Игри на ума

69

Слънцето светеше ярко, когато Блум прекоси площад „Ръсел“. Беше посетила Либи Гудман и после веднага бе отпътувала за Лондон; нямаше търпение да се върне към нормалното си работно ежедневие. То обаче вече не беше нормално. Не и без Джеймисън, който бе отказал да се върне. Тя разбираше гнева му, но бяха минали три седмици. Тази сутрин най-сетне беше вдигнал телефона и бе казал просто:

— Спри да ми звъниш, Огъста.

След което беше затворил, преди тя да успее да каже каквото и да било.

Клеър я бе посъветвала да му даде време. Беше сигурна, че в крайна сметка ще се върне. Каза, че през последните пет години брат й е бил по-щастлив от всякога.

— Преди винаги беше мрачен — сподели тя. — После, когато започна да работи с теб, стана такъв, какъвто беше някога.

Блум попита дали отново е станал мрачен, на което Клеър отговори:

— Не като преди. Чувства се наранен и унизен, но просто има нужда да се успокои и да осъзнае какъв късмет е извадил.

Блум дотолкова се бе съсредоточила върху сблъсъка със Серафин и стремежа да изкопчи признание за действията й, че беше постъпила зле с Маркъс. Каза му, че не е имала друг избор, освен да го държи в неведение, и в онзи момент наистина мислеше така, но сега си даваше сметка, че можеше да постъпи другояче. Можеше да му се обади и да го накара да я изслуша.

Трябваше да приеме, че Маркъс може никога да не се върне. Преди да го срещне, й харесваше да работи сама. Тя обаче не искаше да се връща към онзи начин на живот. Липсваше й компанията на Джеймисън и чувството му за хумор.

Беше му се обадила тази сутрин, за да му каже, че обвиненията в професионална непригодност най-сетне са свалени. Бяха показали на Дейв Джоунс снимки на доктор Сара Мендакс и той бе оттеглил жалбата си. Именно Сара го бе посетила, за да му внуши, че е имало неуместни взаимоотношения между Блум и Ейми; тя стоеше и зад фалшивите снимки.

Блум прекоси площада, както правеше всяка сутрин, и мина покрай десетината метални маси със столове пред кафенето.

— Какъв прекрасен ден.

Не може да бъде. Серафин Уокър седеше на масата до живия плет с кръстосани крака и ръце в скута.

— Какво правиш тук? — попита Блум.

Течността в спринцовката беше упойваща доза кетамин, достатъчна, за да приспи човек и да обърка паметта му, но напълно неспособна да го убие. Няколко часа след приемането в университетската болница в Лийдс Серафин бе дошла в съзнание.

— Освободиха ме под гаранция.

— Знам. Това беше преди три седмици. Какво правиш тук сега?

— Реших, че трябва да поговорим.

Серафин бутна празния стол към Блум с тока на обувката си.

Блум не помръдна.

— За какво?

— За това как съсипа живота ми… отново.

— Шегуваш се.

Серафин бутна стола малко по-напред.

— Седни, Огъста. Можеш да ми отделиш пет минути.

Блум неохотно отиде до масата й и седна. Защо беше тук?

— Знаеш ли, би трябвало да те мразя.

Серафин отпи глътка еспресо от елегантната чаша пред себе си.

— Съсипа кариерата ми и застраши свободата ми. Не че има голяма вероятност да ме затворят. Разполагат само с онзи запис, а аз се придържам към версията, че просто съм искала да ти скроя номер.

Броени минути след като играчите бяха напуснали помещението в тунела, всички следи от играта бяха изчезнали. Психопатите се бяха покрили и бяха замели следите си.

— От друга страна, дейността на твоето приятелче в социалните медии беше впечатляваща.

Полицай Лоугън беше разпространил части от записа.

— Успя да избере най-подходящите откъси, така че да подкопае дейността ни.

— Например твърдението ти, че ако искате да убедите света, че психопатите превъзхождат другите хора, трябва да отстраните онези, които ви мътят водата.

