Игри на ума

55

Джеймисън стоеше на вратата на стаята на Сара, подпрян с една ръка на касата. Беше тук само преди няколко часа. Спомняше си лилавите кадифени завеси, тапицирания с дамаска шезлонг в долния край на леглото, подреденото дървено бюро и нощните шкафчета, спретнатото голямо легло. Стаята, която виждаше сега, по нищо не приличаше на тази от спомените му.

— Така ли оставихте стаята? — попита полицай Хюсеин, която стоеше зад него.

Джеймисън се огледа. Столът, който преди стоеше пред бюрото, сега лежеше насред стаята. Съдържанието на бюрото — информационни материали, пакетчета чай и кафе, телефонът и електрическата кана — бяха пръснати по пода. Чаршафите бяха смачкани и висяха от леглото.

— Не — каза Джеймисън. — Не. Не беше така. Всичко беше… на мястото си.

Той влезе в стаята. Чаршафите покриваха шезлонга, върху който по-рано Сара беше оставила чантата си.

— Това може би е местопрестъпление — каза полицай Хюсеин и повика подкрепление по радиостанцията.

Главата на Джеймисън пулсираше, а периферното му зрение отслабна; това бяха симптоми на приближаващ мигренозен пристъп. Той повдигна брадичка и си наложи да диша дълбоко. В миналото беше попадал в много опасни и заплетени ситуации и се бе справял с тях със спокойствието на добре подготвен професионалист. Сега обаче беше различно. Този път ставаше дума за Сара. Неговата Сара. Всичко в кратката им връзка беше невероятно. Най-сетне разбираше взаимоотношенията между сестра си и зет си. Вече знаеше какво е. Беше му пределно ясно, че никога няма да може да живее без Сара. Трябваше да послуша Блум.

Телефонът му звънна. Сара?

Гласът на Клеър отекна в ухото му силен и тревожен.

— Маркъс, къде си и защо, за бога, не си в Манчестър?

— Има проблем със Сара. Отвлекли са я.

— Коя е Сара? О, по дяволите, майтапиш ли се? Тревожиш се за поредната фуста? Има шанс да спасим Джейн. Казвам ти, Маркъс, никога няма да ти простя, ако й се случи нещо.

— Сара не е поредната фуста.

Полицай Хюсеин и началникът на охраната се спогледаха.

— Не ми пука, ако ще да е сродната ти душа, Маркъс. Джейн е дете.

— Би ли оставила Дан в ръцете на някакъв извратен психопат?

— Дан никога не би очаквал да предпочета него пред детето му.

— Джейн не ми е дете.

— О, не мога да повярвам… Що за човек си? Мислех, че брат ми има принципи; все пак работата му е да защитава хората.

— Клеър.

— Не. Забрави. Сама ще отида до Манчестър.

Клеър затвори. Джеймисън погледна телефона си. Блум имаше една минута, за да вземе решение.

Полицай Хюсеин мина покрай него и влезе в стаята.

— Ще направя бърз оглед и ще проверя банята. Може ли вие двамата да излезете в коридора, ако обичате?

Банята. Джеймисън погледна към затворената врата и сърцето му заби учестено. Знаеше, че в черно-бялото помещение има вана, душ, тоалетна и мивка, но какво друго щеше да открие Хюсеин? Собственият горчив опит му беше показал, че някои гледки никога не се забравят.

Докато стоеше в коридора, телефонът му звънна. Той прочете съобщението. Блум беше направила избор. Знаеше, че е взела предвид всички гледни точки; тогава защо му прилоша така?

Защото нямаше значение какво ще открие Хюсеин в банята. Съдбата на Сара беше решена. Джеймисън погледна телефона си и затвори очи, за да спре сълзите.