Денят след утре

33.

Петнайсет минути по-късно в хотелската си стая Пол Озбърн изключи телевизора и пъхна трите пълни спринцовки в десния джоб на якето. Тъкмо го бе облякъл и крачеше към вратата, когато телефонът иззвъня. Трепна и сърцето му заподскача бясно. По тази реакция осъзна, че е далеч по-напрегнат, отколкото предполагаше и това съвсем не му хареса.

Телефонът продължаваше да звъни. Озбърн погледна часовника. Беше 14:57. Кой го търсеше? Полицията ли? Не. Вече се бе обадил на Бара и полицаят го увери, че утре следобед при регистрацията за полета паспортът му ще го чака на гишето на „Ер Франс“. Инспекторът се държа любезно, даже подхвърли някаква шега за лошото време. Значи не беше полицията, освен ако си играеха на котка и мишка, или пък Маквей имаше някакъв нов въпрос. Но точно сега нямаше желание да разговаря нито с Маквей, нито с когото и да било.

Телефонът замлъкна. Неизвестният отсреща бе оставил слушалката. Може би грешен номер. Или Вера. Да, Вера. Озбърн смяташе да й позвъни по-късно, когато всичко свърши, но не преди това — иначе тя би могла да долови нещо в гласа му или да настои, че трябва непременно да се видят.

Пак погледна часовника. Наближаваше 15:05. „Уестсайдска история“ започваше в 16:00, тъй че трябваше да се добере до киносалона най-късно към 15:45, за да има време за спречкването с контрольора. А предпочиташе да отиде пеш, като излезе през страничния изход, за в случай, че някой го дебне. Освен това разходката щеше да прогони нервното напрежение и мрачните мисли.

Докато изключваше лампата, той опипа за последно спринцовките в джоба си, после завъртя дръжката и започна да отваря вратата. Внезапно тя отхвръкна насреща му. Силата на удара го отхвърли настрани, между вратите на банята и спалнята. Преди да се опомни, един човек със син работен комбинезон нахълта от коридора и затвори вратата зад себе си. Беше Анри Канарак. С пистолет в ръката.

— Само да си гъкнал и те застрелвам на място — изрече той на английски.

Озбърн беше зашеметен от изненада. Отблизо Канарак изглеждаше по-мургав и по-набит, отколкото си го спомняше. Гледаше свирепо, а пистолетът, сякаш сраснал с ръката му, сочеше право между очите на Озбърн. Нямаше никакво съмнение, че е готов да изпълни заплахата си.

Без да се обръща, Канарак щракна резето на вратата и пристъпи напред.

— Кой те изпраща? — запита той.

Озбърн усети, че гърлото му пресъхва и се опита да преглътне.

— Никой — избъбри той.

Сетне всичко стана толкова бързо, че Озбърн изобщо не схвана как е било. В един миг стоеше прав, в следващия се озова проснат на пода, с глава притисната към стената и с пистолета на Канарак под носа си.

— За кого работиш? — запита Канарак.

— Аз съм лекар. Не работя за никого.

Сърцето му биеше толкова силно, че се изплаши да не получи удар.

— Лекар? — изненадано повтори Канарак.

— Да — потвърди Озбърн.

— Тогава какво искаш от мен?

По слепоочието на Озбърн протече струйка пот. Всичко се размазваше пред очите му и почваше да губи връзка с реалността. Ненадейно чу собствения си глас да изрича онова, което за нищо на света не биваше да казва:

— Знам кой си.

При тия думи очите на Канарак сякаш хлътнаха още по-дълбоко. Предишната ярост се превърна в лед и пръстът се присви около спусъка.

— Знаеш какво стана с детектива — изсъска Канарак и плъзна дулото към долната устна на Озбърн. — Имаше го по телевизията и във вестниците.

Озбърн трепереше неудържимо. Трудно му бе да мисли, а да говори изглеждаше почти невъзможно.

— Да, знам — процеди най-сетне той.

— Тогава разбираш, че не само ме бива в занаята… но щом започна, харесвам каквото върша.

В черните очички на Канарак припламна нещо като усмивка. Озбърн се отдръпна и стрелна поглед из стаята в търсене на изход. Нямаше друго, освен прозореца. Седем етажа. Дулото притисна бузата му и го принуди да извърне лице към Канарак.

— Зарежи прозореца. Гадно е и прекалено бързо. Ще ни трябва повечко време. Освен ако решиш да ми кажеш веднага за кого работиш и откъде идваш. Тогава можем да свършим съвсем бързо.

— Не работя за ни…

Внезапно се раздаде телефонен звън. Канарак трепна и Озбърн помисли, че ще натисне спусъка.

Телефонът иззвъня още три пъти, после престана. Канарак отново огледа Озбърн. Тук беше прекалено опасно. Може би в този момент дежурният администратор се обаждаше да пита дали е имало проблеми с климатичната инсталация и получаваше отговор, че няма нищо подобно, никой не е викал техник. Това би ги накарало първо да се чудят, после да почнат проверки. Или даже да повикат полицията.

— Слушай ме много внимателно — каза той. — Излизаме. Колкото повече се дърпаш, толкова по-зле за теб.

Канарак се отдръпна и стана, после направи на Озбърн знак да се изправи.

В съзнанието на Озбърн почти не останаха следи от следващите няколко минути. Смътно си спомняше как излиза от стаята и върви пред Канарак към пожарния изход, после стъпките им кънтят по желязната стълба. Някаква врата ги извежда към служебен коридор между кабели и тръби. Малко по-късно Канарак отваря друга стоманена врата и двамата се озовават навън, на някакво бетонно стълбище. Вали, въздухът е прохладен и свеж. На последното стъпало спират.

Постепенно чувствата му се възвърнаха и Озбърн разбра, че стоят на тясна уличка зад хотела. Отляво Канарак се притискаше плътно до него. После тръгнаха напред и Озбърн усети с ребрата си твърдото дуло на пистолета. Докато крачеше, опита да се стегне, да измисли някакъв ход. Никога през живота си не бе изпитвал подобен страх.