Денят след утре

32.

Сресан и грижливо избръснат, Анри Канарак беше облечен със светлосин комбинезон на техник по климатичните инсталации. Не представляваше никаква трудност да влезе през задния вход и да се изкачи със служебния асансьор до таванските инсталации. Жан Пакар му бе казал името на Озбърн и хотела, в който е отседнал. Ако знаеше номера на стаята, би казал и него. Но хотелите не обичат да разкриват в кои стаи са техните гости — особено хотели с пет звезди като този на авеню Клебер, където клиентелата се състоеше предимно от богати чужденци и трябваше да бъде грижливо опазвана от евентуално нахлуване на лични или политически врагове.

Между инсталациите Канарак откри сандъче с инструменти, взе го и се спусна по пожарната стълба до фоайето. Бутна служебната врата, спря и се огледа. Фоайето беше малко, украсено с антики и ламперия от бронз и тъмно дърво. Отляво беше входът на бара, а отсреща имаше ресторант и магазинче за сувенири. Отдясно бяха асансьорите. Служителят на рецепцията разговаряше с невероятно висок африкански бизнесмен, който очевидно наемаше стая. За да разбере къде е настанен Озбърн, Канарак трябваше да мине зад рецепцията. Той пресече фоайето с решителна крачка и щом наближи дежурния, незабавно премина в настъпление.

— Поправка на климатиците — заяви той на френски. — Имало нещо по електроинсталацията. Мъчим се да открием повредата.

— Не съм чувал нищо подобно — възмутено отвърна дежурният.

Още от първия си ден в този град Канарак бе намразил това нахално парижко високомерие, особено когато идваше от страна на прости наемни работници като него, които едва свързваха двата края от заплата до заплата.

— Хубаво, щом искате, ще се махна — отвърна той и пресилено сви рамене. — Проблемът си е ваш.

Вместо да влезе в спор, дежурният небрежно махна с ръка и докато се обръщаше към африканеца, подхвърли през рамо:

— Вършете каквото трябва.

— Благодаря — каза Канарак и мина зад бюрото, за да огледа няколко електрически ключа точно над книгата за гости.

Докато се привеждаше към тях, той усети как в корема му се врязва скритият под комбинезона пистолет. Късият заглушител опираше в бедрото му. Пистолетът беше зареден, а в джоба на Канарак имаше резервен пълнител.

— Пардон — каза той, вдигна книгата за гости и я премести настрани.

В същия момент телефонът иззвъня и дежурният вдигна слушалката. Канарак бързо прегледа регистъра. На буквата „О“ намери каквото търсеше. Пол Озбърн беше настанен в стая 714. Канарак бързо върна книгата на място, взе сандъчето с инструменти и се измъкна иззад бюрото.

— Благодаря — повтори той.

Ядосан и изморен, Маквей се вглеждаше в мъглата зад прозорците. Летище Шарл де Гол беше затворено и всички полети се отлагаха. Маквей се чудеше дали навън става по-светло или по-тъмно. Ако знаеше, че мъглата няма да се вдигне до вечерта, щеше да хукне към най-близкия хотел и да си отспи. Но ако имаше шанс да излети, трябваше да постъпи като всички останали — да чака.

Преди да напусне кабинета на Лебрюн, бе успял да се свърже с Бени Гросман от Нюйоркското полицейско управление в Манхатън. Въпреки младежката му възраст — едва трийсет и пет години — Маквей смяташе Бени за един от най-добрите детективи, с които някога е работил. Бяха се срещали два пъти. Най-напред когато Бени пристигна в Лос Анджелис да прибере заловен беглец от нюйоркския затвор, а по-късно когато Маквей бе поканен в Ню Йорк да си опита силите в едно заплетено убийство, с което местната полиция не можеше да се справи. Оказа се, че и той не е в състояние да разнищи случая, но докато водеха разследването, двамата с Бени прекараха няколко весели вечери на чашка. Веднъж Бени даже го покани на гости в Куинс по случай еврейския празник на Бягството от Египет.

Като разбра, че се обажда Маквей, Бени тутакси грабна слушалката.

— Ой, Маквей! — изрева той обичайното си приветствие, после подхвърли няколко общи приказки, преди изведнъж да стане деловит. — Е, бубала, с какво мога да ти бъда полезен?

Маквей отдавна се чудеше дали с тия приказки Бени се прави на ченге от старите холивудски филми или просто така говори на всички които го търсят по работа. Във всеки случай смяташе, че ако си има работа с неудовлетворен романтик, най-добре е да не засяга комплексите му, затова и този път отговори в тон:

— Привет, Бени, душо бедна.

След това встъпление побърза да обясни, че не се обажда от Лос Анджелис или Манхатън, а от Парижката полицейска префектура.

— Кой Париж, в Тексас или другия, дето е във Франция? — заинтересува се Бени.

