Игри на ума

65

Блум седеше на дървен стол. Китките и глезените й бяха вързани с въже. Ходилата й бяха долепени, ръцете й лежаха в скута. Срещу нея имаше два дървени стола с въжета, преметнати през облегалките им. В кръг около трите стола бяха подредени други шест, съвсем различни, с широки меки седалки, тапицирани с лилаво кадифе. Столовете бяха празни. Блум беше сама.

Стюарт и възрастният мъж я бяха довели в изоставен участък от тунелите под гарата в Лийдс. Не обелиха дума. Не отговориха на нито един от въпросите й. Взеха телефона й, вързаха я и излязоха. Някои от тунелите, които водеха към бизнес сградата „Гранари Уорф“, бяха превърнати в модерни барове и ресторанти, но този беше вътрешен и се използваше като паркинг. Стените и таванът му бяха от голи тухли, а на места циментовият под беше изкъртен и отдолу се виждаше калдъръмът. Мястото беше студено и миришеше на застояло. Вляво от Блум имаше шест големи прозореца с напукани стъкла, почернели вследствие на дългогодишно занемаряване. Залязващото слънце им придаваше цвят на горчица. Вдясно от Блум се намираше мястото, откъдето влизаха и излизаха колите. Към него водеше двойна дървена врата, боядисана в черно и залостена. Блум беше викала за помощ с надеждата, че някой минувач може да я чуе, но никой не се бе отзовал.

Вратата се отвори и Блум срещна погледа на Джеймисън. Гневът, изписан на лицето му, се превърна в загриженост, когато видя въжето, с което беше вързана за стола. Зад него пристъпваше жена с дълга руса коса — вероятно новата му приятелка Сара. Придружаваше ги мъж в сив костюм, а зад тях вървяха Стюарт, възрастният господин и дребна, пълничка мулатка. Денис.

— Седни — каза мъжът със сивия костюм на Джеймисън и посочи стола вдясно от Блум.

Тя си помисли, че Маркъс ще откаже, но той се подчини. Посочиха на Сара третия дървен стол и Стюарт започна да връзва китките й, както бе направил с Блум. Сара избягваше да го гледа; беше вперила поглед в Джеймисън. Не изглеждаше уплашена. Блум знаеше, че Маркъс ще се впечатли от смелостта й.

— Добре ли си?

Джеймисън хвърли поглед към Блум.

— Да. А ти? — попита тя.

Той не отговори. Вниманието му бе привлечено от Сара.

— Не се тревожи — каза той. — Тук си само защото те използват, за да стигнат до мен. Нищо няма да ти се случи. Аз ще се погрижа.

Говореше напълно уверено.

Блум изпита смазваща тъга.

Мъжът със сивия костюм върза Маркъс и се присъедини към останалите, които седяха на кадифените столове.

— Заобиколени сме от психопати. Какво щастие — каза Джеймисън.

Той погледна двата празни стола, един зад Сара и един зад Блум.

— Някой закъснява.

Наблюдателите мълчаха.

— Вие ли сте Сара? — попита Блум.

— Вие трябва да сте Огъста. Това не са най-добрите обстоятелства за запознанство, но… здравейте. Маркъс ми е говорил много хубави неща за вас.

Блум се усмихна.

— Тук всички се четкаме помежду си, а, Маркъс?

Държеше се детински, но не можеше да се въздържи.

Може би се дължеше на факта, че беше вързана за стол. А може би се дразнеше, че някой друг получава цялото внимание на Джеймисън.

Блум се огледа. Ясно й беше защо съществуват психопати. Те бяха най-просто устроените човешки същества, които еволюцията бе създала. Раждаш се сам, умираш сам и живееш сам. Защо тогава да не се посветиш изцяло на себе си?

Тя видя как Джеймисън гледа Сара.

Заради любовта. Ето защо. Беше повече от ясно, че Маркъс Джеймисън, нейният най-близък съратник и най-скъп приятел, беше влюбен. Този факт разби сърцето й.

Блум отново се обърна към Сара.

— Мендакс е необичайна фамилия. От латински произход ли е?

Сара се усмихна впечатлена.

— Всъщност да. Знаете ли, че сте първият човек, който ми задава този въпрос?

