Денят след утре

86.

Според часовника на Озбърн наближаваше два и половина през нощта срещу четвъртък, 13 октомври.

До себе си различаваше в мрака как Кларксън се взира в червените и зелени светлинки по таблото на самолета, летящ с 350 километра в час. Отзад Маквей и Нобъл дремеха неспокойно. Приличаха не толкова на опитни полицаи, колкото на добродушни старци, изтощени от грижи за вироглавите си внучета. Далече долу вълните на Северно море искряха под бледия лунен сърп и продължаваха своя неуморен бяг към бреговете на Холандия.

След малко самолетът зави надясно и навлезе в холандското въздушно пространство. После преминаха над черното огледало на Иселското езеро и продължиха на изток към германската граница.

Озбърн опита да си представи Вера, скрита нейде във Франция. Къщата трябваше да е селска, с дълъг и открит път към нея, тъй че охраната отдалече да вижда кой се приближава. Или не. Можеше да е модерна двуетажна къщичка близо до железопътната линия в малко градче, край която минават по десетина влака дневно. Или пък съвсем обикновена сграда като хиляди други във Франция — невзрачна, с паркирана отпред вехта кола. Последното място, в което агентите на Щази биха потърсили своята жертва.

Навярно бе задремал, защото внезапно осъзна, че на хоризонта вече мъждука зора и Кларксън спуска самолета през редките облаци. Под тях, докъдето им стигаше погледът, се простираше като пътеводна нишка тъмната, гладка повърхност на Елба.

Слизайки още по-ниско, продължиха трийсетина километра над южния бряг, докато в далечината се появиха светлините на Хавелберг.

Вече будни, Маквей и Нобъл следяха как Кларксън рязко накланя лявото крило. След завоя той изключи двигателя и безшумно спусна машината над мрачното поле. Отсреща два пъти примига светлината на ръчен прожектор.

— Кацаме — каза Нобъл.

Кларксън кимна и вдигна носа нагоре. Отново включи двигателите с цялата им мощност от 300 конски сили, рязко зави надясно, после отпусна лоста и пак започна да снижава. С глух шум колесниците излязоха от гнездата си. Кларксън веднага изравни и продължи на бръснещ полет над дърветата. Изведнъж отпред припламнаха сини лампи от двете страни на затревена писта. Минута по-късно задните колела се разтърсиха, носът се отпусна и предното също докосна земята. Сигналните светлини мигновено изгаснаха и сред оглушителен рев Кларксън даде обратен ход на витлата. Самолетът измина още стотина метра и спря.

— Маквей! — извика някой с подчертан немски акцент и се разсмя гръмогласно.

Маквей пристъпи през росната трева на ливадата край Елба, стотина километра северозападно от Берлин, и тутакси попадна в мечешките обятия на грамаден мъжага с кожено яке и джинси.

Лейтенант Манфред Ремер от Бундескриминаламт — германската федерална полиция — беше висок метър и деветдесет и тежеше над сто килограма. Емоционален и приказлив, той приличаше на централен нападател от професионалната лига по американски футбол. Беше все тъй як и деловит, както го помнеше Маквей. На трийсет и седем години вече имаше четири дъщери. Познанството му с Маквей датираше отпреди дванайсет години, когато го бяха изпратили в Лос Анджелис по международната програма за обмяна на полицейски опит.

Изпратен за три седмици в отдел „Убийства“, Мани Ремер още от втория ден бе станал неотлъчен спътник на Маквей. За тия три седмици взе участие в шест съдебни дела, девет аутопсии, седем ареста и двайсет и два разпита. Работеше на шестдневна седмица по петнайсет часа дневно (седем от тях неплатени) и вместо в хотела си, спеше на кушетка в кабинета на Маквей, за в случай, че се наложи веднага да потеглят към някое произшествие. За тия шестнайсет работни дни, прекарани заедно, двамата заловиха петима търговци на наркотици със задочни присъди за убийства. Освен това проследиха, арестуваха и получиха пълни самопризнания от човек, отговорен за смъртта на осем млади жени. Днес този човек на име Ричард Хоумър лежеше в смъртното отделение на затвора Сан Куентин и чакаше изпълнение на присъдата си, след като през отминалите години бе изчерпал всички възможности за обжалване.

— Радвам се, Маквей. Радвам се да те видя жив и здрав и бях щастлив да чуя, че пристигаш — каза Ремер, докато караше сребристия си мерцедес през ливадата към близкия черен път. — Защото открих малко информация за твоите приятели от Интерпол, господата Крас и Халдер. Не беше лесно. Предпочетох да ти го кажа лично, отколкото по телефона. — Ремер хвърли поглед през рамо към задната седалка, където се бяха настанили Озбърн и Нобъл. — Тоя е наш, нали?

— Наш е — потвърди Маквей и намигна на Озбърн. Вече нямаше смисъл да крие от него.