— Дето е във Франция — отвърна Маквей и предвидливо дръпна слушалката от ухото си. Когато оглушителното подсвирване отсреща затихна, той премина към подробностите. Интересуваше го дали Бени ще може да открие сведения за някой си Албърт Мериман, който се бил гътнал при разчистване на сметки в Ню Йорк през 1967 година. Тъй като по онова време едва бе навършил осем години, Бени нямаше представа кой е този Мериман, но обеща да провери и да се обади.

— По-добре аз да те потърся — каза Маквей, защото не знаеше къде ще бъде когато Бени събере информацията.

Четири часа по-късно той отново позвъни в Ню Йорк.

След първия им разговор Бени бе посетил централния архив на нюйоркската полиция и бе събрал солидно количество информация за Албърт Мериман. Оказа се, че през 1963 година Мериман напуснал американската армия и почти веднага се свързал с един стар приятел на име Уили Ленард — банков грабител, излязъл наскоро от затвора в Атланта. Двамата се заели със съвместна дейност и скоро полицейските служби на няколко щата ги търсели за въоръжен грабеж, убийство, опит за убийство и изнудване. Според слуховете имали пръст и в няколко убийства по поръчка на организираната престъпност в Ню Джърси и Нова Англия.

На 22 декември 1967 година в един изгорял автомобил в Бронкс бил открит застрелян и овъглен до неузнаваемост човек, идентифициран по-късно като Албърт Мериман.

— По всяка вероятност дело на Мафията — подхвърли Бени.

— А какво е станало с Уили Ленард? — запита Маквей.

— Още го издирват.Как е бил идентифициран трупът на Мериман?

— Не пише. Може и да не знаеш, бубала, обаче ние тук не държим подробни досиета за покойниците. Прекалено много място заемат.

— Случайно да имаш представа кой е прибрал трупа?

— Случайно имам. Чакай малко. — Маквей чу как Бени прелиства страниците. — Ето го. Мериман май не е имал роднини. Трупът бил прибран от някаква жена, която се представила за приятелка от детинство. Анес Демблон.

— Дала ли е адрес?

— Никакъв.

Маквей надраска името върху плика от бордната карта и го прибра в джоба си.

— А пише ли къде е погребан Мериман?

— Не.

— Е, обзалагам се на десет долара срещу една Кока Кола, че ако изровите ковчега, ще откриете вътре Уили Ленард.

В далечината чу високоговорителите да обявяват полета за Лондон. Трепна и се накани да остави слушалката.

— Маквей!

— Да.

— Досието на Мериман. Не е докосвано от двайсет и шест години.

— Е?

— Аз съм вторият, който го търси през последните двайсет и четири часа.

— Какво?

— Вчера сутринта е дошло запитване от централата на Интерпол във Вашингтон. Един сержант от архивите извадил досието и им пратил копие по факса.

Маквей обясни, че случаят е свързан с разследване на Интерпол в Париж и навярно това е причината. Докато говореше, високоговорителите обявиха последно повикване за неговия полет. Той се сбогува набързо и затвори телефона.

Няколко минути по-късно Маквей закопча колана, докато самолетът се отдалечаваше от аерогарата. Отново погледна името Анес Демблон върху плика, въздъхна и се облегна назад. Самолетът с бучене се носеше по пистата.

Маквей хвърли поглед през прозорчето към дъждовните облаци, прелитащи над мокрия френски пейзаж. Влагата отново му напомни за калта по маратонките на Озбърн. Сетне самолетът се откъсна от пистата и потъна в облаците.

Стюардът му предложи вестник и Маквей си взе, но не го разтвори. Погледът му остана прикован върху датата: 7 октомври, петък. Едва тази сутрин Лебрюн бе получил известие от лионската централа на Интерпол, че отпечатъкът вече е годен за идентифициране. И в негово присъствие лично Лебрюн бе издирил самоличността на Мериман. А вашингтонската централа на Интерпол бе подала запитване до нюйоркската полиция още в четвъртък. Това означаваше, че ония от Лион са прояснили отпечатъка, издирили Мериман и поръчали данни за него цяло денонощие по-рано. Кой знае, може би в Интерпол имаха такава практика, но изглеждаше малко странно Лион да разполага с цялото досие далеч преди да уведоми разследващия полицай. Всъщност защо ли си блъскаше главата над това? Вътрешните процедури на Интерпол не го засягаха. И все пак трябваше да го провери, та макар и само за да прогони неясното душевно безпокойство. Само че преди да разговаря с Каду от Лион или с Лебрюн, би било добре да е наясно с всички факти. Реши, че ще е най-сигурно да започне от точния час, в който запитването на Интерпол е било прието от нюйоркската полиция. За целта щеше пак да се обади на Бени Гросман от Лондон.

Внезапно в лицето му плиснаха ярки слънчеви лъчи и той осъзна, че вече са напуснали облаците и летят над Ламанша. За пръв път от седмица насам виждаше слънцето. Маквей погледна часовника си.

Беше 14:40.