Денят след утре

46.

— Винаги уверявам децата, че няма да боли. Само едно боцване под кожата — каза Озбърн, гледайки как Вера пълни спринцовката с пет милилитра ваксина против тетанус. — Те знаят, че ги лъжа, аз също знам. Чудя се защо ли им го разправям.

— Защото това ти е работата — усмихна се Вера. Тя сръчно го инжектира, после счупи иглата, омота спринцовката и шишенцето в салфетка и ги прибра в джоба си. — раната е чиста и зараства нормално. Утре ще започнем упражненията.

— А после какво? — мрачно запита Озбърн. — Не мога да стоя тук цял живот.

— Кой знае, може и да поискаш. — Вера подхвърли пред него сгънат вестник. Беше новият брой на „Фигаро“. — Виж втора страница.

Озбърн разгърна вестника и видя две едрозърнести снимки. Едната беше негова, направена в парижката полиция. На другата униформени полицаи се изкачваха по стръмен бряг, носейки омотан в одеяло труп. Над двете снимки имаше заглавие на френски: „Американски лекар заподозрян в убийството на Албърт Мериман“.

Е, добре, значи бяха открили отпечатъците му в ситроена. Знаеше, че рано или късно ще стигнат дотам. Нямаше от какво да се изненадва. Но… Албърт Мериман! Откъде бяха измъкнали това име?

— Истинското име на Анри Канарак — поясни Вера. — Бил е американец. Знаеше ли го?

— Трябваше да се досетя. Говореше като американец.

— Бил е и професионален убиец.

— Да, каза ми…

Изведнъж Озбърн отново видя лицето на Канарак сред бурната вода, изкривено от ужас, че може пак да му инжектират сукцинилхолин. В същото време чу треперещия глас съвършено ясно, сякаш Канарак беше в стаята: „Платиха ми…“

Отново го разтърси онова изумление — че убийството на баща му е било просто хладнокръвна, безстрастна сделка.

„Ервин Шол…“ — изрече гласът на Канарак.

— Не! — изкрещя Озбърн.

Вера стреснато извърна глава. Стиснал зъби, Озбърн гледаше решително в пустотата.

— Пол…

Озбърн се извъртя и спусна крака до леглото. После несигурно се изправи. Залитайки, той остана така — пребледнял като мрамор, с безжизнени, празни очи. По челото му се стичаше пот, гърдите му подскачаха при всяко вдишване. Всичко започваше отначало. Знаеше, че е пред припадък, но нищо не можеше да стори.

— Пол! — Вера пристъпи към него. — Няма нищо. Няма нищо…

Той рязко врътна глава към нея и присви очи. Тая жена беше луда. Мислите й идваха от външния свят, където никой не го разбираше.

— Няма нищо, ама друг път! — В гласа му клокочеше ярост. Но това бе безсилната ярост на страдащо дете. — Мислиш, че мога да го направя, нали? Е, не мога и толкоз.

— Какво не можеш? — кротко запита Вера.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам…

— Не знаеш, ама друг път!

— Наистина…

— Значи искаш аз да го кажа?

— Кое?

— Че… Че… — Той се запъна. — Че мога да намеря Ервин Шол! Е, не мога! Това е! Не мога! Нямам сили да почна отново! Тъй че недей да молиш повече. Ясно ли е? — Продължавайки да крещи, той се подпря на нея. — Ясно ли е, Вера? Не ме моли, защото няма да го направя! Няма, защото не мога!

Изведнъж Озбърн забеляза панталона си върху облегалката на стола до масата и се хвърли натам. Раненият му крак се подгъна и той изкрещя. За миг зърна тавана. После подът го блъсна в гърба. Една-две секунди лежа неподвижно. Сетне чу нечии ридания и погледът му се замъгли. „Просто искам да си ида у дома. Моля ви.“ — изрече някой. Тук обаче нещата се объркваха, защото гласът беше неговият, само че много по-млад и задавен от плач. Той отчаяно завъртя глава, търсейки Вера, но не видя нищо освен сива мъгла.

— Вера… Вера… — извика Озбърн, обзет от внезапен ужас, че нещо става с очите му. — Вера!

Някъде съвсем наблизо отекваше глухо туптене. Звукът го озадачи. После нечия ръка се плъзна по лицето му и той осъзна, че Вера го притиска към гърдите си и звукът, който чува, идва от нейното сърце. След малко усети и собственото си равномерно дишане. Стори му се, че Вера отдавна седи на пода до него. Че го люлее нежно в прегръдките си. Мъглата продължаваше да виси пред очите му и той се запита защо. Едва тогава осъзна, че плаче.

— Сигурен ли сте, че това е човекът?

— Oui, monsieur.

