Денят след утре

3.

Озбърн ги гледаше как разговарят в коридора. Не беше съвсем сигурен, но предполагаше, че става дума за него. После дребосъкът си тръгна, а високият се върна през стъклената врата с цигара в едната ръка и картонена папка в другата.

— Желаете ли кафе, доктор Озбърн?

Млади и самоуверен, инспектор Метро говореше с тих, любезен глас. Беше рус и висок — нещо необичайно за французин.

— Желая да разбера колко още възнамерявате да ме държите тук.

Бяха го арестували в метрото за нарушаване на обществения ред. При разпита бе излъгал, че гони човека, защото преди няколко часа онзи го нападнал и се опитал да му отнеме портфейла. По чиста случайност скоро след това го забелязал в кафенето.

За инцидента вече беше съобщено на цялата градска полиция. След като стана ясно, че виновникът е Озбърн, полицаите го отпратиха в Централния затвор за нов разпит.

— Вие сте лекар — констатира Метро, като разлисти папката. — Американски хирург-ортопед, пристигнал на посещение в Париж след медицински конгрес в Женева. Живеете в Лос Анджелис.

— Да — потвърди уморено Озбърн.

Вече бе разказвал историята няколко пъти — на полицаите от метрото, на един униформен полицай в някаква друга канцелария, после на цивилния полицай, който го фотографира и взе отпечатъци от пръстите му. Сега в тая тясна стъклена кабинка Метро го караше да повтаря всичко отначало. Дума по дума.

— Не приличате на лекар.

— И вие не приличате на полицай — пошегува се Озбърн, опитвайки да разведри атмосферата.

Метро не реагира на шегата. Може би просто не я бе разбрал, защото английският явно го затрудняваше. Във всеки случай имаше право — Озбърн не приличаше на лекар. При ръст метър и осемдесет и пет, той тежеше около осемдесет килограма. Беше тъмнокос, с кафяви очи и имаше хлапашката физиономия и мускулестото телосложение на спортист от елитен колеж.

— Как се наричаше този конгрес, на който присъствахте?

— Не просто присъствах, а изнесох доклад. Световен конгрес на хирурзите.

Искаше му се да добави: „Колко пъти да ви повтарям едно и също; не говорите ли помежду си?“

Би трябвало да изпитва страх и може би наистина се боеше, но все още беше прекалено възбуден, за да го осъзнава. Нищо че непознатият му се изплъзна — важното бе, че най-сетне го намери. Тук, в Париж! Навярно в момента седеше у дома си или в някоя кръчма, опипваше синините и се чудеше какво го е сполетяло.

— На каква тема беше докладът?

Озбърн затвори очи и бавно преброи до пет.

— Вече ви казах.

— Не сте го казал на мен.

— За нараняванията на предната кръстна връзка. Става дума за коляното.

Устата му бе пресъхнала и той помоли за чаша вода. Метро не го разбра, или се направи, че не разбира.

— На колко години сте?

— Знаете вече.

Метро го изгледа строго.

— На трийсет и осем.

— Женен?

— Не.

— Хомосексуалист?

— Разведен съм, инспекторе. Да имате нещо против?

— От колко време работите като хирург?

Озбърн не отговори. Метро повтори въпроса. Димът от цигарата му лениво се провлачваше към вентилатора на тавана.

— От шест години.

— Смятате ли се за особено добър хирург?

— Не разбирам защо ми задавате тия въпроси. Те нямат нищо общо с онова, за което ме арестувахте. Можете да се обадите в клиниката и оттам ще потвърдят всичко, което ви казах.

Озбърн се чувстваше изтощен и започваше да губи търпение. Но в същото време разбираше, че ако иска да се измъкне оттук, трябва да внимава какво говори.

— Слушайте — изрече той колкото можеше по-спокойно и почтително. — Оказах ви съдействие. Направих всичко, което поискахте. Дадох ви отпечатъци от пръстите, позволих да ме фотографирате, отговорих на всички въпроси. А сега моля да ме освободите или да ме свържете с американския консул.

— Вие сте извършил нападение над френски гражданин.

— Откъде знаете, че е френски гражданин? — запита Озбърн и веднага прехапа устни, но Метро не обърна внимание на думите му.

— Защо го направихте?

— Защо ли?

Озбърн го изгледа смаяно. Та имаше ли поне един ден от неговия живот, в който да не бе чувал отново и отново звука, с който касапският нож се вряза в корема на жертвата? А после ужасяващата въздишка на изненада. И ужаса в очите на баща му, докато се оглеждаше, сякаш искаше да запита: „Какво стана?“, макар че отлично го разбираше. И бавното подгъване на коленете, докато рухваше на тротоара. И страховития, пронизителен писък на някаква непозната жена. И протегнатата към детето ръка с една безмълвна молба: да я докосне, за да облекчи непосилния товар на страха. И погледът, който говореше без думи, че винаги ще го обича.