— Защо сме тук и кого чакаме?

Джеймисън протегна шия.

— Добре, можете да я пуснете да си ходи.

Той кимна към Сара.

— Тя няма нищо общо с това.

Блум забеляза усмивката, която пробяга по устните на Сара.

— Те не чакат никого, Маркъс — каза Блум. — Другите два стола са за двама от нас.

Джеймисън я погледна; умът му навързваше фактите.

— Последно предизвикателство?

— Мисля, че не става дума за предизвикателство, а за покана. Моля, поправете ме, ако греша.

Тя се обърна към всички присъстващи.

— Значи въпросът не е „Осмеляваш ли се да играеш?“, а „Осмеляваш ли се да са присъединиш?“.

Джеймисън говореше саркастично, но когато видя изражението на Блум, се намръщи.

— Сега сериозно. Да не мислиш, че е опитват да ни вербуват?

Блум бавно поклати глава.

— Не нас.

— Теб ли? — попита той. — Но свободните места са две. За кого е другото?

Той отново се огледа.

— Хей! Банда психари! Как възнамерявате да запълните втория стол? Вече няма да играя.

Той отново погледна Блум.

— Защо не говорят? Нали ми каза, че тези хора обичат да се перчат. Защо седят като неми пъзльовци?

— Защото, макар да са психопати, те все пак са хора. Примати. И очакват водачът да вземе думата. Нали така, Серафин?

Джеймисън се извърна на стола си, въжетата се впиха в кожата му; той се вгледа в пълничката мургава жена, която седеше вляво от него.

— Това ли е твоята малолетна самоубийца? Значи си била права?

— Серафин винаги е умеела да се прикрива — каза Блум. — Но не. Тя беше светлокоса, с бяла кожа и сини очи. Дори тя не би могла да се промени дотолкова.

Когато Джеймисън отново се обърна към Блум, в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам — каза тя.

— Какво? Аз не…

— Мендакс — каза Блум. — На латински означава „лъжец“. Малка шега от нейна страна.

— Лъжата беше благородна — каза Сара.

Джеймисън се обърна към нея. Тя разтърка китките си; въжето, с което бяха вързани, лежеше в краката й.

— Мислех, че ще се радваш да научиш, че съм жива. И че имам ясна цел в живота си.

— Не това имах предвид — каза Блум.

— Наистина ли смяташе, че ще използвам всичките си умения и годините, прекарани в изучаване на медицина, за да стана гениален, но неизвестен хирург в някоя болница?

Сара погледна Джеймисън.

— Хората като мен се справят добре с работа в риск и под напрежение.

— Значи си станала психиатър и си започнала да събираш психопати. Защо?

След като осъзна, че пропускат нещо много важно — отговора на въпроса защо някой би си правил труда да вербува психопати — Блум почти бе разрешила случая. Във влака, докато се криеше до тоалетните, тя най-сетне бе събрала смелост да напише в търсачката „специалисти по функционална психопатия“; на първо място в списъка беше уважаваният психиатър доктор Сара Мендакс.

Сара сбърчи топчестото си носле.

— О, Огъста. Помисли малко.

Джеймисън се обади.

— Извинете. Какво? Ти…

Той погледна Блум.

— Тя не може да е Серафин. Щях да разбера.

— Серафин Уокър е много високофункционален психопат — каза Блум.

— Ясно. Но Сара е сърдечна и… добра. Тя е лекарка. Спасява живота на хората.

Джеймисън беше вперил поглед в Сара.

— Маркъс — каза Блум. — Погледни ме. Обърни се към мен. Серафин… ще бъде, която трябва… която ти искаш да бъде, за да получи от теб каквото иска.

Порасналата Серафин стана и изправи гръб. Издължените й атлетични крайници и привлекателните черти несъмнено бяха още едно отлично оръжие в манипулаторския й арсенал.

— Предпочитам името Сара.

Тя наклони глава към Джеймисън.

— Преди не ми беше съвсем ясно защо работиш с този човек — каза Серафин, като пристъпи към Маркъс и го погледна отвисоко. — Не ме разбирай погрешно — добави тя. — Ти си сладурче.

Тя се обърна към Блум.

