Денят след утре

22.

Черната лимузина чакаше отвън.

Вера бе забелязала пристигането й от прозореца на спалнята. Колко ли пъти бе стояла до този прозорец, очаквайки познатия автомобил да се покаже иззад ъгъла? А сега й се искаше да няма нищо общо с това, да гледа от друг апартамент и цялата интрига да засяга съвсем непознати хора.

Беше облечена с черна рокля, черни чорапи, перлени обици и семпла перлена огърлица. На раменете си бе наметнала късо манто от сребърна норка.

Шофьорът отвори задната врата и тя седна в колата. След малко потеглиха.

В 16:55 Анри Канарак се изми в тоалетната за служители и перфорира работната си карта на стенния часовник. Когато излезе в коридора да си вземе връхната дреха, откри, че Анес Демблон го чака.

— Да те откарам ли? — запита тя.

— Защо? Кога си ме откарвала след работа? Нали винаги оставаш да прегледаш оборота.

— Така е. Но тази вечер…

— Особено пък тази вечер — натърти Канарак. — Днес. Тази вечер. Нищо не трябва да бие на очи. Разбираш ли?

Без да я поглежда, той навлече якето, бутна вратата и излезе под дъжда. От служебния изход до улицата имаше двайсетина крачки през вътрешния двор. Когато зави зад ъгъла, Канарак вдигна яка и енергично закрачи по тротоара. Часът беше точно пет и две минути.

Край отсрещния тротоар дъждът барабанеше по лъскавата тъмносиня каросерия на едно спряло пежо. В мрака зад волана седеше Пол Озбърн.

На ъгъла Канарак свърна наляво по булевард Мажента. В същия миг Озбърн завъртя ключа и потегли след него. Докато завиваше наляво, той сведе очи към часовника си. Само седем минути след пет, а вече се мръкваше. Когато отново погледна напред, зърна само непознати фигури и за момент се изплаши, че е изпуснал Канарак, после го забеляза да крачи енергично, но не прекалено бързо по другия тротоар. Движеше се спокойно, сякаш не допускаше, че могат да го следят; сякаш бе решил, че онова нападение и гонитбата по улиците са били нелепа случайност, дело на някакъв смахнат тип.

На ъгъла Канарак спря да изчака светофара. Озбърн също. Усети в гърдите си нарастващо вълнение. Защо не го сториш сега, запита някакво тънко гласче. Изчакай го да стигне до средата на платното. После натискаш педала, прегазваш го и изчезваш! Никой няма да види. Пък и да те видят, какво толкова? Ако полицията те спипа, ще кажеш, че тъкмо си тръгнал да се предадеш. Че май си прегазил някого в тъмното. Не знаеш със сигурност. Погледнал си назад, но не си видял нищо. Какво ще кажат? Откъде могат да знаят, че е същият човек? Нали нямат представа кой е бил онзи в кафенето.

Не! Хич недей да си мислиш за това. Миналия път емоциите едва не те провалиха. Освен това ако го убиеш така, никога няма да узнаеш отговора, а той е по-важен дори от убийството. Затова се стегни, спазвай плана и всичко ще бъде наред.

Първата доза сукцинилхолин има най-силен ефект, дробовете му ще пламнат от недостиг на кислород, защото ще загуби контрол над дихателните мускули. Ще се задушава — безпомощен и изплашен както никога през живота си. Би ти казал всичко, но не ще може да говори.

После малко по малко ефектът ще отслабне и той ще започне да диша. Ще се усмихне с облекчение и ще реши, че те е надхитрил. Но внезапно ще разбере, че се готвиш да му инжектираш втора доза. Много по-силна, така ще му кажеш. И той вече не ще е в състояние да мисли за друго, освен за тази втора доза и за ужаса да преживее всичко отново, само че по-зле, много по-зле, ако изобщо е възможно подобно нещо. Тогава ще отговори на твоя въпрос, Пол. Тогава ще ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Озбърн сведе очи към пръстите си около волана и видя, че кокалчетата са побелели от стискане. Имаше чувството, че още малко и воланът ще се разпадне в ръцете му. Дълбоко пое дъх и опита да се отпусне. Импулсът за действие постепенно отмина.