— Да. — Метро се приведе и смачка цигарата в пепелника върху масата. — Защо го направихте?

Озбърн се облегна назад и отново повтори лъжата. Внимаваше да не се отклони от предишните показания.

— Днес пристигнах на летище Шарл де Гол със самолета от Лондон. Онзи човек ме нападна в тоалетната и се опита да ми отнеме портфейла.

— Струвате ми се в добра форма. Едър ли беше човекът?

— Не особено. Просто искаше да ме ограби.

— Успя ли?

— Не. После избяга.

— Съобщихте ли за произшествието?

— Не.

— Защо?

— Не ми беше откраднал нищо, а и както виждате, не съм много добре с френския.

Метро запали нова цигара и хвърли клечката в пепелника.

— А после, съвършено случайно, го срещнахте в кафенето, където влязохте да си поръчате чаша вино?

— Да.

— Какво смятахте да направите? Да го задържите докато повикат полиция?

— Право да ви кажа, инспекторе, нямам представа какво щях да сторя. Просто така се случи. Избухнах. Загубих самообладание.

Докато Метро записваше нещо в папката, Озбърн се изправи и извърна глава. Какво можеше да му каже? Че човекът, когото преследваше, е убил баща му с нож на 12 април 1966 година в Бостън, Масачузетс, Съединени Американски Щати? Че е станало пред собствените му очи и че не е виждал повторно този човек допреди няколко часа? Че бостънските полицаи изслушаха с дълбоко съчувствие ужасяващия разказ на малкото момче, а после години наред търсиха дирята на убиеца, докато накрая признаха, че повече нищо не могат да сторят? О, да, всички техни действия бяха образцови. Проучване на местопрестъплението, технически анализи, аутопсия, разпити. Но момчето не бе виждало човека преди, а и майка му не се сещаше за никого с подобна външност. И тъй като нямаше никакви отпечатъци, а самото оръжие представляваше обикновен кухненски нож, полицаите трябваше да разчитат на единственото, с което разполагаха — свидетелствата на още двама очевидци. Кетрин Барнс, касиерка на средна възраст, и Лерой Грийн, пазач в Бостънската обществена библиотека. По време на нападението двамата бяха на тротоара и с незначителни разлики повтаряха показанията на детето. Но в крайна сметка полицията стигна дотам, където се намираше в началото. Доникъде. След време Кевин О’Нийл, нахаканият млад детектив, който водеше следствието от самото начало и се бе сприятелил с Пол, загина от куршума на престъпник, срещу когото бе свидетелствал в съда. Случаят „Джордж Озбърн“ се превърна в още едно неразгадано убийство, забутано между стотици други в централния полицейски архив. А днес, трийсет години по-късно, Кетрин Барнс отдавна бе прехвърлила осемдесетте и тихо гаснеше под грижите на един старчески дом в Мейн. Лерой Грийн беше мъртъв. Обективно погледнато, Пол Озбърн беше единственият оцелял свидетел. Дори и най-храбрият прокурор би сметнал за чисто безумие опитите да се осъди един човек само според свидетелството на сина на жертвата, който по онова време е бил десетгодишен и е зърнал заподозрения за някакви си две-три секунди. Истината бе, че убиецът чисто и просто щеше да мине между капките. И тази истина продължаваше да господства тук, в парижкия затвор, защото дори ако Озбърн успееше някак да убеди полицаите, че трябва да издирят и арестуват човека, дело все едно нямаше да има. Нито във Франция, нито в Америка, нито където и да било. Тогава защо да им казва истината? Това нямаше да помогне, а можеше да обърка много неща, ако по волята на съдбата Озбърн успееше да го срещне отново.

Внезапно той осъзна, че Метро продължава да говори.

— Днес сте били в Лондон. Тази сутрин.

— Да.

— Казахте, че пристигате в Париж от Женева.

— През Лондон.

— Защо бяхте там?

— Обикновено туристическо пътуване. Но се разболях. Хванах някакъв скоротечен грип.

— Къде отседнахте?

Озбърн отново седна. Какво искаха от него? Крайно време беше да го приберат или да го пуснат на свобода. Какво ги засягаше посещението му в Лондон?

Метро го гледаше втренчено.

— Попитах ви къде отседнахте в Лондон.

Озбърн бе заминал за Лондон с жена — лекарка от парижка болница, за която по-късно бе узнал, че е любовница на виден френски политик. Още преди пътуването тя го бе помолила да бъде дискретен, без да пита защо. Приемайки молбата, той бе избрал един хотел, известен със своята грижа за спокойствието на гостите. Стаята беше наета само на негово име.