— Но не можех да проумея какво ти дава. Сега разбирам.

Тя сложи длан върху рамото на Джеймисън.

— Той ти дава емоция. Онова, което ти липсва почти толкова, колкото и на мен; хуморът, доверието… любовта.

Джеймисън разтърси рамене.

— Махни си ръцете от мен.

— Виждаш ли? Той гори от страст. Прекрасно е.

Серафин се наведе и погледна Джеймисън в очите.

— Ти наистина си чудесен, Маркъс. С удоволствие бих те оставила на Огъста.

Блум усети хлад.

— Чакай — каза Джеймисън. — За какво беше онази история с паркинга? Защо се престори, че падаш?

— Ох, миличкият. Все още не си разбрал, нали, скъпи?

Серафин седна на ръба на празния дървен стол.

— На Огъста й отне твърде много време да се досети коя е новата ти приятелка и честно казано… стана ми скучно.

— Станало ти е… скучно?

Джеймисън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне.

— Не. Не се връзва. Нужна е била организация. Трябвало е да го планираш предварително, да направиш измервания, да си набавиш оборудване.

Серафин се облегна на стола, погледна Блум и повдигна вежди.

— Ум и сила. Защо не го запази за себе си, Огъста? Да не би да се боиш, че може да не хареса нрава ти на стара мома? Даваш ли си сметка, че можеш да изглеждаш много добре? Ако положиш усилия.

Серафин се засмя тихо и отмести поглед.

— Мисля, че уцелих болното ти място.

Тя смигна на Джеймисън.

— Истината е, Маркъс, че ми беше интересно да разбера колко силни са чувствата ти. Може да се каже, че съм очарована от любовта. Намирам я за.

— Очарована? — каза Джеймисън с отвращение.

— Как се казва? Завладяваща. Намирам любовта за завладяваща.

Тя се обърна към Блум.

— Както казваш, ние си приличаме повече, отколкото се различаваме. И като всички хора искаме нещата, които не можем да имаме.

Блум срещна погледа й.

— Това включва и мен. Защото отговорът е „не“. Знаеш го, нали?

— Какво искаш от Огъста? — попита Джеймисън. — Какво може да ти даде тя, което не можеш да си вземеш сама?

Всяка негова дума беше пропита с гняв.

Серафин вдигна поглед към пукнатите прозорци над главата му.

— Само след два сеанса Огъста знаеше точно какво представлявам. Никой друг психиатър или психолог не можа да се досети, а аз съм била при мнозина. И нямам предвид, че им е отнело повече време. Те никога нищо не заподозряха. Защото се прикривам много добре.

Серафин погледна към Блум.

— Тя е единственият човек, който се досети, и в продължение на 15 години се питах защо е така.

— Защото си разбира от работата — каза Джеймисън.

— Може би. А може би…

Серафин присви очи.

— Когато тя ми обясни каква съм и че няма да се променя, разбрах, че единственият начин да запазя тайната си, е като започна отначало. През годините си направих труда да се срещна с всички експерти по психопатно поведение, които можах да открия. Дори написах научен труд заедно с най-големия специалист в света, а той така и не се досети, че работи с психопат. Стигнах до две заключения. Че съм особено талантлива. И че доктор Огъста Блум явно има особен поглед върху темата.

— Какъв поглед? — попита Джеймисън.

Серафин скръсти ръце.

— Е, Огъста, за какъв поглед говоря? Искаш ли да го осветлиш по въпроса, или предпочиташ аз да го направя?

— Не знам за какво говориш — каза Блум. — И ако всичко е заради мен, какво прави Маркъс тук?

— Знаеш отговора.

— Нима?

— Разбира се, Огъста. След като бедната ти майка изгуби връзка с действителността, на теб не ти остана нищо и никой… освен него.

Серафин погледна Джеймисън.

— Колкото и да ми е тъжно да го кажа, той е само средство, чрез което да постигна целта си.

