155.

Берлин

Понеделник, 18 октомври

Вера седеше сама на задната седалка, докато таксито зави от Клай алее по Меселщрасе и навлезе в Далем — един от най-красивите берлински квартали. Вече втори ден валеше студен дъжд и всички се оплакваха от времето. Тази сутрин портиерът на хотел „Кемпински“ й бе донесъл една червена роза, дебел плик и набързо надраскана бележка с молба да отнесе плика на Озбърн, когато го посети в малката клиника за богати пациенти в Далем. Само това и подпис. Маквей.

Поради ремонт на улиците се наложи да заобиколят и таксито мина покрай овъглените останки на Шарлотенбург. Въпреки дъжда работите по разчистването вървяха с пълен ход. Булдозери прегазваха алеите и събираха развалините на купища тухли и камъни, които се извозваха с грамадни самосвали. Трагедията бе отразена по първите страници на световната преса, а в цял Берлин флаговете бяха спуснати. Предстоеше погребение на жертвите с военни почести. На него щяха да присъстват двама бивши американски президенти, президентът на Франция и английският министър-председател.

— Вече веднъж е горял — гордо и твърдо изрече шофьорът. — През 1746 година. Тогава са го построили наново. Пак ще го построим.

Докато таксито завиваше по Кайзер-Фридрихщрасе, Вера затвори очи. Бе слязла с Озбърн от планината и бе останала при него докато не я прогониха. После я изпратиха с усилена охрана до Цюрих, където узна, че той е прехвърлен в Берлин. Веднага потегли насам. Всичко бе станало толкова бързо. Спомени и чувства се сблъскваха — прекрасни, мъчителни, ужасяващи. Любов и смърт вървяха ръка за ръка. Плътно преплетени. Сякаш бе преживяла цяла война.

И навсякъде тегнеше вездесъщата сянка на Маквей. Понякога той изглеждаше строг, но добродушен дядо, загрижен за човешките права и достойнството на всекиго. Друг път се превръщаше в хладнокръвен пълководец. Егоистичен, безмилостен, неуморим, даже жесток. Вечно устремен към истината. На всяка цена.

Таксито спря под козирката на входа и Вера влезе в болницата. С изненада видя, че в малкото топло фоайе стои униформен полицай. Той нито за миг не я изпусна от поглед, докато се представяше на дежурната сестра. После веднага повика асансьора и с усмивка я придружи до кабината.

На втория етаж я посрещна друг полицай, а пред вратата на стаята дежуреше цивилен инспектор. Двамата явно знаеха коя е, цивилният даже я поздрави по име.

— Опасно ли е? — запита тя, разтревожена от полицейското присъствие.

— Не, просто предпазна мярка.

— Разбирам.

Вера се обърна към вратата. Зад нея беше човекът, когото почти не познаваше, но го обичаше тъй, сякаш заедно бяха преживели векове. Той бе докоснал в душата й струна, неизвестна дори за самата нея. Може би защото когато се срещнаха, и двамата тръгваха по дълъг и стръмен път. И онова, което видяха тогава пред себе си, ги сближаваше тъй, сякаш никога нямаше да се разделят. А сетне той бе потвърдил това горе, в планините, при невъбразимо жестоки условия. За себе си и за нея.

Поне така си мислеше тя. Изведнъж я обзе страх, че може би тия чувства са само нейни. Че е разбрала погрешно, че чувствата между тях са били мимолетни и едностранни, че от другата страна на вратата ще открие не Пол Озбърн, а съвършено непознат човек.

— Защо не влизате? — усмихна се инспекторът и отвори вратата.

Той лежеше по гръб, изпънал високо крак сред мрежа от макари, въженца и противотежести. Беше само по тениска и червени шорти и когато го видя такъв, страховете й мигом изчезнаха и Вера избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — запита той.

— Не знам… — изкиска се тя. — Нямам представа… Просто всичко е толкова…

После инспекторът затвори вратата, тя изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му. И всичко станало през последните дни — на Юнгфрау, в Париж, в Лондон и Женева — връхлетя като бурна вълна. Навън валеше и цял Берлин се оплакваше от времето. Но за тях това нямаше значение.

Загрузка...