Денят след утре

43.

След час Маквей пътуваше с такси за летище Гатуик. Оставяше на Нобъл и неговите хора от Скотланд ярд да ровят из списъците на безследно изчезнали хора с надеждата да открият човек, който да отговаря по описание на намерената глава и да е претърпял черепна операция с вграждане на метална пластина. Същевременно полицейските служби щяха да проверят всички болници и медицински институти в Южна Англия за лекари, експериментиращи качествено нови хирургически методи. Маквей се чудеше дали да не помоли лионската централа на Интерпол да проведе същата проверка из цяла Европа. Но след случая с досието на Мериман бе решил да изчака. Не знаеше какво става в Интерпол и дали изобщо има нещо тревожно, но ако имаше, не би желал същото да се повтори и с неговото разследване. От всичко на този свят най-много мразеше нещо да става зад гърба му. По личен опит знаеше, че най-често тия истории са дребнави, заядливи, досадни и трудни за разплитане, но обикновено се оказват безвредни. Този път обаче не беше сигурен. По добре да си трае, докато Нобъл приключи с проучванията.

По парижко време наближаваше 17:30. Самолетът на „Ер Франс“ за Лос Анджелис бе потеглил от летище „Шарл де Гол“ точно по разписание, в 17:00. Доктор Озбърн трябваше да пътува с него, но не беше на борда. Изобщо не бе стъпвал на летището, което означаваше, че паспортът му все още е в ръцете на парижката полиция.

Маквей все по-малко вярваше на собствената си преценка за този човек. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките. Колко ли още лъжи бе наговорил?

По време на разпита Озбърн изглеждаше точно това, за което го взимаше Маквей — образован мъж на средна възраст, влюбен до уши в далеч по-млада жена. Нищо подозрително. Ала сега двама души бяха загинали от насилствена смърт и „образованият влюбен мъж“ се оказваше свързан и с двамата.

Но дори и без убийствата на Албърт Мериман и Жан Пакар, имаше още нещо, което гризеше Маквей далеч преди разговора с Лебрюн: предпазливото предположение на доктор Стивън Ричман, че замразените обезглавени трупове може да са следствие от неуспешни опити за невероятна криохирургична операция по съединяването на отрязана глава с чуждо тяло. А доктор Озбърн бе не само хирург, но и ортопед, специалист по скелетната структура, напълно способен да съобрази как се вършат тия неща.

От самото начало Маквей смяташе, че търси не група хора, а отделен човек. Дали пък не го бе пропуснал между пръстите си?

Озбърн се събуди и за момент нямаше представа къде се намира. После Вера изплува пред погледа му с удивителна яснота. Седнала на леглото до него, тя бършеше челото му с влажна кърпа. Беше облечена със свободен черен панталон и широк черен пуловер. От тъмното облекло и слабото осветление лицето й изглеждаше нежно и крехко като изящна порцеланова фигурка.

— Имаше треска, но мисля, че температурата спадна — тихо каза тя.

В очите й блестяха същите искрици, както при първата им среща — Озбърн неволно пресметна — само преди девет дни.

— Колко време бях в безсъзнание? — запита той със слаб глас.

— Не много. Около четири часа.

То опита да се надигне, но остра болка проряза бедрото му. Прехапа устни и се отпусна в леглото.

— Ако беше разрешил да те откарам в болница, щеше да се чувстваш малко по-удобно.

Озбърн се загледа в тавана. Не помнеше, но сигурно наистина й бе забранил да го откарва в болница. После се сети, че е говорил за Канарак, за баща си и частния детектив Жан Пакар.

Вера се изправи, остави кърпата в легенчето и пристъпи към масата, над която имаше тясно прозорче, закрито с тъмна завеска.

Озбърн озадачено се огледа. Отдясно беше вратата на стаята. Отляво друга врата водеше към тясна тоалетна. Таванът беше силно скосен, тъй че стените в единия край бяха много по-ниски, отколкото в другия. Не помнеше кога е попаднал в тази стая. Приличаше на таванско помещение.

— Тук сме под самия покрив. Стаичката е била построена от Съпротивата през 1940 година. Почти никой не знае за нея.

Взимайки от масичката закрит поднос, Вера се върна да седне до него. Върху подноса имаше паница топла супа, салфетка и лъжица.

— Трябва да се храниш — каза тя.

Озбърн я гледаше мълчаливо.

— От полицията идваха да питат за теб. Затова те преместих тук.

— Сама ли?

— С портиера Филип, той е стар и верен приятел.

— Открили са тялото на Канарак, нали?

Вера кимна.

— И колата. Казвах ти, че ще дойдат, щом я открият. Пристигнаха около час, след като беше заспал. Искаха да се качат в апартамента, но аз им казах, че излизам. Разговаряхме във фоайето.

Озбърн безпомощно въздъхна и се загледа настрани. Вера посегна към лъжицата.

— Искаш ли да те нахраня?

— Все някак ще се справя и сам — мрачно се усмихна Озбърн.

Той хвана лъжицата, загреба супа и започна да се храни. Соленият вкус на бульона беше приятен и за няколко минути Озбърн му посвети цялото си внимание. Накрая остави лъжицата, избърса устни със салфетката и се облегна назад.

— В това състояние май няма да избягам далече.

— Прав си.

— Ще си имаш неприятности задето ми помагаш.

— Ти ли уби Анри Канарак?

— Не.

— Тогава как мога да си имам неприятности? — Вера стана и вдигна подноса от леглото. — Сега искам да си почиваш. По-късно ще дойда да ти сменя превръзката.

— Не е само до полицията.

— Какво искаш да кажеш?

— Как ще обясниш на… него? На Френчо.

Вера подпря подноса върху бедрото си като професионална сервитьорка и сведе поглед към него.

— Френчо — заяви тя, — вече не е на дневен ред.

— Тъй ли? — смая се Озбърн.

— Тъй — лекичко се усмихна тя.

— И откога?

— Откакто те срещнах. — Вера го гледаше право в очите. — А сега спи. Ще се върна след два часа.

Когато тя затвори вратата, Озбърн се отпусна на възглавницата. Беше изтощен както никога през живота си. Погледна часовника. Беше 19:35 на 8 октомври, събота.

А навън, зад плътната завеса на малкото прозорче, Париж започваше да танцува.