Денят след утре

68.

В 18:50 таксито на Маквей още пъплеше сред гъмжилото от коли. Но все пак предпочиташе това, отколкото да си проправя път с опела по задръстените парижки улици.

Като разгърна оръфания си бележник, той огледа записките за днес — 10 октомври, понеделник. Най-вече последната: Озбърн — „Ла купол“, бул. Монпарнас, 19 ч. Малко по-горе бяха надраскани бележки от разговора с Бара. Представителят на „Пирели“ бил разгледал гипсовия отпечатък от следата в крайбрежния парк. Според него такава шарка се срещала само върху гумите, произвеждани за един търговец на едро, с когото поддържали периодични контакти и който снабдявал салоните за нови автомобили. В момента подобни гуми имали двеста нови автомобила модел форд сиера, осемдесет и седем от тях продадени през последните шест седмици. Списъкът на купувачите щял да бъде готов във вторник сутринта. Парченцето от огледало, намерено след престрелката, вече било минало през лабораторията. То също било от форд, но нямало начин да се определи моделът. Пътните полицаи и пазачите във всички паркинги били предупредени да съобщават за всички фордове със счупено външно огледало.

На страницата за 10 октомври имаше още една бележка — данни от лабораторното изследване на клечката за зъби, която бе открил между боровите иглички. Човекът, който бе държал в уста клечката, спадаше към онези шейсет процента от населението, чиято кръвна група може да се определи и по други телесни течности — урина, сперма или слюнка. Кръвната група на горския скитник съвпадаше с тази от кървавите петна върху кухненския под на Вера Монере. Група О.

Таксито спря пред „Ла купол“ точно в седем и седем минути. Маквей плати на шофьора, излезе и тръгна към входа.

Голямата зала в дъното все още се подготвяше за вечерния наплив и имаше само няколко заети маси. Но остъклената тераса откъм улицата беше претъпкана и шумна.

Маквей спря на прага и се огледа. След малко се провря между група бизнесмени, намери свободна маса край стената и седна. Изглеждаше точно така, както желаеше — напълно сам.

Пипалата на Организацията се простираха далеч извън кръга на нейните членове. Както често правят подобни групировки, тя наемаше хора, които нямаха ни най-малка представа за кого работят.

Гимназистките Колет и Сами бяха наркоманки от богати семейства, тоест готови на всичко, само и само да си набавят дрога, без близките им да узнаят. Приемаха почти всякакви задачи по което и да било време.

В понеделник поръчката беше проста: да отидат на Кей дьо Бетюн 18 и да наблюдават единствената врата, край която няма полицейски пост — изходът от жилището на портиера. Ако излезе симпатичен мъж на около трийсет и пет години, веднага да съобщят и да тръгнат след него.

Двете момичета проследиха Озбърн до кабинета на доктор Шейсон на улица Басано. После Сами влезе след него в магазина „Троа картие“ на булевард Мадлен и даже кокетно го помоли да й помогне да избере вратовръзка за чичо си, докато той чакаше да му довършат костюма. Накрая Колет слезе с Озбърн в метрото и не се отдели от него чак до кафенето срещу „Ла купол“.

От този момент на сцената излезе Бернхард Офен, който видя как в 19:05 Озбърн напуска кафенето и пресича булевард Монпарнас, за да влезе в ресторанта.

Висок само метър и седемдесет и пет, тъмнокос, облечен с джинси, кожено яке, маратонки „Рийбок“ и диамантена обица на лявото ухо, Бернхард Офен нямаше нищо общо с дългия рус мъж. Но беше също тъй смъртоносно опасен. В десния джоб на якето му лежеше автоматичният пистолет CZ със заглушител, който бе използвал успешно в Марсилия.

В 19:20, убеден, че Маквей е пристигнал сам, Озбърн стана от мястото до витрината, заобиколи няколко заети маси и се приближи към детектива, държейки неловко настрани превързаната си ръка.

Маквей погледна бинтовете, после му направи знак да седне.

