Игри на ума

62

Писъкът на Сара беше непоносим. Джеймисън застина на метър от стената. Впери поглед пред себе си и зачака. Знаеше какво чака. Беше го чувал и преди: звука на човешко тяло, което пада на земята. Този звук винаги беше много по-силен от очакваното.

Този път обаче не се чу нищо.

Телефонът му звънна. Джеймисън не беше в състояние да погледне отвъд стената. Не искаше да вижда. Той извади телефона от джоба си.

Джеймисън събра сили и погледна отвъд стената. Видя висящо въже, което стигаше почти до земята. Роуз-Бътлър стоеше до него и гледаше към Джеймисън. Обезопасителният му колан лежеше на паважа. Стюарт козирува дискретно и тихо се отдалечи с ръка в джоба на дизайнерския си панталон. Тялото на Сара не се виждаше никъде.

Джеймисън се наведе още по-напред и видя второ въже, което беше вързано за основата на стълба вдясно от него и стигаше до средата на сградата. На края му висеше Сара. Облекчението му подейства опияняващо. Сара стискаше здраво въжето над главата си.

— Идвам, скъпа. Дръж се.

Той хукна към стълбището. Беше й казал да се държи. Разбира се, че щеше да се държи. После щеше да се смее на думите му. Не че той имаше нещо против.

Отвори вратата на стълбището на шестия етаж.

Видя люлеещото се въже, но не и Сара. Слезе един етаж по-надолу. Над ниската стена видя дланите й, стиснали въжето. Той се затича и сграбчи ръцете й.

— Падаш ли си по мен, Сара Някоя-си?

Тресеше се от вълнение. Толкова се радваше, че Сара е жива, че бе започнал да се държи истерично.

Тя вдигна поглед. Страните й бяха зачервени, петна от сълзи размазваха грима й.

— Да не би да съм подранил?

Той провери тежестта на въжето. Сара висеше под неудобен ъгъл. Нямаше да може да я издърпа.

— Ще те сваля от въжето, но трябва да ми помогнеш, разбираш ли?

Сара кимна. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Подай ми ръка. Можеш ли?

Тя бавно разтвори дясната си длан и хвана протегнатата му ръка.

— Можеш ли да стигнеш стената с крака?

Тя погледна към висящите си крака, после отново вдигна поглед към него и поклати глава.

— Държа те. Обезопасителният колан няма да позволи да паднеш. Тези откачалки са искали да те изплашат, но не и да те наранят. Довери ми се. Опри ходила в стената и тръгни към мен. Аз ще те издърпам.

— Маркъс…

В погледа й се четеше паника; изражението й казваше: Не мога да го направя.

— Чуй ме, Сара. Вдишай дълбоко няколко пъти.

Нищо не лекува паниката по-добре от голяма доза кислород.

— Сигурен съм, че като дете често си се катерила по стени. Сега не е по-различно. Погледни стената. Висока е не повече от три-четири стъпки. Ще ги броя с теб.

Сара повдигна левия си крак и опря ходилото си в стената.

— Отпусни се назад. Не се притеснявай. Държа те.

Той стисна ръката й.

Дясното й ходило се плъзна по стената и тя се отпусна назад. Джеймисън запъна лакътя си и я задържа.

— Виждаш ли, държа те. Всичко е наред. Опитай пак — каза той.

Този път Сара долепи дясното си ходило плътно до стената и бързо направи три крачки към него. Тялото й сключваше перфектен ъгъл с въжето. Щом левият й крак стигна горния край на стената, Джеймисън я издърпа. Тя падна върху него и той я спусна на земята. Сара обви ръце около шията му и го прегърна силно.

— Дай да свалим това — каза той, когато тя най-накрая го пусна.

Джеймисън разкопча колана на кръста и катарамите на ремъците около краката й. Обезопасителният колан падна на земята и Сара излезе от него. Джеймисън сложи ръце на раменете й и заговори тихо и спокойно:

— Сигурно си в шок. Просто поеми дълбоко въздух. Сега си в безопасност, Сара. Всичко свърши. Дишай дълбоко.

Тя последва съвета му.

— Добре ли си?

— Кои са тези хора?

— Психопати.

Очакваше Сара да изглежда шокирана, но тя просто втренчи безизразен поглед в него.

— Психопати? — повтори тя.

— Нямам предвид лудите серийни убийци, за които се говори в медиите…

— Само такива, които хвърлят хората от сгради.

— Да — каза Джеймисън. — Само тях.

— Той каза, че ако погледна към теб или кажа нещо, ще разкопчае въжето и ще ме хвърли наистина.

Това обясняваше тихата й смелост.

— Всичко е било игра на нерви.

— Но аз погледнах към теб и проговорих.

— Значи когато си паднала, си помислила, че е наистина? Съжалявам.

— Вината не беше твоя — отвърна тя.

— Не, но ако бях дошъл по-рано и най-вече ако бях стоял далеч от теб, както ме посъветва Огъста…

Сара направи крачка назад.

— Казала ти е да стоиш далеч от мен?

— Докато това приключи. Тя каза, че ще посегнат на хората, на които държа.

Сара го погледна изпитателно.

— Казал си й, че държиш на мен?

— Не беше нужно. Тя е много проницателна.

Сара го гледаше в очите и той усети как помежду им се породи възбуда, която почувства като електричество по върховете на пръстите си.