— В „Коноут“ — призна Озбърн с надеждата, че хотелът наистина ще се окаже на висота.

— Сам ли бяхте?

— Добре, стига толкова. — Озбърн бутна стола назад и се изправи. — Настоявам за среща с американския консул.

Зад стъклената врата дежурният полицай с автомат на рамо се озърна към него.

— Не се вълнувайте, доктор Озбърн — спокойно каза Метро и се наведе да запише още нещо. — Седнете, моля ви.

Озбърн седна и се загледа настрани, очаквайки Метро да прескочи лондонските истории и да се захване с нещо друго. Стрелките на стенния часовник наближаваха единайсет. Това правеше три следобед в Лос Анджелис… или може би два? През лятото часовите зони в разните европейски страни скачаха напред-назад. Дявол да го вземе, имаше ли познат, към когото да се обърне в подобно положение? През целия си живот само веднъж се бе сблъсквал с полицията. Станало бе след особено тежък ден, когато се нахвърли върху нехайното и нагло момче от паркинга на един ресторант край Бевърли хилс, което бе смачкало предната броня на новата му кола. Тогава всичко се размина — само го подържаха малко в участъка, сетне го освободиха. И изведнъж си спомни, че бе имало още един случай. На петнайсетгодишна възраст го бяха задържали по Коледа задето замеряше училищните прозорци със снежни топки. Когато го запитаха защо прави така, каза чистата истина. Просто защото нямаше друга работа.

Защо? Винаги това питаха. В училище. В полицията. Даже пациентите в болницата. Защо боли. Защо трябва или не трябва да оперира. Защо продължава да ги боли, когато смятат, че всичко е минало. Защо не бива да взимат лекарства, когато са убедени, че трябва. Защо да правят едно и да не вършат друго. И сетне чакаха обяснения. „Защо?“ — сякаш самата съдба му бе отредила да отговоря на този въпрос, но никога да не го задава. Макар че си спомняше два конкретни случая, когато бе запитал „Защо?“: първата си жена, а по-късно и втората, след като му казаха, че го напускат. Но сега, в тази стъклена полицейска клетка насред Париж, изправен пред френския детектив, който драскаше своите бележки и пушеше цигара подир цигара, той изведнъж осъзна, че защо е най-важният въпрос в неговия живот. И искаше да го зададе само веднъж. На човека, когото бе преследвал до метрото.

— Защо, копеле гадно, защо уби баща ми?

В същия миг му хрумна, че ако полицаите са разпитали келнерите от кафенето, може би знаят името на човека. Особено ако е редовен клиент, или е платил с чек или кредитна карта. Озбърн изчака Метро да привърши със записките. После изрече с цялата учтивост, на която бе способен:

— Мога ли да ви задам един въпрос?

Метро вдигна глава и кимна.

— Този френски гражданин, когото нападнах… Знаете ли кой е?

— Не — отвърна Метро.

В този момент вратата се отвори и още един цивилен инспектор се настани срещу Озбърн. Казваше се Бара и хвърли поглед към Метро, който леко поклати глава. Бара беше дребен и тъмнокос, с печални черни очи. Ноктите му бяха изрязани идеално, а по опакото на китките му растяха гъсти черни косми.

— Тук, във Франция, не гледаме с добро око на побойниците, та били те и лекари — категорично заяви Бара. — Депортираме ги без много церемонии.

„Депортиране! — помисли Озбърн. — Не, Господи! Моля те, не сега! Не и след толкова години! Да знам, че е жив, да знам къде е!“

— Съжалявам — изрече той, като се мъчеше да прикрие ужаса. — Много съжалявам… Бях възбуден, това е всичко. Моля ви, повярвайте ми, защото е истина.

Бара го огледа внимателно.

— Още колко възнамерявате да останете във Франция?

— Пет дни — каза Озбърн. — Искам да разгледам Париж…

Бара се поколеба, после бръкна във вътрешния си джоб и извади паспорта на Озбърн.

— Ето паспорта ви, докторе. Когато решите да отпътувате, елате при мен да ви го върна.

Озбърн се озърна към Метро. Значи така уреждаха нещата. Без депортиране, без арест, но му даваха да разбере, че ще го държат под око.

Метро се изправи.

— Късно е вече. Au revoir1, доктор Озбърн.

Когато Озбърн напусна участъка, вече минаваше единайсет и двайсет и пет. Дъждът бе спрял и над града сияеше пълната луна. Той се накани да спре такси, после реши да се разходи до хотела. Така щеше да обмисли как да постъпи с човека, който вече не бе само детски спомен, а живо същество нейде в пределите на Париж. С малко повече търпение този човек можеше да бъде открит. И разпитан. А сетне — унищожен.