Денят след утре

52.

Марсилия

Мариан Шалфур-Руже неохотно напусна сутрешната литургия десет минути след началото, защото риданията на сестра й караха другите богомолци — все съседи и познати — любопитно да извръщат глави. Мишел Канарак бе пристигнала преди две денонощия и през цялото това време сълзите й течаха неудържимо.

Мариан беше с три години по-възрастна от сестра си и имаше пет деца, най-голямото на четиринайсет. Съпругът й Жан Люк беше рибар и в зависимост от сезоните прекарваше дълги периоди далеч от семейството. Но когато се връщаше у дома, той държеше да бъде с жена си и децата.

Особено с жена си.

Жан Люк имаше неутолим сексуален апетит и не се срамуваше от това. Но от време на време й ставаше неудобно, дори малко неприятно, когато мераците го хващаха изведнъж и той поваляше жена си на пода или я отнасяше в спалнята на малкия тристаен апартамент, където се любеха бурно, шумно и безкрайно дълго, сякаш часове наред.

За него бе просто неразбираемо откъде накъде Мишел внезапно пристига при тях и колко време ще остане. Всички семейства си имаха проблеми. Но обикновено ги изглаждаха с помощта на свещеника. Затова бе уверен, че всеки момент Анри ще пристигне да моли Мишел за прошка и да я върне в Париж.

Ала Мишел също тъй уверено твърдеше през сълзи, че това няма да стане. Вече две нощи опитваше да спи на кушетката в кухничката сред гъмжилото от дечурлига, които непрестанно се караха коя програма да гледат по малкия черно-бял телевизор. А междувременно в съседната спалня съпрузите шумно се любеха, без да привлекат ничие внимание, освен това на Мишел.

В неделя сутринта на Жан Люк вече му бе писнало от сълзи и той откровено го заяви на Мариан в присъствието на Мишел. Нека я заведе на църква и там, пред Бога, да я накара да спре! Или ако не пред Бога, поне пред свещеника.

Но и това не помогна. Когато напуснаха църквата и тръгнаха по булевард д’Атен под мекото средиземноморско слънце, Мариан хвана сестра си за ръката.

— Мишел, ти не си единствената жена на тоя свят, зарязана от мъжа си. Нито пък си първата бременна. Разбирам, че те боли. Но животът продължава, затова престани! Ние сме с теб. Хвани се на работа и роди детето. После ще си намериш някой приличен мъж.

Мишел погледна сестра си, после сведе очи. Разбира се, Мариан беше права. Но това не облекчаваше нито болката от самотата, нито чувството за празнота. Какво пък, мислите никога не помагаха срещу сълзи. Само времето имаше тази власт.

След като бе казала каквото трябваше, Мариан спря пред откритото магазинче на Кей де Белж да купи пиле и пресни зеленчуци за вечеря. Въпреки ранния час, магазинът и тротоарите гъмжаха от народ. Глъчката от коли, стъпки и гласове, беше почти оглушителна.

Внезапно сред всички други звуци Мариан чу някакво странно „пук“. Обърна се да попита Мишел какво е това и видя, че сестра й се подпира на сергията до купчина пъпеши, а върху лицето й е застинало изражение на искрена изненада. После видя как върху бялата якичка на Мишел разцъфна червено петно. В същото време усети нечие присъствие и надигна очи. Високият мъж отсреща се усмихваше. После нещо трепна в ръката му и тя отново чу същото „пук“. Високият мъж светкавично изчезна в тълпата и денят изведнъж помръкна. Мариан се огледа наоколо и видя изумени лица. След това всичко потъна в странна мъгла.