Денят след утре

113.

Потеглиха с две коли. Нобъл и Ремер бяха с мерцедеса. Озбърн караше бял форд, а Маквей седеше до него. Около хотела вече чакаха още две коли на БКА — в едната бяха опитните инспектори Келерман и Зайденберг, в другата Литбарски и младолик полицай на име Холт. Първата двойка наблюдаваше сградата откъм задната страна, втората чакаше срещу входа. Келерман и Зайденберг вече бяха проверили малката бакалия, откъдето идваше обаждането на Каду. Собственикът успя да си припомни, че човек с подобно описание наистина е използвал телефона. Бил сам и излязъл веднага след разговора.

Ремер отби към тротоара и изключи фаровете.

— Продължете до ъгъла и намерете място за паркиране — каза Маквей на Озбърн.

Малкият хотел „Борггреве“ се намираше на една мрачна уличка северозападно от Зоологическата градина. Четириетажната сграда заемаше пространство от около двайсет и пет метра между два по-високи жилищни блока. Изглеждаше стара и доста занемарена. Стая 412, бе казал Каду. На-горният етаж, в дъното.

Озбърн зави зад ъгъла и паркира до бяла алфа-ромео. Маквей разкопча сакото си, измъкна револвера и провери дали е зареден.

— Не обичам да ме лъжат — каза той.

Досега не бе обелил нито дума за признанието на Озбърн във видеозалата. Споменаваше за това само защото искаше да напомни, че е господар на положението.

Озбърн го изгледа мрачно.

— Нали не са убили вашия баща…

Нямаше намерение да се извинява или да отстъпва. Все още се сърдеше на Маквей за начина, по който го бе използвал с надеждата да изкопчи нещо от Вера. И беше просто вбесен от полицейското отношение към нея. Цялата тази история с Вера — потресаващото вълнение от възможността да я види, да я докосне — бе разсеяла и последните му съмнения. Вече осъзнаваше пределно ясно в какъв лабиринт от емоции го е тласнал животът. Срещата с Вера при тия трагични обстоятелства бе опростила всичко и сега той знаеше кое е най-важно. Преди дори да се замисли коя е тя и какво означава за него, трябваше да получи отговор от Шол. Затова нямаше да се извини на Маквей. В този момент двамата бяха или равни, или напълно чужди един за друг.

— Чака ни дълга нощ, докторе, много нещо има да се случи. Нали знаете приказката за жабата и гьола… — Маквей прибра револвера, вдигна радиостанцията от седалката и натисна бутона. — Ремер?

— Чувам те, Маквей — долетя ясно гласът на Ремер.

— Всички ли са на линия?

— Ja.

— Кажи им, че не знаем какво е положението, затова да си опичат ума.

Чуха как Ремер предава съобщението на немски, после Маквей отвори жабката. Извади автоматичния CZ и го подаде на Озбърн.

— Заключете вратите и стойте на тъмно.

Той изгледа втренчено Озбърн и излезе на тротоара. В купето нахлу студен въздух, после вратата хлопна и Маквей се отдалечи. В огледалото Озбърн го видя как разкопчава сакото си и изчезва зад ъгъла. Улицата опустя.

Зад хотел „Борггреве“ имаше тясна уличка, засенчена от короните на стари дървета. От другата й страна се издигаха само жилищни блокове. За този сектор отговаряха инспекторите Келерман и Зайденберг. Прикрит в сянката до един контейнер за смет, Келерман наблюдаваше с бинокъл втория прозорец отляво на най-горния етаж. Не виждаше нищо друго, освен че лампата свети. От слушалката в ухото му долетя гласът на Литбарски:

— Келерман, влизаме вътре. Нещо ново?

— Nein — тихо изрече той към миниатюрния микрофон, прикрепен на ревера му.

Келерман погледна настрани и различи масивния силует на Зайденберг край дънера на един дъб. С едрокалибрена пушка в ръцете той наблюдаваше задната врата на хотела.

— И тук нищо — обади се Зайденберг.

В една от големите спални на Хауптщрасе Залетл гледаше как Ерик и Едуард весело си помагат в нагласянето на папийонките. Помисли си, че ако не бяха близнаци, човек би могъл да ги помисли за двойка влюбени хомосексуалисти.

— Как се чувствате? — запита той.

— Добре — веднага се завъртя Ерик и едва не застана мирно.

— Аз също — добави Едуард.

Залетл постоя още малко, после излезе.

На долния етаж той мина по коридора, украсен с великолепна дъбова ламперия и влезе в разкошен хол, където официално облеченият Шол стоеше с чаша коняк в ръката пред разпалената камина. Ута Баур, както винаги в черно, седеше до него и пушеше турска цигара с изящно цигаре.

— Фон Холден е при господин Либаргер — каза Залетл.

— Знам — кимна Шол.

— Жалко, че онзи полицай намеси кардинала…

Шол се усмихна хладно.

— Нищо не бива да ви вълнува освен Ерик, Едуард и господин Либаргер. Тази нощ е наша, добри ми докторе. Изцяло наша. — Внезапно той се загледа настрани. — Не само на живите, но и на онези мъртви, които имаха вярата, дързостта и себеотрицанието да започнат. От тяхно име днес ще изпитаме всичко, ще се насладим на допира до бъдещето. — Шол погледна Залетл право в очите. — И нищо, добри ми докторе, не ще ни го отнеме.