. Впиваха нокти, пръсти, дори златни часовници в неподатливия метал с надеждата някак да го пробият. Ударите на рамене, юмруци, подметки кънтяха отново и отново, докато един по един всички рухнаха в ужасяващи конвулсии.

Елтон Либаргер умря последен. Седнал на един стол в центъра на залата, той безучастно гледаше всеобщата гибел около себе си. Най-сетне бе разбрал, както всички останали, че това е възмездие. Бяха позволили да се случи, защото не вярваха, че е възможно. А когато най-после повярваха, вече бе твърде късно. Също както в лагерите на смъртта.

— Треблинка. Гелно. Собибор — изрече Либаргер, когато газът започна да го надвива. — Белзен, Майданек… — Изведнъж ръцете му затрепераха и той вдъхна дълбоко. Главата му се отметна назад, очите му станаха безжизнени. — Аушвиц, Биркенау… — прошепна той. — Аушвиц, Биркенау…