Игри на ума

63

Какво пишеше в съобщението? Блум го прочете отново.

По принцип не търсим хора като Лана Рейд.

Лана определено беше най-увреденият и безотговорен член на групата: наркотиците, злоупотребата с алкохол, безразборните сексуални контакти. Точният й психопатен профил разкриваше не толкова безстрашие, колкото склонност към отегчение и импулсивност. Блум погледна към градината на майка си — някога добре поддържана, а сега потънала в плевели.

От самото начало си задаваше един въпрос, на който все още не бе намерила отговор. Защо му е на някого да събира психопати?

А може би въпросът беше неправилен. Ами ако тя през цялото време бе разглеждала ситуацията от погрешна перспектива?

Позвъни на Джеймисън, но той не вдигна. Блум затвори, без да остави съобщение. Маркъс вероятно разговаряше с полицаите. Тя взе палтото и дамската си чанта, увери се, че задната врата е заключена, и тръгна за гарата. Щеше да отиде до Лийдс и да сподели теорията си лично с Джеймисън и Сара.

Родители и деца се бяха струпали на моравата пред къщата и се наслаждаваха на топлата пролетна вечер. Блум си спомни как Пени прекоси тази морава в онзи ужасен ден, за да се върне в празния си дом. Колко нещастна беше. Толкова дълго да чака да забременее, а след това да роди Серафин. Блум от години не знаеше нищо за нея. Майка й се бе опитала да поддържа контакт с нея след самоубийството, но за Пени бе много трудно да общува със семейството, което обвиняваше за смъртта на детето си. Дали имаше представа, че дъщеря й може би още е жива и че през всички тези години е омайвала други хора и ги е манипулирала, за да й осигурят нов живот?

Телефонът на Блум звънна. Тя очакваше Джеймисън, но й се обаждаше сержант Грийн.

— Случи се нещо наистина неочаквано — съобщи Грийн с обичайния си делови тон. — Грейсън Тейлър бил арестуван в Питърбъро, представете си. Полицай Лоугън си има начин да проследява докладите от арестите.

Дали онези, които контролираха играта, бяха освободили Грейсън? Едва ли. Те все още не бяха изпълнили обещанието си да върнат Лана и Стюарт.

— За какво са го арестували?

— Кражба на самоличност и подправяне на документи. Използвал личните данни на младата жена, с която живеел, за да получи пари чрез измама. По всичко личи, че е богата наследница, чийто баща заподозрял нещо.

— Грейсън в полицейското управление ли е?

— Да, в Питърбъро.

— Трябва да остане там.

— Ще го разпитат и ако е виновен, ще повдигнат обвинение, а после ще го пуснат под гаранция до деня на процеса.

— Ако Грейсън е арестуван, това означава, че не е издържал изпитанието. Трябва да остане в ареста, докато баща му дойде да го прибере. Джеф Тейлър знае ли?

— Нямам представа. Лоугън ми се обади, а аз се обадих на вас.

— Звъннете му. Накарайте го веднага да отиде в управлението в Питърбъро. После говорете с полицая, който отговаря за Грейсън, и му кажете, че е жизненоважно да задържат момчето, докато баща му дойде за него.

— Не мога да го направя. Нямам правомощия за това. Ще ми каже да вървя… знаете къде.

— Както вече казах, ако Грейсън е арестуван, това означава, че не е издържал изпитанието. Провалилите се играчи изчезват завинаги. Ако момчето напусне управлението само, гарантирам, че никога повече няма да го видим.

— Това има ли значение?

— Стига, сержант Грийн. Грейсън е млад човек, целият живот е пред него. Освен това има баща, който много го обича. Младежът все още има шанс за добро бъдеще.

— Наистина ли вярвате в тези глупости? Този човек е бесен психопат. Според мен е по-добре да го няма.

Полицаите се занимаваха с най-лошите представители на обществото. Това променяше възприятията им.

— Няма значение дали споделяте възгледите ми. Подозираме, че ако не се намесим, Грейсън ще пострада, така че трябва да действаме.

