Игри на ума

10

Джеймисън сложи две чаши чай на масата пред Блум. Тъкмо минаваха покрай Питърбъро; след около час щяха да пристигнат в Лийдс, за да се срещнат с Либи Гудман, годеницата на Стюарт Роуз-Бътлър.

Блум махна капака на една от червените термочаши.

— А — възкликна Джеймисън и завъртя чашата й. — Мисля, че това е моята.

Блум погледна чашата. От едната й страна беше написано Нещо се разгорещих.

Тя завъртя втората чаша.

— И на двете пише едно и също.

Джеймисън се намръщи.

— Разочарован съм.

Блум поклати глава пренебрежително. Отпи малка глътка и погледна през прозореца към пейзажа на Кеймбриджшър.

— Какво друго знаем за Лана? — попита тя.

Джеймисън изсипа три малки капсули мляко в чая си.

— Както вече казах, познавам тази жена съвсем бегло. Прекарал съм много време с Джейн — неделни обеди и какво ли още не, защото постоянно е у Клеър — но с Лана съм се срещал само няколко пъти. Според Клеър обаче…

Той поклати глава.

— Доколкото разбирам, създава само проблеми. Клеър видяла с очите си как Лана прелъстила съпруга на Сю. Все едно да сваля Дан. Надали би го направила, тъй като Клеър е доста темпераментна, но Сю е мила, деликатна жена.

— Затова ли се развеждат Сю и съпругът й?

— Да. При това Марк не е първият женен мъж, с когото Лана е имала връзка. Клеър смята, че на Лана й доставя удоволствие да доказва, че може да има всеки мъж, когото пожелае. Тя никога не се задържа при любовниците си. Преследвала Марк с месеци, преспала с него и го зарязала.

— Никога ли не е флиртувала с теб?

— Защо да го прави? Аз не съм женен. С мен не може да се докаже.

Блум се замисли. Лана беше състезателна личност, това бе ясно, иначе нямаше да изпитва тръпка от съблазняването на чужди мъже. Само че много хора обичат да флиртуват, а малцина биха зарязали всичко, за да играят някаква странна игра.

— Каква е мотивацията на Лана? Защо й е да играе тази игра? Ако това е причината тези хора да изчезнат, трябва да разберем защо.

— Може би не е имала избор.

Джеймисън отвори пакет бисквити и предложи една на Блум.

Тя поклати глава.

— Добро предположение. Дали са избрали да участват, защото им е харесало, или…

— Може би са били заставени? Изнудени?

— Или са били отвлечени? Картичката за рождения ден може да е просто примамка. Може би няма никаква игра.

— Някой психопат се прави на интересен?

Блум отбеляза някои неща в тефтера си.

— Ако доброволно са приели предизвикателството да играят някаква игра, за какво става дума? Всички участници трябва да са подчертано състезателни личности, много импулсивни. Джейн каза, че майка й не е играела компютърни игри, но е възможно да греши. Тази игра може да е насочена към феновете.

— Искаш да кажеш, че може да са поискали достъп до играта?

— Или да са посетили определен сайт. Чувал ли си за руската игра „Син кит“?

Лицето на Джеймисън помръкна.

— Нали не мислиш, че е нещо подобно? Някой открива нещастни деца и ги принуждава да се самоубият?

— Надявам се, че не. Но посттравматичното стресово разстройство на Лана може да я подтикне да участва в нещо такова. Нека се опитаме да разберем дали и Стюарт е бил уязвим, дали е страдал от депресия. Дали и друг път е изчезвал или е прекъсвал контакт с близките си. Дали е импулсивен или чувствителен. И дали има нещо, което би го направило податлив на принуда.

— А може би тези хора са застанали на пътя на погрешния човек?

— Трябва да открием връзката помежду им.

Телефонът на Блум звънна и тя излезе от вагона, за да говори.

Пет минути по-късно се върна на мястото си.

— Беше полицаят, който разследвал пътния инцидент на Стюарт Роуз-Бътлър.

— Как го откри?

— Имам връзки — усмихна се Блум. — Каза, че първоначално го сметнали за изоставяне. Няколко дни по-късно обаче разговаряли с партньорката му Либи, с работодателите му от супермаркет АСДА в Пъдси — Стюарт подреждал стоката по рафтовете — както и с неколцина приятели. Изглежда често сменял работните места. Родителите му починали рано, а Либи и приятелите му го познавали едва от няколко години. Полицаят каза, че окачествили случая като изчезване и го предали на отдел „Криминални разследвания“, но били убедени, че е избягал от предстоящото бащинство.

— Мъж за пример. А играта?

— Това е интересно. Един от свидетелите казал, че е видял шофьора на другата кола, участвала в сблъсъка, да подава картичка на Стюарт.

— Наистина ли? Някой е видял кой прави тези неща?