Мъжът със сивия костюм стана без предупреждение и стреля с електрошоковото оръжие право в гърба на Джеймисън. Тялото на Джеймисън се изви между стола и въжетата, с които беше овързано, сякаш се опитваше да се изпъне. Той не издаде звук, когато токът го разтърси, но изражението на лицето му издаваше непоносима болка. Секунда по-късно столът му се залюля на една страна и падна на пода. Тъй като ръцете и краката му бяха вързани, Джеймисън не успя да омекоти удара и главата му шумно се удари в цимента. Тялото му продължаваше да се гърчи, докато токът циркулираше в организма му; после Сивия костюм махна пръст от спусъка и Джеймисън се успокои.

— Маркъс!

Блум изпъна въжетата.

— Ако мислиш, че като го нараниш, ще ме накараш да правя каквото искаш, жестоко се лъжеш, млада госпожице.

Серафин се изкикоти, после взе стола си и го приближи до този на Блум.

— Винаги ми е харесвал властният ти тон. Копирах го, в известен смисъл си го присвоих.

Тя бръкна в джоба на якето си, извади малък жълт предмет и го сложи в скута й.

— Н6 — прошепна тя.

Блум впери очи в молива. Писецът му беше заострен, а малката капсула с червена боя в другия му край подсказваше какво следва.

— Как се досети? — попита Серафин. — Кога разбра?

— Кога съм разбрала какво?

— Че Сара всъщност е Серафин. Кога се досети?

— След инцидента на моста започнах да подозирам, че може би още си жива и дори си замесена в играта. Знаех, че ако е така, ще ни следиш колкото е възможно по-отблизо. Замислих се за всички жени, които познавах и с които бях говорила през последния месец, и си дадох сметка, че има само една, с която не се бях срещала.

— Любовницата на Маркъс.

Блум кимна.

— Затова направих справка за специалистите по функционална психопатия. Щом видях фамилното ти име, се досетих.

Серафин изглеждаше доволна. Тя завъртя молива в ръката си.

— Ако дойдеш с мен, този молив няма да докосне скъпия ти Маркъс. Ако откажеш обаче, трябва да знаеш, че съм се упражнявала… Всички онези трупове… Всички онези болнични морги.

Джеймисън лежеше неподвижно на пода. Кога щеше да дойде в съзнание? Добре ли беше? Колко силно си беше ударил главата?

— За какво съм ти нужна, за бога? — попита Блум. — Дори и да имам особен поглед върху темата — което впрочем не е така — той не би отговарял на сложността на твоята игра.

— Нима? Все още ли не разбираш?

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Ти не си ми нужна, Огъста. Никой за нищо не ми е нужен.

Блум се намръщи. Ако Серафин не се нуждаеше от нея, тогава какво искаше, по дяволите?

— И?

— И?

Очите на Серафин блестяха игриво.

Блум се засмя. Разбира се. Беше очевидно.

— Не е нужно да идвам с теб. Ти просто искаш да го направя.

Серафин се наведе напред, постави лакти на коленете си и долепи длани като за молитва.

— Много добре прикриваш същността си. Толкова добре, че хората те използват, за да лекуваш такива като мен. Знаеш ли колко невероятно е това? Но онова, което винаги ме е възхищавало най-много, е как вземаше нас, младежите, под крилото си, и ни насочваше по нашия път. Това правя и аз сега. Продължавам делото ти. И ти непременно трябва да участваш.

— Аз не съм като теб.

— Нима?

Серафин посочи Джеймисън, който лежеше неподвижно на цимента.

— Виж го. Какво чувстваш, когато го гледаш?

Блум не знаеше много за електрошока „Тейзър“. Джеймисън обаче трябваше вече да си е възвърнал контрола върху мускулите. Защо лежеше, без да помръдва?

— Какво чувстваш, Огъста? Знам, че не искаш да го нараня. Харесваш компанията му, уважаваш мнението му и т. н., и т. н. Но чувстваш ли се виновна, задето той е тук?

— Няма за какво да се чувствам виновна. Ти му го причини, не аз.

— А, да. Обаче той е тук само заради теб. И е на пода само заради теб. Изтърпя цялата тази болка, това изтезание само заради теб… И не говоря единствено за електрошока. Видя как се държеше той с мен. Колко много ме обичаше. Вината за всичко това е твоя.

Блум впери поглед в Серафин; Серафин впи очи в нейните.