Светна зелено и Канарак пресече улицата. Предполагаше, че трябва да го следят — или американецът, или полицията, макар че не вярваше вече да са се добрали до него. Така или иначе, не биваше да върши нищо извън нормалните навици, трупани пет пъти седмично, по петдесет седмици през всяка от десетте изминали години. Да напусне пекарната в пет, да спре за малко в някое попътно заведение, после да се прибере с метрото.

Малко преди следващата пресечка беше кафене „Льо боа“. Канарак продължи натам с равномерна, спокойна крачка; всеки наблюдател би го сметнал за обикновен работник, който се прибира след дълъг и тежък ден. Като заобиколи някаква млада жена с кученце, той бутна масивната стъклена врата и влезе в кафенето.

Просторната зала откъм улицата беше шумна и задимена от множеството, дошло да се разтовари след работа. Канарак се озърна за маса край витрината, където да го виждат от тротоара, но всички места бяха заети. Неохотно се настани на табуретка пред бара. Поръча еспресо с перно и се озърна към входа. Ако влезеше цивилен полицай, щеше да го познае веднага по стойката и по начина да се оглежда наоколо. Цивилни или униформени, шефове или подчинени, всички ченгета на света носеха черни обувки и бели чорапи.

С американеца беше по-сложно. Онова нападение бе толкова внезапно, че Канарак почти не забеляза лицето му. А когато онзи го догони в метрото, наоколо гъмжеше от народ и не му беше до наблюдения. Помнеше само, че нападателят беше висок над метър и осемдесет, тъмнокос и много силен.

Кафето се появи на плота пред него, но за момент Канарак го остави недокоснато. После взе чашката, отпи малка глътка и усети как надолу по гърлото му плъзва топлата смес от кафе и алкохол. Спомни си как пръстите на Озбърн обхванаха шията му, как свирепо се впиваха и го душаха. Точно това не разбираше. Ако Озбърн бе решил да го убие, защо трябваше да го прави по този начин? Нож или пистолет — да, естествено. Но с голи ръце на оживено място… Пълна безсмислица.

И Жан Пакар не бе успял да го обясни.

Не беше трудно да открие адреса на детектива, макар че телефонният му номер липсваше в указателя. Говорейки развълнувано, с подчертан американски акцент, Канарак позвъни в нюйоркската централа на „Колб интернешънъл“ малко преди края на работното време. Каза, че се обажда от колата си, близо до Форт Уейн, Индиана и трябвало на всяка цена да се свърже с доведения си брат Жан Пакар, служител на „Колб“, от когото нямал вести откакто се бил преселил в Париж. Престарялата майка на Пакар била на смъртно легло в болницата на Форт Уейн и лекарите не вярвали да доживее до сутринта. Има ли начин да го открие на домашния адрес?

По това време на годината часовата разлика между Париж и Ню Йорк беше пет часа. Шест вечерта в Ню Йорк означаваше единайсет в Париж, местният клон на „Колб“ беше затворен. Дежурният в Ню Йорк се консултира с началството. Нещастен случай в семейството. Парижкият клон не работи. Как да постъпи? Началството, както всички останали, бързаше да се прибира. След кратко колебание шефът набра кода за достъп до международната компютърна мрежа и разреши телефонният номер на Жан Пакар да бъде предаден на брат му от Индиана.

Братовчедът на Анес Демблон работеше в архивите на противопожарната служба. Телефонният номер се превърна в адрес без никакви затруднения.

Два часа по-късно, в 1:15 след полунощ, Анри Канарак стоеше пред една сграда близо до Катедралната порта в северната част на Париж. След двайсет кървави минути той напусна сградата по черното стълбище, оставяйки в хола обезобразения труп на Жан Пакар.