— Хер Хуго Клас е роден в Мюнхен през 1937 година. След войната заминава с майка си за Мексико сити. По-късно се преселват в Бразилия. Рио де Жанейро, след това Сао Паулу.

Мерцедесът подскочи, мина през канавката и ускори по асфалта. Отпред небето просветляваше и на хоризонта едва прозираха бароковите сгради на Хавелберг.

— През 1958 се завръща в Германия и постъпва във военната авиация, а по-късно в Бундеснахрихтендийнст, където си спечелва репутацията на отличен експерт по отпечатъците. След това…

Нобъл протегна глава откъм задната седалка.

— След това е прехвърлен в Интерпол. Точно същата информация получихме от нашето военно разузнаване.

— Много добре — усмихна се Ремер. — А сега разкажете другото.

— Какво друго? Няма повече.

— Ами нещо за детството? За семейната среда?

Нобъл се облегна назад.

— Съжалявам — сухо каза той. — Само с това разполагам.

— Стига си ни тормозил — подхвърли Маквей и си сложи тъмни очила, защото слънцето бе изгряло на хоризонта.

Озбърн видя как в далечината пред тях един сив мерцедес излезе на пътя и се отправи в същата посока. Движеше се малко по-бавно, но когато го настигнаха, увеличи скоростта и Ремер остана плътно зад него. След малко друг сив мерцедес се лепна зад тях. Като се завъртя, Озбърн различи двама мъже на предната седалка. И чак сега забеляза, че отвътре на вратата вляво от Ремер е прикрепен кобур с автомат. Очевидно в колите отпред и отзад имаше агенти на федералната полиция. Ремер предпочиташе да не рискува.

— Истинската му фамилия не е Клас, а Хаусман. По време на войната баща му Ерих Хаусман е бил член на Шуцщафел, или по-просто казано на СС. Личен номер 337795. Освен това е бил и в Зихерхайтсдийнст — СД. Службата за вътрешна безопасност на нацистката партия.

Ремер последва първия мерцедес към междуградския аутобан и трите коли увеличиха скорост.

— Два месеца преди края на войната хер Хаусман изчезва. Фрау Берта Хаусман си връща моминската фамилия, Клас. Когато през 1946 година напуска Германия заедно със сина си и се заселва в Мексико сити, тя е бедна жена. Но там живее в луксозна вила с готвач и камериерка, които по-късно я придружават и в Бразилия.

— Мислиш, че след войната са й помагали нацистки бегълци? — запита Маквей.

— Може би, но как да го докажем? Загинала е през 1966 при автомобилна катастрофа в покрайнините на Рио. Ще ти кажа обаче, че Ерих Хаусман я е посещавал поне двайсет и пет пъти.

— Нали казахте, че бил изчезнал преди края на войната? — отново се приведе напред Нобъл.

— И поел право към Южна Америка заедно с бащата и по-големия брат на хер Рудолф Халдер, вашият човек от виенската централа на Интерпол. Същият, който помогнал на Клас тъй умело да възстанови отпечатъка на Албърт Мериман върху парче стъкло, намерено в апартамента на убития парижки детектив Жан Пакар. — Ремер извади от жабката пакет цигари, изтръска една, запали я и продължи да говори сред облаче дим. — Истинското име на Халдер е Ото. Баща му и по-големият му брат също са били членове на СС и СД. Халдер и Клас са връстници, наскоро навършиха петдесет и пет. Прекарали са най-ранните си години не просто в нацистка Германия, а в семействата на фанатични нацисти. После заминават за Южна Америка, където нацистки емигранти имат грижата за тяхното възпитание и образование.

Нобъл погледна Маквей.

— Да не мислите, че имаме работа с някакъв неонацистки заговор…

— Интересна идея — кимна Маквей. — Стига само да събереш две и две. Агент на Щази убива Мериман още същия ден, когато го открива един човек, заемащ стратегически пост, през който всеки ден преминават стотици полицейски разследвания от цял свят. После светкавично са намерени и унищожени приятелката на Мериман и жена му заедно с всичките й роднини. Лебрюн и брат му са застреляни, когато опитват да разберат какво си е наумил Клас, та изтегля от Ню Йорк досието на Мериман с помощта на стари кодове, за чието съществуване малцина подозират. След това взривяват влака, с който пътуваме аз и Озбърн. Застрелват Бени Гросман в дома му, защото е събрал и предал на Нобъл сведения за хората, убити по поръчка на Ервин Шол преди трийсет години… Прав си, Йън. Щом събереш две и две, всичко заприличва на мощна шпионска операция в стил КГБ. — Маквей се завъртя към Ремер. — Ти как мислиш, Мани? Дали ще се окаже, че зад връзката Клас-Халдер се крие някаква неонацистка история?

