Денят след утре

158.

Озбърн поседя нерешително, после насочи дистанционното управление към видеото и натисна бутона. Раздаде се тихо бръмчене, телевизорът примига и на екрана се появи някакъв кабинет с празен стол на преден план. Отляво имаше бюро, отдясно книжни лавици. Осветлението идваше откъм прозорец, частично закрит от бюрото. Минаха няколко секунди и в кадъра влезе Залетл, облечен с тъмносин костюм. Вървеше с гръб към камерата. Когато достигна стола, той се обърна и седна.

— Моля да ме извините за примитивното въведение — изрече Залетл. — Сам съм и няма кой друг да включи камерата. — Той преметна крак върху крак, облегна се назад и продължи с официален тон. — Името ми е Хелмут Залетл. Имам лекарско образование. Живея в Залцбург, Австрия, но по рождение съм немец. В момента на записа съм на седемдесет и девет години. Когато го гледате, вече няма да бъда между живите. — Залетл помълча и впи поглед в камерата, като че искаше да подчертае думите си. Мисълта за предстоящата смърт сякаш изобщо не го вълнуваше. — Онова, което ще чуете, е изповед. За убийство. За фанатизъм. За съдбата на едно откритие. Надявам се да ме извините, че не говоря добре английски… През 1939 година бях млад хирург в Берлинския университет. Представител на райхсканцлера ми предложи да стана член на изследователска група по новите перспективи в хирургията. По-късно, като член на нацистката партия и групенфюрер от СС бях назначен за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. Може би знаете част от тези подробности, защото те са обществено достояние. По-подробна информация ще откриете във Федералния архив в Кобленц.

Залетл посегна за чаша вода, отпи глътка и отново се обърна към камерата.

— През 1946 година бях изправен пред съда в Нюрнберг по обвинение в подготовка и водене на агресивна война. Бях оправдан и скоро след това се заселих в Австрия, където практикувах медицина до седемдесетгодишна възраст. Поне така изглеждаше отстрани. В действителност продължавах да бъда министър на Райха, макар че той официално бе престанал да съществува.

През 1938 година, под ръководството на Мартин Борман — секретар, а по-късно и заместник на фюрера, твърдо уверен, че Бог помага само на силните нации — бе започната работа именно върху това: да се съхрани Третият райх. За тази цел Борман създаде както специална програма, така и средствата за нейното осъществяване.

Всичко започна под формата на скъпа, сложна и извънредно подробна социално-икономическа и политическа прогноза за бъдещето. Използвайки труда на огромен брой експерти от всички области на науката, които не знаеха почти нищо за целта на изследването, Борман успя за две години да разработи едно твърде рисковано, но както се оказа удивително точно предсказание за световното развитие от 1940 до края на века.

Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че изследването предвиждаше поражението на Райха от съюзническите армии и последвалото разделяне на Германия. Възхода на Съединените щати и Съветския съюз като свръхсили, неизбежната „студена война“ и надпреварата във въоръжаването. Развитието на японската икономическа мощ, предизвикано от световното търсене на по-съвършени автомобили и авангардни технологии. Прогнозата за следващия половин век включваше четири най-важни елемента: възраждането на Западна Германия, която отново ще се превърне в промишлен и финансов гигант с най-стабилна икономика в целия западен свят; осъзнатата необходимост от икономическо сътрудничество между европейските държави; обединението на двете германски държави и накрая надпреварата във въоръжаването, която ще разори Съветския съюз и ще предизвика рухването на целия комунистически блок. В тези научни прогнози, които излагам съвсем опростено, тайно бе засято семето, съхраняващо Третия райх.

Шепа богати и могъщи германски финансисти, които оставаха верни до смърт на на нацистката кауза, но бяха успели да скрият това, създадоха безименна организация с пипала по целия свят. С годините Организацията се разрастваше, като всеки нов член биваше подложен на строга проверка.

Отначало движението трябваше да излезе наяве съвсем бавно, като незначителен дял от крайната десница. Девизът му щеше да бъде „национализъм“. Нямаше да се споменават думи като райх, арийци, нацизъм. Всичко щеше да стане тихо, пресметливо, със силата на огромни богатства и изключително влияние върху цялото германско общество, от крайната левица до крайната десница, от старците до възторжените юноши, от богатите банкери и интелектуалци до бездомниците, невежите и безработните. След обединението на Германия шумът постепенно щеше да се засили, използвайки обществения хаос и противопоставянето на имащите от запада срещу нямащите от бившия комунистически изток. Атмосферата на недоверие и гняв щеше да натежи още повече след нахлуването на емигрантска вълна от развалините на съветския блок.

И това щеше да стане не само в Германия. От години работим с подобни движения в страните от цялата Европейска общност. Първият тътен щеше да долети откъм Франция. По наша заповед щяха да последват безредици и в други държави.

За да покажем на какво сме способни като лидери — първоначално за да се сплотим, а по-късно и да разкрием резултата пред целия свят — ние започнахме работа по една извънредно амбициозна програма.

