Игри на ума

44

Джеймисън излезе от гарата в Харъгът и тръгна през неочаквано красивия град. Всички улици бяха обрамчени с разцъфнали дървета, а насреща му се издигаше внушителна сграда — каменен полумесец с цвят на карамел, осеян с повдигнати цветни лехи, обграждаше голям площад.

— Маркъс?

Блум се задаваше насреща му, облечена в бяла памучна риза и тъмносини дънки. Никога преди не я беше виждал по дънки. Дори така изглеждаше много елегантна.

— Можем да отидем пеша до къщи — каза тя. — Не е далеч.

— Води ме — отвърна той и я последва по улицата, пълна с елегантни бутици и магазини на луксозни вериги.

— Значи тук си израснала?

— Да. Тежко детство — каза тя.

— Няма ли да измислиш друга шега, Огъста? Тази е изтъркана.

Улицата ги изведе до голямо кръстовище. Вляво широка тревна ивица се простираше пред дълга редица от внушителни викториански сгради, а насреща висок паметник се издигаше в центъра на квадратно кръгово кръстовище, потънало в пролетни цветя. Докато пресичаха улицата, за да стигнат до голяма зелена площ, Джеймисън забеляза едно луксозно кафене.

— „Бетис“ — каза той. — Чувал ли съм това име?

— Вероятно — отвърна Блум. — Много е известно. Туристите чакат с часове за маса.

— Заслужава ли си?

— Майка ми все казваше, че сервират най-обикновен чай, но всъщност е много хубаво.

Блум беше по-спокойна тук. В Лондон рядко говореше за майка си, освен когато ставаше дума за предстоящо гостуване. Може би Джеймисън щеше да научи малко повече за нея. Той уважаваше личното й пространство, тъй като знаеше, че за нея то е важно, но същевременно много искаше да научи историята на Огъста Блум.

Когато наближиха родния й дом, Джеймисън подсвирна с уста. Сред двор, ограден с нисък зид, завършващ с грижливо подрязан плет от птиче грозде, се издигаше каменно здание с големи прозорци от двете страни на входната врата и кулички на покрива.

— Разбирам защо майка ти е пожелала да остане тук.

Блум отключи входната врата.

— Тя е в дом.

— Извинявай. Не знаех.

— Страда от деменция. Може да оставиш багажа си на горния етаж, в първата стая вляво от стълбите. Аз ще сложа чайника и ще ти разкажа докъде съм стигнала с разследването.

Когато отвори вратата на стаята си, Джеймисън едва се сдържа да не подсвирне отново с уста. Помещението бе декорирано от горе до долу с тапети и тъкани на цветя и имаше два големи прозореца; единият гледаше към моравата, а другият — към алеята пред къщата. Джеймисън остави сака си на махагоновото легло и надникна в банята, в която се влизаше направо от стаята. Все едно беше отседнал на хотел.

На долния етаж Блум беше подредила порцеланов чайник и чаши върху дъбовата кухненска маса. До тях беше разтворена карта с голям червен кръг, нарисуван в средата.

— Трийсет минути във всички посоки. От град Неърсбъро, който се намира наблизо, през Тадкастър и Шърбърн ин Елмит на изток и Дартън и Холмфърт на юг до Хебдън Бридж и Хауърт на запад. Както и всички селища в този район. А те са много.

Тя му подаде чая.

— В някое от тези селища има ли църква „Вси светии“ и магазин за вино „Маджестик“?

— Църкви „Вси светии“ има в Брадфърд, Кърби Оувърблоу, Илкли, Шърбърн, Батли и Бингли.

— А магазин за вино „Маджестик“?

— В Западен Йоркшър има пет магазина: в Лийдс, Хъдърсфийлд, Уейкфийлд, Харъгът и Илкли.

— Значи Джейн е в Илкли.

От телефона на Джеймисън се разнесе еднократна вибрация.

— Джейн е в Илкли — съгласи се Блум.