— Казах, че ще дойда сам. Не водя никого.

— Казахте още, че можете да помогнете. Какво имахте предвид? — запита Озбърн.

Разбираше, че напразно се е надявал на подстригването и новия костюм. Маквей отдавна знаеше, че той е тук.

— От коя кръвна група сте, докторе? — прекъсна го Маквей, без да обръща внимание на въпроса.

Озбърн се поколеба.

— Мислех, че вече знаете.

— Искам да го чуя от вас.

В този момент до масата спря келнер с бяла риза и черен панталон. Маквей отрицателно поклати глава. Озбърн поръча кафе и келнерът се отдалечи.

— Група В.

Предварителният доклад на Ернандес за Озбърн най-сетне бе пристигнал по факса малко преди Маквей да напусне префектурата. Между другото в него се споменаваше и кръвната група — В. Което означаваше не само че Озбърн казва истината, но и че високият мъж е от нулева група.

— Доктор Хуго Клас. Разкажете ми за него — нареди Маквей.

— Не познавам никакъв доктор Клас — бавно отговори Озбърн, като все още се питаше нервно дали залата не е пълна с цивилни полицаи, очакващи сигнал от Маквей.

— Той ви познава — излъга Маквей.

— Значи съм го забравил. Каква специалност практикува?

Озбърн беше или много опитен, или съвършено невинен. Но вече бе излъгал за калта по маратонките, следователно можеше да лъже и сега. С надеждата да го изкара от равновесие, Маквей направи рязък завой:

— Той е доктор по философия. Приятел на Тимоти Ашфорд.

— На кого?

— Е, хайде, докторе. Тимоти Ашфорд. Бояджия от Южен Лондон. Симпатичен младеж. На двайсет и четири години. Знаете го.

— Съжалявам, не ми е познат.

— Никак?

— Никак.

— В такъв случай вероятно няма да се развълнувате ако ви кажа, че видях главата му в един хладилник.

На съседната маса някаква възрастна жена със светъл кариран костюм ахна от ужас. Маквей не изпускаше Озбърн от поглед. Нарочно бе поднесъл вестта по най-грубия начин, за да предизвика реакция. Но Озбърн даже не мигна.

— Докторе, веднъж вече ме излъгахте. Искате да ви помогна. В такъв случай ми дайте нещо полезно. Докажете, че мога да ви вярвам.

Келнерът донесе кафето, сложи го на масата и се отдалечи. Маквей се загледа подир него. След като отмина няколко маси, келнерът спря до тъмнокос мъж с кожено яке. Човекът седеше сам вече от десет минути, без да поръчва нищо. В лявата си ръка държеше цигара и имаше диамантена обица на лявото ухо. Веднъж келнерът вече бе спрял до него, но човекът го отпрати. Този път той погледна към Маквей и каза нещо. Келнерът кимна и тръгна между масите.

Маквей отново се обърна към Озбърн.

— Какво, докторе, май не ви се говори тук? Искате ли да идем другаде?

Озбърн не знаеше какво да мисли. Също както първия път, Маквей му задаваше загадъчни въпроси. Очевидно го смяташе за замесен в нещо, от което Озбърн нямаше ни най-малка представа. А това само усложняваше положението, защото всеки откровен отговор придобиваше вид на хладнокръвно пресметнато увъртане.

— Маквей, повярвайте ми, че не знам за какво говорите. Ако знаех, може би щях да помогна, но наистина не знам.

Маквей машинално подръпна ухото си и се озърна настрани. После пак погледна Озбърн.

— Дали пък да не опитаме друг подход? — той помълча. — Как тъй стана, че напомпихте Албърт Мериман със сук-ци-нил-холин? Правилно ли го произнасям?

Озбърн не се стресна, сърцето му продължи да бие равномерно. Маквей бе прекалено умен, за да не е съобразил досега. Беше предвидил подобен вариант и имаше подготвен отговор.

— Знаят ли френските полицаи?

— Моля, отговорете на въпроса.

— Албърт Мериман… уби баща ми.