Серафин се усмихна.

— Да, това отблъсна както моите, така и твоите хора.

— Ти го каза. Никой не ти е виновен. Защо не изчезнеш отново? И преди си го правила.

— Може би вече няма да мога да упражнявам избраната от мен професия, а и има вероятност, макар и малка, да прекарам известно време на разноски на Нейно Величество; благодарение на теб обаче сега съм най-известният психопат на планетата… а не съм убила нито един човек.

— Нима?

— Не разбираш ли, че това е само началото? Вече променям възприятията на хората. Вече не е нужно психопатите да бъдат серийни убийци, за да се сдобият с власт или слава.

— А какво ще кажеш за бедното момиче, което си използвала, за да инсценираш собственото си самоубийство?

Серафин сви рамене.

— Бездомна наркоманка от Лийдс. По онова време на улицата имаше много млади момичета. Не беше трудно да накарам една от тях да направи каквото й кажа, след като й обещах размазващо преживяване.

Блум долови играта на думи и отново почувства отвращение към тази жена.

— Какво искаш, Серафин?

— Как е Маркъс?

Блум не каза нищо. Отказваше да обсъжда Маркъс със Серафин. Освен това не знаеше как е той всъщност.

— Той знае, че нямаше да го нараня наистина, нали? Харесвам Маркъс. Различаваше се от другите мъже, с които съм била. Мисля, че може би…

— Не. В никакъв случай. Не. Дори не си го помисляй. Той те мрази и винаги ще те мрази.

Серафин отново отпи от кафето си.

— Ако беше осъществила намеренията си и му беше била кетамин, какво щеше да стане? — попита Блум. — Щеше да го окачествиш като провален играч и да го изпратиш бог знае къде? Със сигурност нямаше да го пуснеш да си отиде, така че дори не си помисляй да твърдиш, че си щяла да се отнесеш добре с него.

Блум си помисли за Лана и Грейсън. Въпреки усилията на сержант Грийн Джеф Тейлър не беше стигнал до полицейското управление в Питърбъро навреме, за да прибере сина си. Полицаят, който работел по случая, освободил Грейсън под гаранция. Момчето излязло от управлението и никой повече не го видял. Колкото до Лана, Джейн бе потвърдила, че колието, което Джеймисън беше намерил, е същото, което тя бе подарила на майка си. Към момента обаче Лана все още беше в неизвестност.

— За бога, Огъста. Колко си гневна. Защо така?

— Какво искаш, Серафин?

— Нали си наясно, че не можеш да ни спреш?

Блум се облегна на стола. Знаеше, че Серафин е права. Психопатите щяха да се поучат от грешките си, да се прегрупират и да започнат отначало.

— Серафин, ти се провали. Имаше толкова много власт и я изгуби, защото искаше да ми натриеш носа. Струваше ли си? Защото аз дори не съм впечатлена. Всъщност съм ужасена, че така коравосърдечно подмамваш и манипулираш себеподобните си. И дори не знаеш какво става с тях. Искаше да видя какво си научила, колко си пораснала и преуспяла, а все още си наивното момиченце, неспособно да осъзнае последиците от действията си. Ти си лишена от емпатия, Серафин, а това те прави глупава.

Серафин стана. Гневната искра в очите й се стопи така бързо, както се бе появила.

— Мислех, че си единственият човек, който ме разбира.

— Така е, Серафин. Ти просто не слушаш и не мисля, че някога си слушала.

Серафин погледна към площада с обикновените хора, които следваха своето ежедневие: разхождаха кучетата си, отиваха на работа, проверяваха телефоните си.

— На този свят има хора, с които наистина не бива да се захващаш.

Тя погледна Блум в очите.

— И аз съм една от тях.

В продължение на няколко секунди двете се гледаха мълчаливо, след което Серафин се усмихна чаровно.

— Беше прекрасно да те видя след толкова много години, Огъста. Ще се чуваме.

А после изчезна.