По време на войната дълбоко под Берлин бе изградена експериментална медицинска лаборатория с кодово име Градината. Именно там, в das Garten, щяхме да създадем чудото. Програмата получи свръхсекретното название Übermorgen, в превод „денят след утре“ — символ на онзи бъдещ ден, когато Германия ще се възроди като страховита и всемогъща световна сила. Този път нашата мощ щеше да бъде икономическа, армиите щяха да се използват само като обикновени полицейски части.

Изведнъж Озбърн спря записа. Сърцето му биеше лудо. Виеше му се свят, сякаш всеки миг можеше да припадне. Вдъхна дълбоко, после се изправи и закрачи из стаята. Обърна се и впи в телевизора недоверчив поглед, като че се питаше дали няма някаква измама. Но не видя нищо освен сивия екран и червената светлинка върху видеокасетофона.

Übermorgen! Денят след утре!

Думите на Залетл висяха в съзнанието му като отровна мъгла. Невъзможно! Немислимо! Трябва да бе чул погрешно. Върна се на стола, взе дистанционното управление и натисна бутона за премотаване на касетата. Раздаде се тихо бръмчене. Той веднага натисна бутона „стоп“ и отново включи записа.

— … в das Garten щяхме да създадем чудото — изрече отново Залетл. — Програмата получи свръхсекретното название Übermorgen, в превод „денят след утре“.

Бутонът се изплъзна изпод пръста на Озбърн и образът застина.

Отново беше на Юнгфрау. Видя Фон Холден да насочва пистолета към гърдите му. Чу се как пита за смъртта на баща си. И чу отговора на Фон Холден.

— Für Übermorgen! За деня след утре!

Ако тази част от спомените му беше сън, халюцинация, то откъде би могъл да знае тия думи? Залетл сам казваше, че са били свръхсекретни. Известни само на хората от Организацията и пазени в най-строга тайна. Отговорът бе съвършено прост — нямаше откъде. Освен ако… Фон Холден наистина ги бе казал.

Ремер твърдеше, че са го открили кучетата. И че е видял Вера едва по-късно, в станцията. Но Озбърн знаеше, че насън или наяве я бе видял сред планината. Дали бе имала време да слезе и да се върне обратно преди идването на полицията? И как би могла да открие Фон Холден сред мрака? Озбърн усети, че мислите му се замъгляват. Възможно ли бе всичко това? Той върна записа и отново изслуша Залетл. После още веднъж. И още веднъж. От петдесет години Организацията съхраняваше Übermorgen в най-строга тайна. Откъде би могъл да знае, ако не от Фон Холден? Колкото повече размишляваше върху това, толкова по-реални ставаха събитията от видението.

Напрегнат и развълнуван, Озбърн се втренчи в екрана. Натисна бутона и образът на Залетл оживя отново.

— Възраждането на Райха трябваше да бъде представено символично чрез нашата способност да управляваме жизнените процеси. Трансплантацията на органи се практикува отдавна. Но още никой не е трансплантирал човешка глава. Именно тази цел си бяхме поставили. И в крайна сметка успяхме.

Решаващият момент дойде през 1963 година, когато след тайни тестове върху хиляди хора бяха избрани осемнайсет обекта от мъжки пол. Критерият бе да са колкото е възможно по-близо до генетичните характеристики на Адолф Хитлер — личност, телосложение, психология и тъй нататък. Нито един от тях не подозираше за нашата намеса. На едни помогнахме да се издигнат като Хитлер от мизерия към могъщество, други оставихме на произвола на съдбата, за да проследим тяхното развитие при естествени условия. Разликата във възрастта им достигаше от една до десет години, което ни оставяше време за експерименти, неуспехи и усъвършенстване на плановете. Десет дни след своя петдесет и шести рожден ден всеки обект биваше инжектиран с мощна упойка. След това замразявахме отрязаната му глава, а тялото изгаряхме. Скоро след това неговите роднини… — Тук Залетл помълча и за миг се поддаде на личната болка, но веднага се опомни и продължи: — … неговите роднини и всички близки приятели загиваха при нещастен случай или просто изчезваха безследно.

Както вече казах, много експерименти се провалиха. Но най-сетне успяхме с човека, когото знаете под името Елтон Либаргер. Тържеството в Шарлотенбург трябва да бъде демонстрация на този успех. И тържество на нашите привърженици. Ще присъстват най-високопоставените, най-верните, най-посветените в нашия план.

За да достигнем този фантастичен връх ни бяха необходими петдесет години. През това време много невинни хора, които неволно ни помагаха, бяха унищожени, защото не смеехме да оставим следа. Наемахме професионални убийци, а по-късно Организацията убиваше и тях. За нас работеха огромен брой обикновени хора. Едни вярваха в арийската кауза, други биваха склонени към сътрудничество със сила и заплахи, трети се трудеха в напълно законни фирми и даже не подозираха какво вършат. Процесът, повтарям, ни отне петдесет години. А когато най-сетне успяхме, дойде време за втората фаза на Übermorgen.

