Игри на ума

32

Денят, в който Джеймисън претърпя катастрофа, започна много добре.

От полицията се обадиха на Клеър, защото момиче, отговарящо на описанието на Джейн, бе забелязано на гара „Кингс Крос“. Не можеха да кажат дали е била сама, тъй като била заобиколена от пътници, но бяха сигурни, че е прекосила перона на гарата. Проверяваха записите от видеокамерите, за да се уверят, че не се е качила на някой влак.

Джеймисън знаеше, че не може да направи нищо, освен да чака, и реши да покара колело. Кортизолът го правеше нервен и раздразнителен. Ако искаше да мине за истински психопат, трябваше да знае как действат, мислят и чувстват тези хора. Блум му беше препоръчала „Без съвест“ на Робърт Хеър (изследване върху психопатите от човека, разработил метод за откриването им), „Изповед на един социопат“ от М. Е. Томас (автобиографичен разказ за живота на един социопат, написан от американска адвокатка) и „Мъдростта на психопатите“ от оксфордския професор по психология Кевин Дътън. Джеймисън паркира колелото си и свали „Изповед на един социопат“ на телефона си.

Два часа и 50 страници по-късно той се прибра у дома. Нямаше новини за Джейн. Какво, по дяволите, беше търсила на гара „Кингс Крос“? От полицията се бяха опитали да проследят телефона й, но той беше изключен. Джеймисън имаше лошо предчувствие. Джейн не беше от момичетата, които бягат. Тя беше отговорна. Нещо не се връзваше.

Той взе душ и отиде на среща със Сара. Изкушаваше се да я отложи, тъй като не му беше до срещи, но в крайна сметка реши да отиде. Отдавна не бе копнял да види жена така, както копнееше за Сара. Така или иначе щеше да седи у дома и да чака новини — защо вместо това да не поседи с нея? Така може би щеше да се разсее.

В метрото Джеймисън размишляваше върху първите няколко глави от „Изповед на един социопат“. Беше му трудно да си състави мнение. Авторката, която признаваше, че е социопат, имаше ясна мисъл, беше интелигентна и на моменти остроумна. В писанията й обаче имаше нещо наистина плашещо. Тя се отнасяше толкова дистанцирано към света и другите хора, сякаш бяха пешки върху огромна шахматна дъска.

Джеймисън излезе под хапливото мартенско слънце и тръгна към „Форк“. Щяха да се срещнат там и да отидат в близката кръчма. Когато сви зад ъгъла и кафенето изникна пред очите му, той видя Сара да го чака. Беше облечена във вталено бяло палто и черни ботуши до коленете. Дългата й права коса стигаше до средата на гърба. Сара погледна към него и се усмихна. Беше взел правилното решение. Тя щеше да го разведри; след няколко часа щеше да се чувства много по-добре.

Дотам обаче изобщо не се стигна.

Велосипедистът караше бързо, натискайки здраво педалите, и Джеймисън го видя в мига, когато изгуби управление. Колоездачът се качи на бордюра и го удари фронтално с пълна сила. Джеймисън падна на земята и изгуби съзнание.