— Какво ви кара да подозирате, че ще пострада? — попита Грийн.

— Наистина ли мислите, че всичките 109 играчи все още участват в играта? Няма начин. Никоя игра, колкото и хитро да е измислена, не може да задържи вниманието на един психопат повече от година. Тези хора просто не са толкова търпеливи.

— Значи някой ги убива? Това е нещо ново. С какви доказателства разполагате?

Въпросът беше основателен. Само че нещата не бяха толкова прости.

— Ако трябва да говоря със заместник-директора Бар — кър и да го помоля той да се обади, ще му звънна.

— Не, няма нужда. Ще видя какво мога да направя. Ще им кажа, че трябва да разпитам Грейсън във връзка с инцидент, станал в Бристол, и ще отида в Питърбъро.

Споменаването на името на Стив постигна желания ефект.

— Благодаря, Фил.

Блум затвори телефона и се настани във влака. Провери съобщенията си; имаше едно от Джеймисън, в което пишеше, че се намират в бар на име „Лок". После телефонът й отново звънна.

— Доктор Блум? Либи Гудман се обажда.

— Либи?

— Очаквах някой да дойде, но…

— Съжалявам. Днес нямах възможност.

Блум дочу бебешки плач.

— Исках да говоря с вас за съобщението, което получих тази сутрин от Стюарт.

Блум изправи гръб и притисна телефона до ухото си.

— Какво пише той?

— Просто питаше за името на бебето.

— Можете ли да ми прочетете съобщението, Либи?

— „Как нарече детето ми?“ Само това.

Детето ми. Тези думи притесниха Блум. Психопатите са себични и имат прекомерно развито чувство за собственост.

— А вие какво отговорихте?

Възрастен мъж се настани срещу Блум. Беше облечен в кремав панталон, бледосиня риза и пуловер с цвят на корал, наметнат на раменете. Униформата на заможните пенсионери.

— Просто му написах, че ако иска да узнае, трябва да ми се обади. Но той не го стори. Няколко пъти звънях на номера, от който ми писа, но никой не вдигна. Не се включи гласова поща. Не знаех дали да му пиша отново.

Блум реши, че няма нужда изтощената млада майка да научава истината за Стюарт по телефона. Трябваше да й го каже лично.

— Какво ще кажете утре да се отбия и да го обсъдим?

Либи се съгласи и каза, че е най-добре да се срещнат предобед, между храненията на бебето. После затвори. Блум срещна погледа на възрастния мъж и му се усмихна. Той отмести поглед. Дали беше слушал разговора им? Тя погледна през прозореца към приближаващите се градски здания. Страхът се сви на топка в стомаха й и тази топка ставаше все по-голяма и тежка. Блум погледна възрастния мъж, който отново отмести поглед. Беше я обзела параноя. Това беше просто самотен мъж на възраст, който бе загледал млада жена във влака.

Или беше един от тях и му бе възложено да я следи.

Блум се наведе напред, протегна шия и огледа вратите в двата края на вагона. Зад нея имаше знак за тоалетна. Тя стана и отиде в предния вагон. Мина покрай тоалетната и седна с лице към вагона, от който беше дошла. Загледа се в телефона си, като държеше под око вратата. Възрастният мъж не се появи. Разбира се, че не.

Когато влакът пристигна в Лийдс, Блум остана седнала, докато всички останали пътници слязат. На перона жена в червен дъждобран се мъчеше да сложи пищящото си, ритащо дете в количката. Блум се изправи — трябваше да й предложи помощ — но докато вървеше към вратата, един мъж помогна на майката. Блум стоеше на вратата и гледаше. Беше възрастният господин. Той се усмихна топло на майката, после се наведе леко и се изплези на детето, което спря да рита за миг, така че майка му успя да промуши пухкавите му ръчички през ремъците и да закопчае катарамата. Зачервеното й лице беше потно. Тя се усмихна на мъжа; погледът й излъчваше облекчение, благодарност и леко смущение. Възрастният господин каза нещо, което я разсмя, и стисна леко ръката й. После се изправи и погледна право към Блум. Тя стоеше с безизразно лице и се опитваше да разтълкува поведението му. Той й се усмихваше, но погледът му беше празен. После й намигна.

