Игри на ума

57

Джеймисън седеше в коридора пред хотелската стая на Сара с гръб, долепен до стената, и затворени очи. Мигрената забиваше игли в мозъка му и единственият начин да се справи с нея беше да стои напълно неподвижен. Трябваше да бъде във влака за Манчестър. Трябваше да се опита да открие Джейн. Ако я пуснеха, той трябваше да е там и да я посрещне. Кой знае какви травми бе преживяла през последната седмица? Тя имаше нужда от близък човек, а той можеше да стигне до Манчестър два пъти по-бързо от Клеър. Само че не беше в състояние да се помръдне. Чувстваше се физически и емоционално неспособен да го направи.

Отне му няколко секунди да различи вибрациите на телефона в джоба си от пулсиращата болка в главата си.

— Джеймисън — отговори той, без да помръдва глава и без да отваря очи.

— Аз съм.

Блум звучеше тревожно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Огъста.

Тя замълча за миг, след което промърмори:

— Аз също.

— Няма отговор — каза той.

— Не.

— Какво означава това?

— Не знам.

— Чудесно.

Той стисна очи по-силно, но слънчевата светлина продължаваше да се процежда през клепачите му.

— Мисля, че Серафин стои зад всичко това.

Джеймисън отвори очи.

— Какво?

— Трябваше да избирам между един нормален човек и психопатите. Мисля, че Серафин иска да знае дали все още вярвам, че животът на психопата струва колкото живота на всеки друг човек.

— Нещо не се връзва. Джейн не е психопат и е в групата, а Серафин Уокър е мъртва.

— Не. Джейн върви с Лана; нещо като притурка.

— Притурка? Ти майтапиш ли се? А Серафин Уокър? Рискуваш живота на Сара заради възкръснала малолетна психопатка?

Джеймисън пое дълбоко дъх. Мигрената му се усилваше.

— Там е работата. Не мисля, че е мъртва.

— Ясно.

Джеймисън отново затвори очи.

— По дяволите, Огъста, това е голяма стъпка. Преди казваше, че става дума за организирана група.

— Знам.

— Значи изведнъж забрави този факт, защото не се връзва с последната ти теория? Извинявай. Не мога повече да говоря за това.

Той затвори.