— И вие ли?

— Oui.

Лебрюн захвърли върху бюрото полицейските снимки на Озбърн и погледна Маквей.

Когато им се обадиха, двамата бяха напуснали крайбрежния парк и се връщаха към града. Сред пороя от френски думи Маквей разпозна имената на Озбърн и Мериман, но не успя да разбере какво говорят за тях. Когато съобщението свърши, Лебрюн прекъсна връзката и му преведе.

— Пуснахме снимката на Озбърн във вестниците заедно с историята на Мериман. Управителят на един голф-клуб я видял и си спомнил, че тази сутрин американец с подобно лице излязъл от реката близо до клуба. Дали му чаша кафе и разрешили да използва телефона. Управителят предполага, че става дума за същия човек.

Сега, след проверката по снимки, вече нямаше съмнение, че именно Озбърн е излязъл от реката.

Пиер Левин, управителят на клуба, бе отстъпил твърде неохотно пред настояването на своя приятел да се замеси в тази история. Не искаше да има нищо общо, но приятелят му твърдеше, че щом имат работа с убийство, може да си докара големи неприятности, ако мълчи.

— Къде е сега? Какво стана с него? На кого се обади? — запита Маквей и Лебрюн преведе на френски.

Левин все още не искаше да говори, но неговият приятел го притисна. Накрая управителят омекна, но само при условие да не споменават името му във вестниците.

— Знам само това, че една жена дойде да го вземе и той замина с нея.

Две минути по-късно, похвалени за гражданската си доблест, Левин и неговият приятел си тръгнаха, придружени от униформен полицай. Докато вратата се затваряше зад тях, Маквей погледна Лебрюн.

— Вера Монере.

Лебрюн поклати глава.

— Бара и Метро вече разговаряха с нея. Не е виждала Озбърн и изобщо не е чувала за Албърт Мериман или Анри Канарак.

— Е, хайде сега, Лебрюн. Какво друго очаквахте да ви каже? — цинично се ухили Маквей. — Не са ли огледали апартамента й?

Лебрюн помълча, после небрежно поясни:

— Тя се канела да прекара вечерта навън. Разговаряли са във фоайето на сградата.

Маквей изпъшка и заби поглед в тавана.

— Лебрюн. Прощавайте ако ви нарушавам правилата за работа, обаче снимката на Озбърн е във вестниците и половин Франция го дири под дърво и камък, а вие ми разправяте, че никой не си е направил труда да надникне в апартамента на неговата приятелка.

Отговорът на Лебрюн бе ледено мълчание. След малко той вдигна телефона и поръча на група инспектори да потърсят оръжието по брега, където е излязъл Озбърн. Остави слушалката и бавно запали цигара.

Маквей се помъчи да потисне нетърпението.

— Не са ли я попитали поне къде отива?

Лебрюн го изгледа с недоумение.

— Нали казахте, че излизала. Къде е отишла, по дяволите?

Лебрюн дълбоко въздъхна и затвори очи. Ето ти сблъсък на две цивилизации! Американците бяха ужасни дървеняци! И отгоре на това нямаха капчица чувство за такт!

— Позволете да ви го обясня по следния начин, mon ami. Намирате се в Париж и сега е събота вечер. Госпожица Монере може да е имала среща с министър-председателя, а може и да е отивала на съвсем друго място. Така или иначе, допускам, че моите подчинени са сметнали за не съвсем деликатно да разпитват по въпроса.

Маквей въздъхна на свой ред, после прекрачи към бюрото, опря здраво длани и се втренчи отблизо в Лебрюн.

— Mon ami, искам да знаете, че отлично разбирам положението.

Омачканото му сако беше разтворено и Лебрюн зърна от кобура на бедрото му да се подава дръжката на револвер 38-ми калибър с предпазно ремъче върху ударника. Вместо като повечето нормални полицаи на този свят да носи деветмилиметров автоматичен пистолет с десет или петнайсет куршума, Маквей се пъчеше с шестзаряден „Смит енд Уесън“. Шестзаряден! Въпреки пенсионната възраст тоя Маквей си беше — Mon Dieu!17 — същински каубой!

— Лебрюн, при цялото ми уважение към вас и към Франция, държа да намеря Озбърн. Искам да си поговоря с него за Мериман. За Жан Пакар. И най-вече за нашите обезглавени приятели. А ако ми речете: „Маквей, вече разговаряхте с него и го пуснахте“, аз пък ще ви кажа: „Лебрюн, искам да повторя!“ След всичко това ще сваля шапка пред рицарските ви чувства и отново ще заявя, че най-прекият път към това копеле минава през Вера Монере, независимо с кого се шиба тя. Comprenez-vous?18