Денят след утре

99.

Гледката на трима мъже, разговарящи в хотелска спалня, обикновено е твърде скучна, но може да бъде и интересна, особено ако се фотографира под ъгъл от затъмнена стая през телеобектива на автоматичен фотоапарат.

Внезапно камерата отстъпи място на бинокъла, когато в спалнята влезе четвърти човек, надяващ в движение сакото си. Един от тримата стана и пристъпи към него. Размениха няколко думи, после седящият до тях вдигна телефона. След малко той остави слушалката и първият човек тръгна към вратата. Почти на прага се обърна и каза нещо на онзи, с когото бе говорил. Другият се поколеба, после изчезна някъде настрани. След малко се върна и подаде нещо на първия, който веднага отвори вратата и излезе.

Докато само на няколко крачки от нея мъртвият програмист постепенно се вкочаняваше в елегантната мраморна вана, симпатичната блондинка остави бинокъла и посегна към радиостанцията.

— Наталия — изрече тя.

— Луго — долетя отговорът.

— Озбърн току-що излезе.

Озбърн беше уверен, че Маквей не би му дал пистолета и изобщо не би го пуснал да припари навън от стаята, ако знаеше какво е замислил. Затова просто каза, че с нищо не може да помогне в полицейските работи, а напоследък се чувства малко потиснат и замаян, тъй че би желал да се поразходи на чист въздух.

Беше десет без пет. Преуморен и загрижен за куп неща, Маквей се позамисли и даде съгласие. Помоли Ремер да осигури полицейски придружител, а на Озбърн строго заръча да не напуска комплекса и да се прибере до единайсет.

Озбърн послушно кимна и тръгна към вратата. Точно в този момент се обърна и помоли за пистолета. Ходът беше добре обмислен. Маквей трябваше да прецени положението и да стигне до извода, че Озбърн просто иска допълнителна гаранция за сигурност. Но въпреки това за няколко секунди настана напрегнато мълчание, докато полицаят най-сетне омекна и му подаде автоматичния CZ на Бернхард Офен.

Преди да измине десетина крачки по коридора, Озбърн бе посрещнат от инспектор Йоханес Шнайдер — висок трийсетгодишен мъж със сплескан, явно неведнъж чупен нос.

— Значи искате да подишате чист въздух — добродушно подхвърли полицаят със силен немски акцент. — Да вървим.

Още при настаняването в апартамента Озбърн бе открил рекламна брошура, в която Европейският център се описваше като комплекс от над сто заведения — магазини, ресторанти, барове и казино. Имаше и подробни схеми с входовете и изходите на сградите.

— Бил ли сте някога в Лас Вегас, инспектор Шнайдер? — запита с усмивка Озбърн.

— Не, не ми се е случвало.

— Знаете ли, малко си падам по хазарта. Как е тукашното казино?

— Казино „Шпилбанк“ ли? — ухили се Шнайдер. — Разкошно и скъпо.

— Значи не е за изпускане — бодро заяви Озбърн.

Слязоха с асансьора до рецепцията, където Озбърн обмени последните си франкове, после Шнайдер го поведе към казиното.

Петнайсет минути по-късно Озбърн помоли полицая да си изпробва късмета на масата за бакара, докато той отскочи до тоалетната. Шнайдер го видя как запита един пазач за посоката и се отдалечи.

След като прекоси казиното, Озбърн свърна зад ъгъла, провери дали Шнайдер не е тръгнал след него и бързо се отправи напред по коридора. От вестникарския щанд във фоайето си купи туристическа карта на града, прибра я в джоба си и излезе през страничния изход към Нюрнбергщрасе.

Виктор Шевченко го забеляза от другия тротоар. Облечен с джинси и черен пуловер, Виктор стоеше в сянката на няколко крачки от витрината на един гръцки ресторант и слушаше хейви метъл от слушалките на нещо, напомнящо уокмен „Сони“. Повдигайки длан пред устата си, като че искаше да се изкашля, той тихо изрече:

— Виктор.

— Луго — изпращя в слушалките гласът на Фон Холден.

— Току-що Озбърн излезе сам. Пресече Будапещерщрасе и се отправя към Зоологическата градина.

Озбърн се промъкна между колите по Будапещерщрасе и когато достигна отсрещния тротоар, хвърли поглед назад към Европейския център. Не забеляза някой да го следи. Напускайки блясъка на уличните лампи, той се отправи към Зоологическата градина, но веднага усети, че е сбъркал посоката и се върна обратно. Леко ръмеше, тротоарът беше покрит с хлъзгави листа и студеният въздух превръщаше дъха му в облачета пара. Като се озърна видя някакъв мъж с шлифер и мека шапка да разхожда куче, което явно държеше да подуши всяко дърво. Озбърн ускори крачка и двеста метра по-нататък спря под една лампа в парка, за да се ориентира по картата.

Трябваха му няколко минути, докато откри каквото търсеше. Фридрихщрасе беше отвъд Бранденбургската врата. По негова преценка дотам имаше десет минути път с такси или половин час пеш през парка. Таксито можеше да се проследи. Следователно пътят през парка беше за предпочитане. А и щеше да има време за размисъл.

— Виктор.

— Луго — отвърна гласът на Фон Холден.

— Не го изпускам. Отива на изток. Навлезе в Зоологическата градина.

Фон Холден се намираше в малкия кабинет на Софие-Шарлотенщрасе. Беше скочил на крака и докато говореше по радиото, все още не смееше да повярва на късмета си.

— Още ли е сам?

— Да — долетя съвършено ясно гласът на Виктор.

— Какъв глупак!

— Инструкции?

— Следвай го. Пристигам след пет минути.