— Какво правите, по дяволите, идиоти такива? — прогърмя силен мъжки глас зад тях.

Джеймисън и Сара се обърнаха и видяха разгневен служител от паркинга да върви към тях. Беше едър мъж, наближаващ шейсетте, с впечатляващи мустаци.

— Не може да вършите глупости тук с тези въжета. Обадих се на полицията.

— Добре — каза Джеймисън. — Защото не бяхме ние. Мъжът погледна въжето и обезопасителния колан на земята до тях и повдигна вежди.

— Честна дума — каза Сара. — Не сме го направили ние. Други ни го причиниха.

— Ще видим какво ще кажат полицаите.

Служителят нямаше да ги пусне, преди да дойдат ченгетата.

— Ще се радваме да говорим с тях.

Джеймисън извади телефона от джоба си.

— Трябва само да проведа няколко разговора, докато чакаме.

Той хвърли на служителя поглед, който казваше: Не ме ядосвай. Имаше ефект.

— Сара е с мен и е добре — каза Джеймисън, когато Блум вдигна.

— На площад „Суверен“ ли бяха?

— Да. Гадният Роуз-Бътлър я беше хванал. Сега чакаме полицията. Ако го бях задържал преди това…

— Щяха да използват някой друг — каза Блум.

Беше права. Инцидентът беше планиран и добре подготвен. Човек не може спонтанно да се спусне по въже от сграда. Нужни са оборудване и точни измервания.

— Джейн добре ли е? — попита той.

— Говорих с нея. Казах, че ти или Клеър скоро ще й се обадите. Да звънна ли на Клеър?

— Аз ще й звънна. Изпрати ми номера на Лейк. Искам да говоря с Джейн. Как звучеше?

— Тя е забележителна млада жена — отвърна Блум. — Напълно спокойна е.

— А ти? Отказа ли се от теорията за самоубийството?

Сара го погледна с умните си очи. Шокът започваше да отслабва и тя очевидно имаше много въпроси.

— Опитвам се да разбера колко сложна е тази игра.

— Е, кажи ми, когато стигнеш до някакъв извод — отвърна Джеймисън. — Защото аз приключих с тази гадост.

Той затвори и Сара се приближи до него. Може би не желаеше служителят от паркинга да ги чуе; може би просто искаше да бъде по-близо.

— Кажи ми какво става. Сега. Искам да знам всичко. В противен случай ще… ще кажа на този мил човек и на полицаите, че всичко това е твое дело.

Тя размаха ръка към въжето и обезопасителния колан на земята.

— Няма нужда от заплахи. Ще ти обясня всичко, но не тук.

Той кимна към служителя.

— Не знаем кой ни слуша — тя кимна.

— Не знам какво щях да правя, ако ти се беше случило нещо.

Ъгълчето на устата й трепна.

— Сигурна съм, че щеше да се справиш.

— Не мисля.

Сара отмести поглед към паркинга.

— Наистина. Щеше да ти се наложи да си намериш друга, която да следиш.

Джеймисън се засмя.

— Видях те случайно във „Форк“ и кафето случайно ми хареса, така че започнах да ходя там редовно.

— Затова ли се мотаеше там почти всеки ден, дори след като си вземеше кафе?

— О, боже.

Той сведе поглед към земята. Какъв загубеняк. Почувства се дълбоко смутен и дори засрамен. Никога преди не беше правил подобно нещо. И осъждаше хората, които го правят.

Сара обви ръце около шията му.

— Всичко е наред. Почувствах се поласкана.

Той се осмели да вдигне очи за миг към нея. Усещаше сладкия аромат на парфюма й.

— Но ако знаех колко проблеми ще ми донесеш… — продължи тя.

Джеймисън я прекъсна с целувка.

Сара се отдръпна.

— Не трябваше ли да провеждаш разговори?

По дяволите.

Щом чу, че Джейн е добре, Клеър избухна в сълзи. В продължение на няколко минути Джеймисън чуваше само задавеното й хлипане. Накрая тя проговори:

— При теб ли е?

— Намира се при баща си, Томас Лейк. Той живее в Манчестър. Далече ли си от там?

— Току-що се качих на влака. Ще пристигна след два часа. Защо Джейн е при баща си?

— Там са я изпратили.

— Тя добре ли е? Говори ли с нея?

— Огъста е говорила. Аз ще й се обадя сега. Ще й кажа, че пътуваш към нея, и ще ти изпратя адреса.

Клеър се поколеба.

— Ти по-близо ли си?

— Не мога да тръгна. Чакам полицията.

— А Сара?

Клеър звучеше искрено загрижена, което беше напредък в сравнение с предишния й гняв.

Джеймисън стисна ръката на Сара.

— Сега съм с нея. Спасихме я.

— Значи всичко е приключило? Ами Лана?

— Не се съмнявам, че Лана е добре, но няма да спрем, докато не открием извратените копелета, отговорни за всичко това.

— Правилно — отвърна Клеър.

Сара кимна към стълбището, където се появиха двама полицаи. Служителят от паркинга тръгна към тях, като сочеше въжето и обезопасителния колан.

— Полицаите са тук. Трябва да затварям.

— Какво ще им кажем? — попита Сара, когато тримата мъже тръгнаха към тях.

— Истината.