Игри на ума

52

Блум седеше във влака за Лийдс, когато Джеймисън й се обади от едно такси. Едва се удържа да не му каже: Нали те предупредих. Предишния ден, когато Сара се бе обадила, за да каже, че ще бъде в Лийдс, Блум го увещаваше да не ходи. Той обаче бе пренебрегнал опасенията й.

Тя отговори на последното съобщение в WhatsApp с много конкретен въпрос — Защо аз? — но не получи отговор. Докато обикаляха Илкли, Блум постоянно проверяваше телефона си. Дали беше някой, който я познаваше? Или роднина на човек, за чието осъждане бе спомогнала? Откъде можеше да знае, при положение че функционалните психопати не се забелязват от пръв поглед?

Блум гледаше как приближават Лийдс. Небостъргачът „Бриджуотър Тауър“ се издигаше над другите сгради като корабно платно. С Джеймисън правеха една крачка напред и пет назад. Тя състави списък с всичко, което знаеха. Някой, вероятно заможна група или организация, бе измислил начин за идентифициране на психопати. След това ги бяха поканили да играят игра, състояща се навярно от редица изпитания, с неизвестна цел. Повечето от стотината играчи все още играеха, но неколцина — по-точно трима — се бяха върнали по домовете си и бяха продължили да живеят, сякаш нищо не се бе случило. Както предполагаше Блум, сержант Грийн не беше научил нищо от разговорите с другите двама завърнали се. Луелин със сигурност ги бе предупредил, така че те успяха без проблем да заблудят полицията. Но къде бяха останалите? Някои бяха в неизвестност повече от година. Дали още играеха, или…? Колко време би могла играта да задържи вниманието им? Няколко седмици може би, но година? В никакъв случай.

Блум слезе на перон 1b и задърпа куфара си към турникетите. Беше се отказала да пътува до Лондон. Делото можеше да почака. По-късно щеше да се обади и да измисли някакъв семеен проблем. Нямаше да й повярват и положението й щеше да се влоши, но това беше най-малката й грижа.

Остави куфара си на гардероб и се отправи към „Браунс“. Ресторантът, който се помещаваше в салона на някогашна банка, имаше тъмен барплот, френски прозорци и дървени маси и столове, които сякаш бяха взети от някое парижко кафене. Тук се провеждаха работни обеди и дамски събирания, чуваха се тихи разговори и потракване на прибори. Всичко това напомни на Блум за времето, когато работеше като сервитьорка. Джеймисън седеше в другия край на бара, приведен над телефона си. Не се изненада да я види. Пишеше съобщение на Сара, в което я молеше да му се обади веднага щом може.

— Да разбирам ли, че не са тук? — попита Блум и поклати глава към бармана, който се доближи до тях.

— Обиколих ресторанта два пъти и за всеки случай почаках до дамската тоалетна. Няма и следа от тях.

— А личната асистентка в болницата не може ли да се свърже с шефката си?

Джеймисън поклати глава.

— Или са си изключили телефоните, или нямат обхват, или.

Той отново огледа салона.

Телефонът на Блум звънна в джоба на сакото й, а този на Джеймисън завибрира върху барплота. Очите им се срещнаха и двамата погледнаха дисплеите си: в WhatsApp групата „Осмелявате ли се да играете?“ имаше ново съобщение.

Двамата стояха неподвижни сред смеховете и разговорите и се взираха в телефоните си. Няколко секунди по-късно дойде следващото съобщение.

— Да — каза Джеймисън. — По дяволите! Да… каквото и да значи това или, искаме Сара да се върне.

Блум сложи длан върху ръката на партньора си.

— Почакай — каза тя тихо.

Няколко секунди по-късно дойде следващото съобщение.

— Мили боже.

Много хитро, помисли си Блум. Каквото и да избереше, Маркъс щеше да я намрази. При всички положения беше губеща, а животът й щеше да рухне.

— Какво ще правим? — попита Джеймисън. — Пет пари не давам за психопатите и техните семейства. Мисля, че всички ще са по-щастливи без тях. Сара и Джейн обаче са друго нещо.

— Това е морална дилема.

— Мислиш ли?

— Не, искам да кажа, че това е прочут мисловен експеримент в етиката. Един живот срещу четири живота. Това е „задачата с вагона“.

Джеймисън впери поглед в нея.

— Вагон се движи по железопътна линия, за която са вързани четирима души. Те не могат да помръднат. Вагонът лети право към тях, а ти стоиш до железопътната стрелка. Ако я дръпнеш, ще отклониш вагона по друг коловоз, на който обаче стои един човек. Ще го жертваш ли, за да спасиш четиримата?

— Ами… вероятно да.

— А ако този един човек е твоята партньорка или детето ти?

— Тогава няма да отклоня вагона.

— Защо?

— Оцеляване на по-жизнеспособните, опазване на собствените гени и тъй нататък.

— Добре, ще ти дам друг пример. Ти си лекар. Имаш четирима пациенти, които без органова трансплантация ще умрат в следващите няколко часа. Няма никакъв шанс да се намерят нужните органи. Тогава самотен пътник идва в болницата за преглед и ти установяваш, че е съвместим с всеки от четиримата пациенти. Ще жертваш ли здравия човек, за да спасиш четиримата болни?

— Не, разбира се.

— Повечето хора отговарят така. Това е вроденият човешки морал.

— Нека позная. Средностатистическият психопат ще убие здравия човек.

— Разбира се. Това е най-логичното решение. За тях това е същото като „задачата с вагона“. Четири живота са по-ценни от един.

— Вече ми призлява само като си помисля за влак — каза Джеймисън.

А мен питаш ли ме? — помисли си Блум.

— Не разбираш ли? — каза тя. — Цялото нещо е нагласено от самото начало, включително и лицата, с които Джейн се е свързала. Хората, които организаторите предлагат да върнат по домовете им, са онези, които ние търсехме.

— Значи ни наблюдават и подслушват разговорите ни.

— Или…

Ами ако всичко беше само игра, чиято цел беше да хване Блум в капан? Картичките, молбата на Джейн за помощ, Саут Милфърд. Блум написа съобщение и го показа на Джеймисън, преди да го изпрати. Той кимна. Лицето му бе придобило пепеляв цвят.

Барманът дойде при тях.

— Какво да ви предложа?

— Чакаме едни колеги — отговори Блум.

— Да ви донеса ли нещо, докато чакате? Предлагаме кафе и студени напитки.

— Ще ви повикаме, когато искаме да пийнем нещо — каза Джеймисън.

Барманът се сепна от тона на Маркъс, но продължи да се усмихва. Беше свикнал с пренебрежителните коментари на хора, които се мислят за много важни.

— Благодаря — каза Блум.

Барманът се отдалечи, а нейният телефон започна да вибрира.

— Не можеш да избираш — каза Джеймисън.

Блум се замисли. Нищо ли не можеше да направи? Да остави тях да изберат? Виждаше, че Джеймисън едва сдържа гнева си.

— А ако задържат и двете? — попита тя.

— Не могат да те накарат да избираш. Не можеш да избираш. Няма да можеш да живееш с това.

Беше прав. Ако нещо се случеше с Джейн или Сара, Блум нямаше да го понесе. Тъкмо това беше смисълът на предизвикателството.

— Чакай — каза Блум.

Тя прегледа съобщенията в WhatsApp, прочете внимателно всички и бързо написа отговор.

— Това е той!

Джеймисън посочи един мъж, който мина покрай ресторанта. Маркъс се втурна към вратата и изскочи на улицата, без да се обръща.

Телефонът на Блум звънна и тя прочете съобщението.