— Какво чувстваш? — попита Серафин настоятелно, почти развълнувано. — Какво чувстваш?

— Аз не съм като теб.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Ти си психопат и не те е грижа за последиците от действията ти. Не можеш да разбереш колко силно другите хора обичат семействата и приятелите си. Виж какво причини на бедните си родители. Смяташ, че превъзхождаш околните, защото мислиш логично и безпристрастно, но това не те прави по-добър човек.

— Знаеш ли какво бих казала в отговор, Огъста?

Блум напрегна ръце и изпъна въжетата.

— Трябва да си психопат, за да разбереш психопата.

— И ти отне 15 години, за да стигнеш до този извод? Че съм прозряла истината, защото съм като теб? Очаквах повече, Серафин.

— Сигурна съм, че ако изследвам мозъка ти, ще открия всички познати признаци: недостатъчно активната амигдала, намаленото сиво вещество в орбитофронталната кора и вследствие на това — нарушени социални и емоционални отговори. Може дори да установя недостиг на окситоцин.

Серафин се вгледа внимателно в Джеймисън.

— Отричаш ли? Или просто толкова дълго си се прикривала, че вече вярваш на собствените си лъжи? Ти си толкова хладна и дистанцирана, делова и аналитична. Никога ли не си си задавала въпроси? Не си ли се изследвала?

— Знаеш ли какво е проекция, Серафин?

Серафин се усмихна.

— Искаха да те тествам, както тествах тях.

Тя посочи с поглед останалите хора в помещението.

— Аз обаче им казах: Тя няма да приеме предизвикателството. Твърде добре се владее. Когато говорим за — как го наричаше професор Дътън? — смесителния пулт на психопатията, твоята импулсивност и склонността ти да поемаш риск са силно занижени. Затова се прикриваш толкова добре. Аз съм същата и никога не бих приела предизвикателството. И аз като теб съм твърде развита, твърде съвършена. Така че това беше единственият начин да те привлека и да ти покажа в какво можеш да участваш. Ти се захвана с това, защото знаеше, че сме изключителни. Ние сме господстващата раса. Контролираме всичко, от политиката до бизнеса. Дърпаме конците. Започваме и завършваме войните. Винаги държим властта. Присъедини се към нас и ще имаш свободата да бъдеш себе си.

Блум видя как Стюарт извади телефона от джоба на сакото си, прочете съобщението на дисплея и се усмихна. Това беше самодоволната усмивка на човек, който е получил онова, което е искал, и знае, че винаги ще бъде така.

Серафин продължи да говори:

— Знам, че може би се питаш защо сме се събрали тук. Истината е, че исках да се срещнат с теб. Толкова пъти съм им говорила за теб, а повечето от тях дълго са те наблюдавали. Исках да разберат защо мястото ти е сред нас.

Тя се обърна към Денис.

— Денис ме последва първа. Когато видях потенциала й, разбрах какво си съзряла у мен.

Блум отново огледа помещението.

— Предполагам, че това не са всички.

— Не, разбира се. Много сме, но тези подробности ще дойдат после… и само ако се присъединиш към нас.

Серафин завъртя молива между палеца и показалеца си.

— Ако продължиш да отричаш истината, ще бъда принудена да взема извънредни мерки. Ще намеря друг начин да ти докажа правотата си. Едва когато видях всичката онази кръв да се разлива в блестяща локва на пода, си дадох сметка колко съм различна. Не бях ужасена като всички останали. Бях възхитена. Искаш ли да видиш?

Блум впери поглед в тялото на Джеймисън на пода. Тя знаеше какво трябва да направи, но не искаше да го стори. Скоро той щеше да се събуди и да чуе всичко, а тя нямаше да има възможност да му обясни. Ако преживяното дотук не бе разрушило отношенията им, онова, което щеше да се случи тепърва в това задушно, мрачно помещение, несъмнено щеше да го направи.

Серафин се изправи.

— Ще се убедиш, уверявам те. Щом го направя, ще се убедиш.

— Няма нужда — каза Блум и погледна Серафин в очите. Серафин я изгледа, а после устните й се разтегнаха в усмивка.

— Значи признаваш каква си?

Блум дълго гледа Серафин, а после кимна едва забележимо.