Денят след утре

38.

От три следобед Вера неуспешно опитваше да се свърже с Озбърн. Бе звъняла четири пъти, без да получи отговор. Петия път набра номера на рецепцията и запита дали случайно господин Озбърн не се е изнесъл. Не, няма такова нещо. А дали някой го е виждал днес? Дежурният администратор я свърза с портиера, комуто зададе същия въпрос. Той също не знаеше, но помощникът му съобщи, че бил видял за последно господин Озбърн днес следобед, докато минавал през фоайето, вероятно на път за стаята си.

Изведнъж тревогата, която Вера съзнателно се мъчеше да потиска, прерасна в отчетлив страх.

— Вече няколко пъти опитвам да се обадя в стаята му, но той не отговаря. Бихте ли изпратили някого да провери дали е добре? — помоли тя.

Опитваше се да не мисли за експериментите на Озбърн със сукцинилхолина, защото знаеше, че той е извънредно способен лекар, който отлично разбира какво върши. Но всеки би могъл да сбърка, а подобен препарат не прощава грешките. Случайно превишение на дозата можеше лесно да предизвика смърт от задушаване.

Вера остави слушалката и погледна часовника. Беше 18:45.

Десет минути по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се портиерът да съобщи, че господин Озбърн не е в стаята си. После със странно колеблив глас я запита дали е роднина. Сърцето на Вера подскочи.

— Не, но съм близка приятелка. Какво има?

— Изглежда, че… — Портиерът се запъна. Търсеше подходящата дума. — … че е имало някакви… неприятности… в стаята на господин Озбърн. Част от мебелите и обзавеждането са повредени.

— Повредени? Неприятности? За какво намеквате?

— Госпожице, ако обичате, кажете ми името си. Повикахме полиция; може би ще поискат да ви разпитат.

Инспекторите Бара и Метро от Първа парижка полицейска префектура приеха обаждането на хотелската управа, че са открити следи от борба в стаята на един от гостите — американски лекар на име Пол Озбърн. Слисаните служители се чудеха какво да мислят. Вътрешното резе на вратата беше изкъртено, явно при нахлуване откъм коридора. В стаята цареше пълен хаос. Голямата двойно легло беше изблъскано настрани, масата лежеше преобърната. На пода се търкаляше почти празна, но оцеляла по чудо бутилка „Джони Уокър“. Съборена от нощното шкафче лампа висеше на късия си шнур.

Всички вещи на Озбърн бяха все още в стаята: дрехи, тоалетни принадлежности, куфар със служебни записки, туристически чекове, самолетен билет и сувенирно тефтерче на хотела с няколко телефонни номера в него. На пода под телевизора лежеше днешен вестник, разтворен на забавната страница, където някой бе оградил с химикалка името на един киносалон на булевард дез Италиен.

Бара седна и огледа номерата в тефтерчето. Единия разпозна веднага — беше служебният му телефон. Другият беше на „Ер Франс“. Третият — на агенция за коли под наем. Оставаха още четири телефона, които трябваше да се проверят. Първият се оказа частната детективска фирма „Колб интернешънъл“. Вторият — на киносалон за прожекция на американски и английски филми без превод, същият, който беше отбелязан във вестника. Третият номер беше в частния апартамент на някоя си Вера Монере и съвпадаше с онзи, който им съобщи портиерът. Последният телефон беше на малка пекарна недалече от Северната гара.

— Знаеш ли какво е това?

Бара надигна глава. Метро току-що бе излязъл от банята и държеше с два пръста малко аптекарско шишенце. Макар че нямаше доказателства за извършено престъпление, стаята принадлежеше на Пол Озбърн и царуващото безредие бе предизвикало подозренията на полицаите. Двамата предвидливо бяха надянали гумени хирургически ръкавици, за да не объркват евентуалното разследване със собствените си отпечатъци.

Бара пое шишенцето и внимателно го огледа.

— Сукцинилхолинов хлорид — прочете той етикета. Върна шишенцето и поклати глава. — Нямам представа. Обаче е местна поръчка. Провери я.

В този момент един униформен полицай въведе в стаята портиера и Вера.

— Господа. Това е младата дама, която се обади.

Пол Озбърн не усещаше нищо друго освен мрак и влага. Лежеше по очи върху подгизнал пясък. Нямаше представа нито къде се намира, нито дори колко е часът. Някъде наблизо бучеше вода и той благодари на Бога, че не е в нея. Беше напълно изтощен и чувстваше, че сънят го обгръща с мрак, по-черен от околната нощ. Мина му мисъл, че това е смъртта и че ще загине, ако веднага не предприеме нещо.

Надигна глава и извика за помощ. Но наоколо царуваше тишина, нарушавана само от бученето на водата. Пък и кой ли би го чул в непрогледната нощ на това забравено от Бога място? И все пак ужасът от смъртта и усилието да вика бяха засилили пулса му. Съзнанието му бавно се проясни. За пръв път усети дълбока, тръпнеща болка в горната част на лявото бедро. Пресегна се и напипа топла, лепкава кръв.

— По дяволите — дрезгаво изруга той.

Надигна се на лакти и опита да разбере къде е попаднал. Почвата под него беше мека — пясък, обрасъл с мъх. Когато посегна наляво, ръката му докосна вода. Завъртя се надясно и с изненада откри само на сантиметри от лицето си нещо като паднал дънер. Някак бе успял да се измъкне на брега — или със собствени сили, или по волята на течението. В мозъка му отново изникна ужасната гледка на обезобразения труп, вкопчен в него насред реката, после отмъкнат от мощните талази. И веднага се сети за човека на склона. Високият човек с широкополата шапка, който очевидно стреляше и по двамата.

Изведнъж му хрумна, че може би онзи го е проследил и сега чака нейде наблизо първите лъчи на утрото, за да довърши започнатата работа. Озбърн не знаеше колко зле е ранен, колко кръв е изгубил и дали ще има сили да се изправи. Но трябваше да опита. Дори високият мъж да си бе отишъл, не можеше да остане тук, защото рискуваше да умре от загуба на кръв.

Пролази напред и посегна към падналото дърво. Вкопчи пръсти и се издърпа напред. В същия момент го прониза непоносима болка и той изкрещя, без да мисли за риска. Когато се опомни, остана да лежи неподвижно, напрегнал сетива. Ако непознатият беше наблизо, викът щеше да го привлече право насам. Озбърн затаи дъх и се вслуша, но не чу нищо освен шума на течението.

Разкопча токата на колана, издърпа го и пристегна лявото си бедро над раната. После намери пръчка, пъхна я отдолу и завъртя няколко пъти, докато коланът се превърна в примитивен турникет. Мина почти цяла минута, преди да усети изтръпване. Болката поотслабна. Придържайки турникета с лявата си ръка, Озбърн подпря дясната върху дървото. С усилие подви здравия крак под себе си и след минута успя да се изправи. Отново се ослуша. И отново не чу нищо освен бурното течение.

След кратко опипване в тъмното той откри дебел сух клон и го отчупи. При раздвижването усети в джоба си нещо тежко. Подпря се на дървото, бръкна и пръстите му се свиха около твърдия метал на пистолета, който бе взел от Анри Канарак. Напълно го бе забравил и се чудеше как ли не е изпаднал при плуването по реката. Нямаше представа дали все още е годен за употреба. Но така или иначе самото показване на оръжието би му осигурило предимство пред повечето хора. Може би даже щеше да стресне поне за миг убиеца с шлифера.

Използвайки клона като нещо средно между бастун и патерица, той обърна гръб на бучащата вода и тръгна през мрака.