— Може би, но другите двама свидетели нямат спомен за подобно нещо. Когато полицаите дошли, другата кола била заминала и те не я проследили.

— Добра работа на полицията. — Джеймисън допи остатъка от чая си.

Либи Гудман живееше в симпатична малка къща в Хорсфърт, в покрайнините на Лийдс. Пред къщата имаше хубава градинка, пълна с нарциси. Блум почука на дървената врата. Отвори им жена в напреднала бременност със ситни тъмни къдрици.

— Либи Гудман? Аз съм доктор Блум. Говорихме по телефона. А това е Маркъс Джеймисън.

— Да. Здравейте. Влезте.

Либи ги въведе в дневната, като поддържаше корема си с една ръка. Блум и Джеймисън седнаха на двата стола, а канапето остана за домакинята. Беше добре да седи между двамата и да гледа към единия, докато другият наблюдава реакциите й.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем, Либи — каза Джеймисън, по-чаровен от всякога. Той обясни откъде познава Джейн и Лана и защо двамата с Блум се интересуват от изчезването на Стюарт. После помоли Либи да им разкаже за деня, когато Стюарт изчезнал.

Закусили заедно, тя му дала подаръка за рождения ден, после го изпратила до вратата, след което разчистила и се приготвила за работа. Била ядосана, защото Стюарт забравил да й пожелае успех с голямата презентация, която й предстояла същия ден. Полицаите пристигнали около половин час по-късно; тя тъкмо се била изкъпала. Когато ги видяла да излизат от колата и да си слагат фуражките, разбрала, че новините са лоши. Била убедена, че Стюарт е мъртъв, затова, когато изложили фактите, почувствала облекчение.

— Но оттогава не знаете нищо за него — каза Джеймисън.

Либи погледна към Блум, после поклати глава.

— Оставих куп съобщения, но той просто е изчезнал. Никой нищо не е чул.

— Това необичайно ли е? — попита Джеймисън.

— Много.

Блум прочисти гърлото си.

— Извинявайте, че питам, Либи, но наред ли беше всичко помежду ви?

— Да.

— А Стюарт добре ли беше? Забелязали ли сте нещо различно или необичайно в поведението му?

— Не би ме изоставил, ако за това питате. Казах го на полицията, казвам го и на вас. Беше добре.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението му през последните няколко седмици? — повтори Джеймисън.

Либи въздъхна и поклати глава.

— Не. Нищо необичайно. Абсолютно нищо.

Джеймисън кимна и продължи:

— Той тревожеше ли се за нещо конкретно? Имаше ли проблеми с някого?

— Не.

— Преди случвало ли се е да изчезне, без да ви каже?

Либи поклати глава.

— От колко време сте заедно?

— Почти две години. Тъкмо бях станала финансов директор на летището. Честно казано, по онова време бях много самотна. На околните не им хареса, че ме повишиха толкова бързо. Стюарт работеше в кафенето и беше единственият човек, който ме гледаше в очите и ми се усмихваше. Беше очарователен. После го освободиха от работа и аз бях съкрушена.

Либи погледна към Блум.

— Три дни по-късно обаче на излизане от работа го видях да стои край колата ми с цветя в ръка. Оттогава сме заедно.

— Харесва ми подходът му — усмихна се мило Джеймисън. — Как бихте описали Стюарт, Либи? Какъв човек е той?

— Той е… съвършен. Имам предвид за мен. Не искам да кажа, че е идеалният мъж. Съвсем не.

Тя се усмихна. Това беше първата искрена усмивка, която виждаха у Либи, и тази усмивка я превърна от невзрачна жена в истинска красавица.

— Аз съм малко обсебваща, а Стюарт е в другата крайност. Допълваме се. Той ме разсмива. Напомня ми, че гледам твърде сериозно на живота. Извършва нискоквалифициран труд, защото все още не е решил с какво иска да се занимава, но би могъл да прави всичко. Умен е и е страшно самоуверен.

— Казахте, че са освободили Стюарт от кафенето на летището? — попита Блум.

Либи погледна встрани.

— Това беше недоразумение.

— Нима?

— Набедиха го за нещо, което не беше извършил. Изясних случая, но той не искаше да се върне заради начина, по който се отнесоха с него. Не го виня.

— За какво недоразумение става дума?

— Наистина не искам да говоря за това. Няма връзка с изчезването му.

Блум и Джеймисън размениха погледи, които казваха: по-късно.

— Значи Стюарт е екстроверт — каза Джеймисън. — Много спокоен, чаровен, умен и уверен?

— Мислите, че преувеличавам положителните му качества, нали? Сигурно е така.

Либи галеше корема си.

— Но се надявам, че това мъниче ще прилича на баща си, а не на невротичната си майка.

— Стюарт радваше ли се, че ще става баща? — попита Джеймисън.

Либи отпусна ръце върху корема си.

— Да — преглътна тя. — Мисля, че при мъжете е различно. Осъзнават, че са бащи, едва когато бебето се роди. Но той се радваше.