— А ние не знаем нито номера на къщата, нито името на улицата. Колко е голям Илкли?

— Твърде голям. Ще ни е нужна помощ. Имам позната в полицията в Западен Йоркшър. Тя помоли полицаите от Илкли да поразпитат. Изпратих им снимки на Джейн и Лана.

— Свършила си доста работа.

Джеймисън извади телефона от джоба си.

— Благодаря, Огъста. Ако трябва, ще почукам на всяка врата в Илкли.

— Искаш ли да отидем дотам?

— Да, хайде.

Джеймисън погледна съобщението. Известие от Гугъл във връзка с трафика. Спам.

Блум шофираше, а Джеймисън се обади на Клеър. Тя искаше да дойде, но той беше успял да я разубеди.

Клеър вдигна след първото позвъняване; звучеше отчаяно. Повтаряше му да побърза да намери Джейн, сякаш той не правеше всичко по силите си. Джеймисън успя да преглътне раздразнението си. Знаеше, че сестра му се чувства безпомощна.

— Има ли туристически информационен център в Илкли?

Джеймисън сложи телефона си зад този на Блум в поставката зад скоростния лост.

— Отдавна не съм ходила дотам, но мисля, че има един срещу гарата.

— Да отидем първо там. Ако имат карта на града, можем да го разделим на квадранти и да търсим район по район.

Те спряха на светофара до един магазин на БМВ.

— Знаеш ли къде търсят полицаите?

Блум дръпна ръчната спирачка и го погледна.

— Карълайн каза, че първо ще проверят железопътните и автобусните гари, после стоянката за таксита, а след това банките и супермаркетите.

— Значи няма да ходят от врата на врата?

Светофарът светна зелено.

— Не мисля. Оставих съобщение на Баркър, в което го помолих да се свърже с шефа на Карълайн и да обясни колко е важно това издирване, но все още не съм получила отговор.

— Той знае какво става. Трябва да спре да се прави на началник и да се размърда.

На кръговото Блум сви надясно по път, който лъкатушеше сред поля и старомодни селца. Тъкмо минаваха покрай някаква кръчма и фермерски магазин, когато от телефона й се разнесе сигнал.

— Може би Карълайн има новини. Прочети съобщението.

Джеймисън взе айфона на Блум и набра пинкода, който тя му продиктува.

— Странно — каза той, след като прочете цялото съобщение.

— Какво?

— Преди малко получих съобщение, указващо най-краткия път до някакво място, за което никога не бях чувал. Реших, че е спам. Ти обаче току-що получи съобщение от сайта на железниците, в което се споменава същото място.

— Какво място?

— Саут Милфърд. Познато ли ти е?

Блум натисна спирачките толкова силно, че предпазният колан на Джеймисън се заключи и го прилепи за седалката. Тя се промуши между колите и спря пред една бензиностанция.

— Дай да видя.

Блум взе телефона си. Изглеждаше странно — беше бледа, но страните й бяха зачервени.

— Огъста?

Тя вдигна поглед към него; устните й бяха леко разтворени, а в очите й се четеше паника.

— Кажи нещо — помоли я Джеймисън.

Блум докосна екрана и долепи телефона до ухото си.

Няколко секунди по-късно изруга тихо, а после каза:

— Карълайн, Огъста е. Мисля, че има проблем на гарата в Саут Милфърд.

Тя погледна часовника си.

— Сега е 15:35. Обади ми се веднага щом можеш.

Тя затвори и подаде телефона на Джеймисън.

— Отиди на сайта на железниците. Искам да знам кога следващият експрес от Лийдс за Хъл минава през Саут Милфърд.

Блум включи двигателя и излезе на пътя.

Джеймисън последва указанията й.

— Огъста? Какво става? Къде се намира Саут Милфърд?

Нима в очите на Блум имаше сълзи? Джеймисън за първи път я виждаше да плаче.

— Огъста?

— Това е мястото, където животът ми рухна.