Пулсът на Блум заби учестено, ушите й забучаха. Тя слезе от влака и когато вдигна поглед, мъжът беше изчезнал. Провери задната част на влака, но той не беше там. От Джеймисън я деляха не повече от пет минути, може би по-малко, ако побърза.

Когато се приближи към предната част на влака, машинистът слезе и затвори вратата след себе си. Беше млад мъж с бледа кожа и твърде много гел в косата. Той се усмихна на Блум, отмести поглед и за неин ужас, повдигна брадичка и отново се усмихна. Тя погледна отражението в прозореца на влака, за да види кой върви зад нея. Беше възрастният мъж. Явно отново се беше качил на влака и я беше изчакал да мине. Това обясняваше изчезването му. Блум не искаше да му доставя удоволствие или да му дава предимство, като покаже, че го подозира, затова вдигна глава и изправи рамене. Качи се на ескалатора. Пред нея стояха дребна азиатка и синът й.

Бяха толкова увлечени в разговор, че не чуха как Блум на няколко пъти каза „извинете“.

Тя сложи ръка на рамото на момчето и каза:

— Извинете, може ли да мина?

Но докато те я погледнат, извинят се и й направят място, така или иначе бяха стигнали до горния етаж. Блум потисна желанието си да побегне. Мъжът може би не беше зад нея; може би се бе забавил в началото на ескалатора или зад някое друго бавно семейство. Тя изтича покрай павилиона за закуски и кафене „Старбъкс“. Пред нея бяха турникетите на задния изход. Потърси билета си в левия джоб на палтото. Не беше там. Бръкна в другия джоб. Той също беше празен. Докато вървеше към турникетите, Блум отвори чантата си и извади портмонето си. Контрольорът стоеше от другата страна на турникета. На този изход нямаше други хора. Блум разрови касовите бележки в портмонето си, но билета го нямаше. Тя знаеше, че не е там. Дали не го беше оставила на седалката? Или го беше изпуснала? Обзе я паника, усети парене в гърлото.

— Нали знаете, че вече можете да купувате електронни билети през телефона си? — каза контрольорът.

Блум винаги слагаше билета в левия джоб на палтото си. Бръкна още веднъж и го напипа — приятно твърдо парченце картон, скрито в гънките на джоба.

— Благодаря — каза тя на контрольора.

След като мина през турникета, се осмели да погледне назад. Възрастният мъж вървеше към турникетите с билет в ръка.

В желанието си да се отдалечи колкото е възможно повече от него, Блум слезе бързо по ескалатора и хвърли бегъл поглед към мъжа, който се усмихна и размени няколко любезни думи с контрольора. Контрольорът бе изправил рамене. Може би дори не си даваше сметка за това. Повечето хора несъзнателно контролират поведението си в присъствието на лица, които възприемат като по-успели или влиятелни. А функционалните психопати имат невероятната способност да вдъхват едновременно възхищение и страхопочитание — комбинация, която осигурява благодатна почва за манипулация.

Блум слезе от ескалатора и отиде до бизнес сградата „Гранари Уорф“. Насреща видя входа на хотел „Хилтън“, на чийто партерен етаж се намираше бар „Лок“, където я чакаха Джеймисън и Сара. Блум се затича. Възрастният мъж не изглеждаше като човек, който би хукнал след нея. Когато Огъста излезе от сградата и се втурна към пешеходната зона, заобикаляща оградения док на канала, пред нея се изпречи познато лице. Тя спря рязко. Зад нея се чуха стъпки.

— Доктор Блум — каза Стюарт Роуз-Бътлър, като я хвана за лявата мишница, — ще ви помоля да дойдете с нас.

Възрастният мъж я хвана за дясната мишница и тя разбра, че няма друг избор, освен да прави каквото й кажат.