— Възможно ли е да е отседнал у стари приятели? — предположи Джеймисън.

— Той не поддържа контакт със старите си познати. Не е като мен. Аз познавам двете си най-добри приятелки от детската градина. И по това се различаваме. Обаче се обадих на всички, за които можах да се сетя. Както казах, обсебваща съм.

— В това няма нищо лошо, нали, доктор Блум?

Вместо да погледне към колежката си, за да провери реакцията й, Джеймисън умишлено се съсредоточи върху тефтера си.

— Казахте, че Стюарт се е радвал, че ще става баща — вметна Блум. — А не, че се радва.

За няколко секунди Либи вдигна брадичка към тавана. Когато отново погледна към Блум, в ъгълчетата на очите й имаше сълзи.

— Не съм глупава, доктор Блум. Мина почти месец, откакто е изчезнал. След третия ден полицията приема, че става дума за произшествие.

Джеймисън я прекъсна.

— Това важи, когато става дума за отвличане, и най-вече за уязвими хора и деца.

— Той не е взел пари, нито дрехи, нито паспорта или шофьорската си книжка. Всичко е тук. Не е говорил по телефона, не е използвал социалните медии, не е изпратил нито една пощенска картичка. Мъртъв е. Знаете го и аз го знам. Аз съм самотна майка. Честно казано, дори не знам защо водим този разговор. Твърде късно е. Къде бяхте преди три седмици?

Либи се изправи и Блум помисли, че ще ги помоли да си вървят, но тя не го стори. Просто отиде до прозореца и погледна навън.

— Значи не вярвате на историята с играта? — попита Джеймисън.

Либи го погледна.

— Казали сте на Джейн Рейд, че Стюарт е получил същата картичка като майка й. Картичка за рожден ден, която го предизвиква да участва в игра.

— Не съм виждала тази картичка. Полицаите ми казаха за нея. Предполагам, че е просто реклама на някаква глупава компютърна игра. Стюарт много обичаше да играе.

— Бил е геймър?

— Колкото по-големи са оръжията, толкова по-добре. Може би все пак е хубаво, че няма да влияе на детето.

— Само още един въпрос, Либи, и ще ви оставим на мира — каза Блум. — Стюарт страдал ли е от депресия?

Либи се намръщи.

— Не. Защо питате? Защо всички смятат, че си е тръгнал, защото е бил нещастен? Не беше нещастен. Бяхме си много добре.

— Повярва ли й? — попита Джеймисън, когато двамата с Блум се качиха в таксито. — Когато каза, че са били щастливи?

— А ти?

Джеймисън прокара ръка през косата си.

— Не знам. Иска ми се да й вярвам. Стана ми симпатична. Би било хубаво да са щастливи, но…

— Мислиш, че украсява нещата?

— Знам, че мразиш шестото ми чувство, Огъста, но нещо не беше наред.

Блум помоли шофьора да ги откара до жп гарата.

— Отхвърлям шестото чувство само когато не е напълно обяснено или анализирано, Маркъс. Ако интуицията ти говори, вероятно има защо. Да разгледаме въпроса по-подробно.

Отвъд Пенинските планини Стюарт Роуз-Бътлър влезе в „Принсипал“ — неотдавна ремонтирания петзвезден манчестърски хотел, предпочитан от бизнесмени и заможни посетители. В средата на лобито той спря с ръце в джобовете на панталона до статуята на кон в реален размер. Ръкавът на ризата с марка „Тед Бейкър“ покриваше новата му татуировка, а часовникът „Брайтлинг“, който Либи му бе подарила за рождения ден, едва се подаваше под маншета. Татуировката покриваше ръката му до лакътя — голям разтапящ се циферблат, който му донесе победа в първия кръг и го изстреля до второ ниво. Стюарт беше в най-добрата си форма.

Гледаше стълбите и чакаше. Не беше от търпеливите, но знаеше, че една погрешна стъпка би прекъснала победната му серия.

Двайсет минути по-късно в лобито слезе тъмнокоса жена, облечена в костюм. Беше слаба, по-скоро кльощава, отколкото атлетична, и по-скоро стресирана, отколкото тренирана. Гримът й беше тежък, но безупречен, а елегантният черен костюм изглеждаше скъп. Жената не носеше пръстени. Стюарт се досети, че тази заможна четиресет и няколко годишна дама много отдавна не се е забавлявала в спалнята.

Докато жената вървеше към рецепцията, дясната й обувка се подхлъзна на полирания под и тя залитна настрани, след което бързо се изправи. Огледа се — дали някой е забелязал непохватното й движение? — и погледът й спря върху мъжа, който стоеше напълно неподвижен с ръце в джобовете.

Стюарт се усмихна. С подходящата усмивка можеше да спре дъха на всяка жена. Просто не трябваше да допуска грешки.