Игри на ума

19

— Какво става?

Джеймисън бе преполовил сандвича с шунка и сирене, а на бюрото му го очакваше половин литър плодов сироп.

— Откри ли бащата на Джейн? — попита Блум. По целия път към Лондон тя беше търсила пропуски в теорията си, но без успех. Макар все още да не я бе изказала гласно, знаеше, че е вярна.

— Не. Джейн не знае дори фамилното му име. Все едно да търсим игла в купа сено.

За Джеймисън въпросът беше приключен.

Блум въздъхна, съблече палтото си и седна. Джеймисън не каза нищо. Знаеше как да я накара да говори.

Блум пое дълбоко дъх.

— Фей Греъм се прибрала, за да убие съпруга и децата си. Нямам доказателство за децата, но съм сигурна, че това е било намерението й. Намушкала баща им и ги подгонила с нож. Спряла едва след като дъщеря й размахала плюшен тигър пред лицето й и изръмжала.

— Разбира се, това би спряло психопат — каза Джеймисън.

Блум не отговори.

Джеймисън я погледна с широко отворени очи.

— Шегуваш се. Нима мислиш, че Фей страда от психопатия?

— Четирима души са изчезнали. Нямат нищо общо помежду си, но явно играят една и съща игра. Но защо? Кой би направил подобно нещо? Със сигурност не безумно влюбеният годеник и бъдещ баща, нито любящата майка на две малки деца. Студентът може да е достатъчно глупав, но другите? Нужно е специално стечение на обстоятелствата. Или определен тип характер.

— Не. Няма начин. Нали не предполагаш, че всички са…

— Стюарт е бил идеален партньор. Грейсън — преуспяващ син. Лана — смела самотна майка, макар и с някои недостатъци. Фей — способна счетоводителка. Ако се разровим малко обаче, ще видим, че всичко това е само фасада. Стюарт е тормозел колегите си, Грейсън е бил слаб студент, Лана — лъжкиня, а Фей е имала доста неприятен характер.

— И по какво тези хора се различават от нас? Ти си доказан психолог, но личният ти живот е катастрофа. Аз съм приятен събеседник, но с провалена кариера. Хората са едновременно добри и лоши. Ти самата постоянно го повтаряш. Фей може наистина да е възнамерявала да избие цялото си семейство и това може да означава, че е психично болна, но не значи, че и останалите са такива.

— Лана ли имаш предвид?

— Да. Точно нея имам предвид.

Блум отпусна длани върху бюрото пред себе си и заговори меко:

— Предвид това, което знаеш за Лана, би ли казал, че проявява известна безотговорност?

— Знаеш, че бих, но…

— А склонност да живее на гърба на другите? Например да разчита на дъщеря си да се грижи за дома, а на приятелите си — да отглеждат детето й?

— Добре де.

— Би ли я описал като импулсивна жена, която лесно се отегчава?

Джеймисън се намръщи.

— Понякога. Клеър вероятно би я описала така.

— А какво ще кажеш за неспособността й да поема отговорност за действията си или за непрестанните лъжи?

Джеймисън не отговори.

— Ти и Клеър долавяли ли сте у Лана съжаление или чувство за вина заради начина, по който се отнася с Джейн?

— Това е лудост, Огъста. Стига. Наистина преувеличаваш.

— Правило ли ти е впечатление дали Лана Рейд притежава повърхностен чар или необичайно високо самочувствие, или слаба емоционалност, или…

— Знам, знам. Липса на емпатия. Разбирам. Тя отговаря на много от симптомите.

Блум изчака, за да даде време на идеята да узрее в главата на партньора й. После каза:

— Честит първи рожден ден.

Джеймисън се облегна на стола си.

— Всъщност е очевидно — каза тя.

Джеймисън понечи да поклати глава, но спря, намръщи се и я погледна в очите.

— Картичките за едногодишни обикновено съдържат две изречения. „Честит първи рожден ден“ и…

— Ти си един[6] — допълни Джеймисън.

— Ти си един — каза Блум. — Един от какво? Един от нас? Един от тях? Мисля, че тези хора са подбрани с някаква цел. Един процент от населението има психопатни наклонности. Ако съм права, в играта участват и други хора.

Джеймисън мина покрай метростанцията на площад „Ръсел“ и влезе в кръчмата „Маркиз Корнуолис“. Имаше нужда от питие. Хипотезата на Блум беше потресаваща. Тя нямаше слабост към ексцентричните теории и рядко приемаше идея, без да я обмисли добре. Последното й предположение обаче звучеше странно първосигнално. Като нещо, което той би отхвърлил като шега. Като нещо, над което би се надсмял. Куп психопати играят игра? Заедно? И защо? С каква цел? Джеймисън си спомни за терористичните заговори, по които беше работил в тайните служби, и потрепери. Онези хора бяха нормални, но радикализацията ги караше да вършат лудости. На какво би бил способен човек без съвест?

Въпреки тъмния дървен под, викторианските камини и стабилните дървени маси „Корнуолис“ беше светъл и просторен бар. Местата край прозорците бяха заети от големи групи елегантно облечени клиенти. Джеймисън видя Стеф на бара. Той вдигна ръка и помаха. Стеф работеше в офиса на Британския лекарски съюз, който се намираше наблизо, и често прекарваше тук делничните вечери. Беше дребна и весела, имаше къдрава рижа коса и мръснишки смях. Джеймисън беше имал няколко забежки с нея — нищо сериозно, просто забавление по негов вкус. След като в продължение на повече от десет години бе крил професията си от всички жени, с които бе излизал, той беше станал поддръжник на случайните и неангажиращи връзки. Сега се надяваше Стеф да разведри деня му.

— К'о ста’а? — каза Стеф с ужасен уелски акцент.

Джеймисън се усмихна. Харесваше му, че се старае.

— Ще пиеш ли нещо? — попита той. — Имах ужасен ден.

— Звучи страхотно. Брой ме.

Стеф вдигна два пръста към бармана.

— „Перони“[7], моля.

Тя се обърна към Джеймисън.

— Искаш ли да говорим?

— Не.

— Добре.

Бирите пристигнаха и двамата се чукнаха с бутилките. Джеймисън надигна шишето към устните си, но спря. Някаква жена се приближи, мина зад Стеф и сложи ръка на рамото й.

— Ще тръгвам, Стеф — каза тя. — Благодаря за поканата.

Джеймисън искаше да погледне към жената, но не му се щеше околните да видят, че я гледа.

Стеф се завъртя на бар стола.

— Сигурна ли си? Ние едва започваме. По-късно ще си вземем нещо за хапване.

Стеф погледна към Джеймисън.

— Съгласен ли си, Маркъс?

Преди Джеймисън да успее да отговори, жената каза:

— Много си мила. Може би следващия път.

Той не можеше да спре да се взира в сините й очи. На устните й се изписа едва забележима усмивка.

— Приятно ми е — каза тя. Тези думи очевидно бяха предназначени за него.

Джеймисън проследи с поглед русата жена, а Стеф започна да разказва за някакъв актьор, когото видяла във влака.

— Коя е тази жена? — прекъсна я той.

— Лекарка, която работи в Лекарския съюз. Сара някоя си. Не си спомням фамилното й име. Мила е. Малко е скучна, но иначе е доста приятна.

Джеймисън продължи да пие бирата си и да си бъбри със Стеф, но вече не се надяваше тя да го покани в дома си. Сексапилната усмивка и думите „Приятно ми е“ го бяха смутили. Каза си, че би било хубаво отново да срещне доктор Сара Някоя-си. Наистина много хубаво.