— Какво разбираш под неонацистка, дявол да го вземе? — гневно възкликна Халдер. — Наперени зиг-хайловчета с бръснати глави, дето мъкнат по джобовете си картофи, набодени с пирони? Отрепки, дето пребиват емигранти, подпалват общежития и всяка вечер се пъчат по телевизията? — Ремер прехвърли поглед от Маквей към Нобъл, после към Озбърн. Изведнъж бе побеснял. — Мериман, Лебрюн, влакът Париж-Мо, Бени Гросман, който като го попитах къде да се настаня в Ню Йорк с дечурлигата, рече направо: „При мен“… Казвате „неонацисти“ също тъй небрежно, както казвате „КГБ“, но според мен забравяте, че неонацистите работят със стари нацисти! Това е продължение на оная шибана гадост, която изтреби шест милиона евреи и унищожи цяла Европа. Неонацистите са пълен боклук, но те са само върхът на айсберга. Засега създават дребни неприятности. Нищо повече. Но там, долу, болестта все още е жива, крие се зад лицата на банковите чиновници и сервитьорките, без самите те да усещат, лежи като семе, чакащо новия сезон и подходящата смес от елементи, за да се възроди. Ако бродиш като мен дълги години из улиците и тайните свърталища на Германия, рано или късно ще го разбереш. Никой не споменава за това, но то съществува.

Ремер яростно погледна Маквей, после смачка цигарата и се обърна напред.

— Мани — тихо изрече Маквей. — Ти ми говориш за своята лична война. За вината, срама и всичко останало, което ти е натрапило едно друго поколение. Отговорността за ония събития е тяхна, не твоя, обаче ти все пак си надянал хомота. Може би така е трябвало. Не споря за онова, което казваш. Но Мани, емоциите не са факти.

— Питаш дали разполагам с конкретна информация. Отговорът е: не, не разполагам.

— А колегите от Бундескриминаламт или Бундеснах… и още как там му викахте на вашето разузнаване?

Ремер пак се обърна към него.

— Събирани ли са някога сериозни доказателства за съществуването на организирано пронацистко движение?

— Събирани ли са?

— Същият отговор. Не. Поне доколкото знаят моите началници, защото тази тема непрекъснато се обсъжда между полицейските служби. Правителствената политика е да бъдем je wachsam. Това означава винаги бдителни, винаги нащрек.

Маквей го огледа внимателно.

— Но лично ти смяташ, че положението е назряло…

Ремер се поколеба, после кимна.

— За това няма да се говори. Когато дойде, никой няма да произнесе думата нацисти. Но властта ще бъде тяхна. Давам им още две-три години, най-много пет.

След тия думи в колата настана тишина и Озбърн си помисли, че Вера бе казала същото за новата Европа и оставката на Франсоа Кристиан. Зловещите спомени на баба й от нацистката окупация на Франция: хората изчезват без обяснение и вече не се завръщат, съседи и близки се шпионират взаимно, навсякъде има хора с пушки. „Същата сянка усещам сега…“ — чу той гласа й тъй ясно, сякаш стоеше до нея и изтръпна от нотките на ужас в този глас.

Намалиха скоростта и навлязоха в малко градче. Утринното слънце надничаше между покривите. Есенните листа обагряха всичко в червено и златисто. Група деца с ученически чанти чакаха на ъгъла, по тротоара крачеха двама старци — жената се подпираше на бастун, гордо хванала съпруга си под ръка. На кръстовището пътен полицай спореше с шофьора на спрял камион, наоколо търговците започваха да излагат на показ своите стоки.

Трудно бе да се каже колко жители има градчето. Може би две или три хиляди, ако се брояха страничните улици и крайните къщи, които не се виждаха откъм шосето, но все пак съществуваха. Колко подобни градчета се събуждаха из Германия? Стотици, хиляди? Села, градчета, градове; навсякъде хората навлизаха в познатото всекидневие, правеха още една крачка по дългия път от раждането до смъртта. Възможно ли бе някой от тях все още тайно да копнее за гледката на маршируващи щурмоваци с кафяви ризи и свастики на ръкавите, за тътена на лъснати ботуши, който разтърсва всички врати и прозорци в Германия?

Как биха могли? Оная страшна епоха бе отминала преди половин век. Нейните морални плюсове и минуси бяха само изтъркани всекидневни теми. Колективна вина и позор продължаваха да тегнат над поколения, родени десетки години след края. Третият райх беше мъртъв, както и всичко, свързано с него. Може би светът искаше да помни завинаги, но Германия — гледайки наоколо, Озбърн изведнъж се увери в това — желаеше да забрави. Ремер трябваше да греши.

— Открих още едно име — наруши тишината Ремер. — Човекът, чрез когото са осигурили на Клас и Халдер високи постове в Интерпол. Сегашният директор по кадровите въпроси, бивш офицер от Парижката полицейска префектура. Мисля, че всичко го познавате?

— Каду? — смая се Нобъл. — Не. Невъзможно! Познавам го от години!

— Правилно. — Ремер се облегна назад и запали нова цигара. — Каду.