— Баща ви?

Този път Маквей наистина се изненада. Трябваше да го предвиди, но някак бе изпуснал най-очевидното — че може да става дума за отмъщение.

— Да.

— И наехте високия мъж да го убие?

— Не. Той се появи изневиделица.

— Преди колко време бе убит баща ви?

— Когато бях на десет години.

— На десет?

— В Бостън. На улицата. Бях там. Стана пред очите ми. Запомних лицето му завинаги. И повече не го видях… допреди една седмица тук, в Париж.

За миг Маквей сглоби отделните части от мозайката.

— Не казвате на парижките полицаи, защото имате други планове. Наемате Пакар да го открие. После търсите подходящо място и избирате парка край Сена. Биете му една-две дози от препарата. Когато го хвърляте във водата, той не може нито да диша, нито да се движи. Отива към дъното и се удавя. Течението е силно, препаратът се разпада в организма, а след ден-два трупът е толкова подпухнал, че на никой не му хрумва да търси следи от спринцовка. Това е било в най-общи линии.

— В известен смисъл.

— В какъв смисъл?

— Най-напред исках да разбера защо е убил баща ми.

— Тъй ли?

Маквей отново стрелна очи настрани. Човекът с коженото яке вече не беше на същата маса. Сега седеше много по-близо. Само на две маси вляво от Озбърн. Продължаваше да държи цигара в лявата си ръка, но дясната бе изчезнала под масата.

Озбърн извърна глава, за да види какво е привлякло вниманието на Маквей, но преди да довърши движението, Маквей скочи на крака и застана между него и човека с якето.

— Станете и вървете пред мен. Към онази врата. Не питайте защо. Просто го направете.

Озбърн се изправи. В този момент най-сетне видя кого бе гледал Маквей.

— Маквей, това е той. Високият!

Маквей се завъртя. Бернхард Офен вече стоеше прав и автоматичният CZ бе изникнал в ръката му. Някой изпищя.

Изведнъж два оглушителни изстрела разтърсиха залата и почти веднага след тях се посипа градушка от разбито стъкло.

Бернхард Офен така и не разбра защо по-старият американец трябваше да го удря толкова силно в гърдите. И то два пъти. После осъзна, че лежи по гръб на тротоара, а краката му все още са в ресторанта, закачени за рамката на витрината, през която бе прелетял. Наоколо всичко бе обсипано със стъкла. Чуваше хората да крещят, но нямаше представа защо. Озадачен, той погледна нагоре и видя над себе си същия американец. Стоманеносиният „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър сочеше право към сърцето му. Той безсилно поклати глава. После всичко помръкна.

Озбърн пристъпи напред и докосна сънната артерия на Офен. Наоколо беше същинска лудница. Хората крещяха. Викаха. Пищяха от потресение и ужас. Някои наблюдаваха от разстояние. Други опитваха да се измъкнат през тълпата, докато трети любопитно си пробиваха път по-напред. Най-сетне Озбърн извърна глава към Маквей.

— Мъртъв е.

— Сигурен ли сте, че е високият?

— Да.

През главата на Маквей едновременно прелетяха две мисли. Първата бе, че някъде наблизо е паркиран нов форд сиера с гуми „Пирели“ и счупено огледало. И втората: „Та той не е висок метър и деветдесет“.

Маквей приклекна и дръпна крачола на мъртвеца над чорапа.

— Протези — каза Озбърн.

— Само такъв номер още не ми бяха правили.

— Да не мислите, че го е сторил нарочно?

— Питате дали краката му не са ампутирани нарочно, за да може да променя ръста си?

Маквей извади кърпичка от задния си джоб и я разпъна над автоматичния пистолет в ръката на мъртвеца. После издърпа оръжието и го огледа. Дръжката беше омотана с лейкопласт, номерата изпилени. Заглушител на дулото. Инструмент на професионалист.

Маквей вдигна глава към Озбърн.

— Да — каза той. — Точно така. Мисля, че краката му са отрязани нарочно.