Денят след утре

154.

Озбърн помнеше кучешки лай и човешки лица.

Лекар и санитари. Планински спасители, които го измъкнаха на носилка нагоре през мрака. Вера. Станцията. Лицето й — пребледняло и обтегнато от страх. Слизане с влакчето. Униформени полицаи. Те говореха нещо, но не помнеше дали ги е чул. Кони. Седнала до него с окуражаваща усмивка. И пак Вера. Ръката й върху неговата.

После навярно бе загубил съзнание от лекарствата или от изтощение, защото всичко изчезваше.

По-късно като че бе попаднал в болницата на Гринделвалд. Имаше някакъв спор по въпроса кой е всъщност. Беше готов да се закълне, че по някое време в стаята влязоха Ремер и Маквей. Облечен със същия смачкан костюм, Маквей седеше до леглото и го гледаше.

И отново видя Фон Холден сред планините. Видя го как се олюлява на ръба. Как пада. За част от секундата му се стори, че горе на ръба стои още някой. Напрегна памет, помъчи се да разбере кой е това и осъзна, че е Вера. В ръката й блестеше огромна ледена висулка, обляна в кръв. Но това видение изчезна и отстъпи място на друго, далеч по-ясно. Фон Холден беше жив и падаше към него, продължавайки да стиска кутията. Времето не течеше нормално, а бе застинало като в забавен кадър и той падаше по широка дъга, която водеше отвъд Озбърн, към бездънния мрак стотици метри по-долу. Сетне Фон Холден изчезна и остана само онова, което бе казано преди.

— Защо бе убит баща ми? — питаше Озбърн отново и отново.

— Für Übermorgen — отговаряше Фон Холден. — За деня след утре.