Ние отгледахме двама младежи, близнаци. Осигурихме образованието им в най-добрите академични заведения, а после, в годините преди обединението на Германия, ги изпратихме в елитния Институт по физкултура в Лайпциг. Чисти арийци по рождение с грижливо проверена генетична структура, днес те са едни от най-великолепните човешки екземпляри на света. На двайсет и четири години всеки един от тях е готов за върховната саможертва.

Представянето на Елтон Либаргер в Шарлотенбург ще бъде научно и духовно утвърждаване на нашата цел. Доказателство за фанатичния ни стремеж към възраждане на Райха. В края на тържеството е предвидена втора церемония, която ще се състои в мавзолея зад двореца само за най-подбраните гости. Там един от младежите ще бъде избран, за да заеме мястото на Либаргер и да се превърне в месия на новия Райх. В момента на избора той ще убие Либаргер, а после ще бъде подготвен за операцията, благодарение на която след две години ще стане наш водач.

Най-висшият кръг на Организацията се състои от четирима: аз, Ервин Шол, Густав Дортмунд и Ута Баур. Ние сме тези, които продължиха след Нюрнберг, след Борман, Химлер и останалите.

За петдесет години Шол, Дортмунд и Ута Баур постигнаха богатство и власт, докато аз оставах в сянка, за да ръководя експериментите. За петдесет години те остаряха и с наближаването на триумфа ставаха все по-жестоки и горделиви.

Успехът с Либаргер позволи на Шол да избере дата за тържеството в Шарлотенбург. Седем от предварително избраните обекти бяха все още живи, но вече не се нуждаехме от тях. Директивата на Шол бе те да бъдат умъртвени като другите, но вместо да изгорим телата, трябваше да ги разпръснем из Европа. Близките им останаха невредими, за да страдат от ужас, докато вестници, радио и телевизия шумно коментират чудовищните убийства. Това бе израз на върховно презрение, запокитено в лицето на целия свят. Човешкият живот губеше всякаква стойност, когато преставаше да служи на Организацията. За Шол това бе ехо от славното минало, в чието възраждане вярваше твърдо.

През тези петдесет години имах достатъчно време да размишлявам върху онова, което извършихме. И продължаваме да вършим. Върху онова, което се крие в бъдещето. Опитахме да постигнем невъзможното и успяхме. Самият факт е свидетелство за нашите способности. Работейки в почти пълна изолация от околния свят ние разработихме процес за хирургически операции на атомно ниво при свръхниски температури — нещо немислимо за съвременната медицина и физика. Целта бе да докажем нашия гений. Нашата изобретателност. Да докажем, че в днешния зажаднял за технологии свят никой не може да се мери с нас. Нито японците. Нито американците. Монополът ни принадлежи без съмнение. А това е само началото.

Но… — Внезапно лицето на Залетл стана замислено и мрачно, като засенчено от облак. За броени секунди той сякаш се състари с десетилетия. — Зад нашето дело стоеше същата цел, която причини смъртта на шест милиона евреи и още безброй милиони по бойните полета и под падащите бомби в хиляди разрушени градове. Същата машинация, която превърна в руини половин Европа.

През 1946 година стоях на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, обкръжен от виновниците за това. Гьоринг, Хес, Рибентроп, Фон Папен, Йодл, Редер, Дьониц — от горди и високомерни властници те се бяха превърнали в състарени, грохнали и съсипани мъже. Застанал сред тях, аз си спомних как веднъж ме предупредиха да не посещавам Vernichtungslager, лагерите на смъртта. Не отивайте, казваха ми, защото не ще ви позволят да опишете видяното. Все пак отидох. В Аушвиц. И предупреждението се оказа вярно. Не защото не ми позволиха да опиша видяното, а защото не можех да го опиша. Купищата очила. Купищата обувки. Купищата кости. Купищата човешка коса. Мислех, че никога не съм срещал онзи чудовищен начин на мислене, който бе направил възможно това. Нито в живота, нито в театъра, нито в киното. И все пак то съществуваше.

И ето че се озовах на ръководен пост в секретна организация, планираща възраждането на всичко това още преди неговата смърт. Изглеждаше отвратително. Невъзможно. Но ако бях протестирал, ако бях опитал да се измъкна, щях да загина и друг да заеме моето място. Затова реших да мълча и докато заговорът зрее, да се издигна до най-висок пост. А когато настане времето, да унищожа всичко.

Германският писател Гюнтер Грас е казал, че ние, германците, трябва да разберем самите себе си. Ние сме може би най-умелите майстори на техника в цялата човешка история. Способни сме да постигнем чудеса. Но каквото и да вършим, не ще избягаме от сянката на Аушвиц, Треблинка, Собибор и още десетки други, защото те са наши, те ни принадлежат и ние трябва да помним това, да го разберем и никога… никога… да не му позволим да се повтори.

Когато гледате този запис всичко сътворено от нас ще бъде унищожено. С новия Райх ще е свършено. В Шарлотенбург. В das Garten. В секретната база, скрита дълбоко под ледовете на швейцарския връх Юнгфрау.

Übermorgen няма да съществува.

С тия думи Залетл се изправи, мина край камерата и изчезна от кадъра. След миг екранът изгасна.