В крайна сметка бе успял да изтръгне името на Пол Озбърн и хотела, където е отседнал. Но с това се изчерпваше всичко. Останалите въпроси — защо е нападнал Канарак в кафенето, защо е наел човек от „Колб“, сам ли работи или изпълнява поръчка — така и не получиха отговор. Сигурен бе, че Пакар не е скрил нищо. Човекът беше костелив орех, но не чак дотам. Канарак помнеше добре уроците, усвоени с гордост и удоволствие в специалните части на американската армия. Като командир на взвод за далечно разузнаване в началото на виетнамската война той беше обучен да изтръгва всякаква информация даже от най-твърдоглавите пленници.

Само че след всички усилия разполагаше единствено с име и адрес. Точно толкова, колкото знаеше и Озбърн за него. Следваше логичният извод, че Озбърн може да бъде само представител на Организацията, пратен да го ликвидира. Друга причина просто не можеше да има, въпреки цялата мърлявост на първия опит. Никой друг не би го разпознал, пък и не би имал защо.

Лошото беше, че даже и да убиеше Озбърн, ония щяха да пратят друг човек. Разбира се, ако знаеха. Оставаше му да се надява, че Озбърн е волна птичка, един вид ловец на глави със списък от имена, срещу всяко от които му е обещано богато възнаграждение. Ако Озбърн го бе открил случайно и бе наел Жан Пакар за своя сметка, нещата все още можеха да се оправят.

Внезапно отвън лъхна хладен въздух и той надигна глава. На отворената врата стоеше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Оглеждаше се през рамо. Най-напред погледът му плъзна из препълнения салон, след това отскочи към бара. За момент срещна очите на Канарак. После прекрачи прага и изчезна навън. Канарак се отпусна. Човекът не беше нито ченге, нито Озбърн. Просто някой си.

Край отсрещния тротоар Озбърн видя иззад волана на пежото как същият човек отвори вратата, озърна се към заведението и излезе. Озбърн сви рамене. Не знаеше кой е, но във всеки случай не беше Канарак.

Пекарят бе влязъл в пет и петнайсет. Сега наближаваше шест без четвърт. На връщане от крайбрежния парк Озбърн бе минал маршрута в най-натовареното време само за двайсет и пет минути и малко след четири вече чакаше пред пекарната. Даже бе успял да обиколи пеш из квартала и да се върне в колата преди излизането на Канарак.

В радиус от пет-шест пресечки бе открил три подходящи улички и два входа към затворени складове. Всяко от петте места можеше да му свърши работа. Ако и утре Канарак тръгнеше по същия път, щеше да мине край най-удобното от тях — тясна неосветена пресечка, оградена с високи стени и то само на няколко крачки от пекарната.

Пак със същите джинси и маратонки плюс вълнена шапка, прихлупена ниско над лицето, Озбърн щеше да изчака Канарак в тъмното. После щеше да го нападне изотзад със спринцовка в ръката и още една в джоба за всеки случай. С лявата ръка през гърлото щеше да дръпне Канарак заднешком към пресечката и същевременно с дясната щеше да забие иглата през дрехите дълбоко в бедрото му. Несъмнено Канарак щеше да окаже яростна съпротива, но за инжекцията трябваха не повече от четири секунди. После Озбърн трябваше само да отскочи и да остави врага да върши каквото си иска. Дали щеше да нападне или да бяга, нямаше никакво значение. След по-малко от двайсет секунди краката му щяха да загубят чувствителност. След още двайсет вече нямаше да се държи прав. Щом паднеше, Озбърн щеше да се заеме с него. Ако случайно дойдеха минувачи, щеше да каже на английски, че приятелят му е американец и трябва да го откара в болница с пежото на ъгъла. А парализираният „приятел“ не би могъл да възрази. След потеглянето с колата Канарак щеше да е напълно безпомощен и обзет от ужас. Цялото му съзнание щеше да бъде съсредоточено върху усилията да диша.

Сетне, на път през Париж към реката и безлюдния парк, ефектът от препарата щеше да поотслабне и Канарак отново щеше да си поеме въздух. И тъкмо когато започнеше да се чувства малко по-добре, Озбърн щеше да извади втората спринцовка, да му разкрие кой е и да го заплаши с нова, по-мощна и по-незабравима доза. Тогава и само тогава щеше да се облегне спокойно и да запита Канарак защо е убил баща му. А Канарак със сигурност щеше да отговори.