Игри на ума

53

Излезли в обедна почивка минувачи изпълваха тротоара пред „Браунс“. Джеймисън протягаше шия, докато тичаше и се опитваше да открие Стюарт Роуз-Бътлър. Видя го да върви спокойно надолу по улицата. Настигна го за секунди и го притисна до стената. Роуз-Бътлър не реагира.

— Къде е тя? Къде е Сара?

Той стисна Роуз-Бътлър за гърлото. Повечето минувачи ускориха ход, за да избегнат скандала, но неколцина забавиха крачка и се загледаха.

— Нямам представа за какво говорите.

Ясното му произношение недвусмислено показваше, че е завършил частно училище.

— Не ме баламосвай, Стюарт. Знам кой си. Видях те в хотела.

За миг Роуз-Бътлър се усмихна самодоволно. Той раздвижи главата си наляво-надясно под натиска на ръката на Джеймисън.

— Не знам за кого ме мислите, но не съм Стюарт — излъга той. — И нямам представа коя е Сара.

Джеймисън стисна още по-силно гърлото на подлеца.

— Отричаш ли, че тази сутрин беше в лобито на хотел „Малмезон“? Видях те. Ти ни следеше.

— Задушавате ме.

Джеймисън отпусна леко хватката си и продължи:

— Беше ли в „Малмезон“ тази сутрин? Следеше ли ни?

Роуз-Бътлър вдигна ръце и заговори спокойно.

— Да. Бях в „Малмезон“ тази сутрин. Имах среща там. Но не съм ви следил. Дори не ви познавам.

— Лъжец!

— Оставате човека на мира — каза мъжки глас вляво от Джеймисън.

Той се огледа и видя двама едри мъже в делови костюми, които стояха само на няколко крачки от него. По-надолу по улицата някаква жена говореше с един полицай и сочеше към Джеймисън. По-ниският от двамата бизнесмени пристъпи напред и каза:

— Той очевидно не знае за какво говорите.

— Не се бъркайте — каза Джеймисън и изгледа мъжа в очите по-продължително, отколкото предполагаше доброто възпитание. После се обърна към Роуз-Бътлър:

— Знам, че хората като теб са майстори на дегизировката и тям подобни, но знам също кой си и какъв си.

Роуз-Бътлър се изкикоти.

— Вижте, господине, не съм човекът, за когото ме смятате.

— Смееш ли се? Мислиш ли, че е смешно?

— Успокой се, човече — каза бизнесменът.

— Казах ви да не се бъркате — каза Джеймисън, без да го поглежда, и стисна по-силно гърлото на Роуз-Бътлър.

— За последен път те питам: къде е Сара?

— Моля ви, пуснете човека — каза полицаят, заставайки в зрителното поле на Джеймисън. — Господине?

— Добре.

Джеймисън пусна Роуз-Бътлър. Не искаше да го арестуват.

Полицаят пъхна палци в отворите за ръце на бронежилетката си.

— Ще ми кажете ли какво става тук?

Роуз-Бътлър отговори преди Джеймисън.

— Този господин явно има проблем с хората като мен.

Той подаде ръка на полицая.

— Стюарт Лорд, старши адвокат.

Полицаят не помръдна.

— Не е старши адвокат — възрази Джеймисън. — Той е жалък, подъл психопат, който си играе с живота на хората.

— Успокойте се, моля ви — каза полицаят.

— Казва се Стюарт Роуз-Бътлър. Избягал е след катастрофа преди два месеца и е изоставил партньорката си в напреднала бременност, за да играе някаква извратена психопатска игра. Фигурира в списъка на лицата, обявени за издирване.

— Не съм човекът, за когото този господин ме мисли. Опитах се да обясня, но той стана много агресивен.

Роуз-Бътлър успяваше да изглежда едновременно ядосан и разтревожен.

— Маркъс?

Джеймисън се обърна и видя Блум да се приближава.

— Как се казвате, господине? — обърна се полицаят към Джеймисън и извади тефтерче и химикалка.

— Маркъс? — каза отново Блум. — Много съжалявам — обърна се тя към Роуз-Бътлър и полицая. — Колегата ми е под голямо напрежение.

Джеймисън я погледна изумено.

— Какво правиш?

— Това не е Стюарт, Маркъс.

Джеймисън се обърна и отново го погледна. Косата му беше къса и поддържана, дрехите му — скъпи и елегантни, а изпод ръкава на ризата му се подаваше часовник „Брайтлинг“ за 5000 лири, но това определено беше Роуз-Бътлър. Джеймисън имаше невероятна памет за лица; можеше да разпознае хора, които не бе виждал от десетилетия. На изпитите в тайните служби екзаминаторите го бяха окачествили като „първокласен физиономист“.

— Как се казвате, господине? — настоя полицаят.

— Маркъс Джеймисън.

Блум хвана Джеймисън за ръката.

— Хайде. Да вървим. Имаме по-важна работа.

— Най-важното сега е да изкопчим истината от това лайно.

— Господине, моля ви да се успокоите.

Полицаят застана между Джеймисън и Роуз-Бътлър.

— Може ли вече да се връщам на работа, полицай? Клиентите ми ме чакат в кантората.

Роуз-Бътлър оправи сакото си.

— Да вървим — настоя Блум. — Това няма да доведе до нищо добро.

Джеймисън срещна погледа на партньорката си и гневът отстъпи пред логиката. Стюарт не беше минал покрай „Браунс“ случайно. Крояха нещо. А той падна в клопката им.

— Добре — каза Джеймисън. — Извинете, полицай.

Полицаят го предупреди да сдържа нервите си.

Джеймисън вдигна ръце, за да покаже, че се е успокоил, и тръгна след Блум.

Джеймисън седеше в плюшено кресло в лобито на хотел „Малмезон“ и се опитваше да успокои дишането си. Чувстваше болка в тила, там, където се бе ударил при нападението на моториста.

— Поръчахте вода, господине.

Барманката, облечена в елегантна черна риза, сложи чашата пред него.

— Наздраве.

Той отпи голяма глътка. Блум се беше върнала в къщата на майка си. Искаше да прегледа някакви документи, които държеше на тавана. Джеймисън чакаше да види записите от камерите в хотела. Сержант Грийн беше много убедителен, но управителят бе настоял да присъства и местен полицай. Няколко минути по-късно млада и много привлекателна полицайка дойде при него в лобито и се представи като полицай Хюсеин. Шефът на шефа на шефа й й беше възложил да издейства на Джеймисън достъп до камерите в хотела. Малко по-късно двамата седяха в кабинета на управителя и гледаха сутрешните записи заедно с началника на охраната — мускулест мъж със загладени назад коси, без съмнение бивш военен.

— Ето го Роуз-Бътлър.

Джеймисън видя как Стюарт седна в лобито и извади малък лаптоп от куфара си. Охранителят превъртя напред.

— Добре. Стоп. Тук влизаме ние със Сара.

Джеймисън се видя да пресича лобито с ръка на кръста на Сара. Докато чакаха асансьора, тя вдигна поглед към него и се усмихна, а той бавно прокара пръсти нагоре-надолу по гърба й. Маркъс си спомни усмивката й и затвори очи. Защо не беше внимавал повече? Защо не бе забелязал Роуз-Бътлър още тогава?

Той, разбира се, знаеше защо, но това не го оправдаваше.

Началникът на охраната отново превъртя записа напред. Роуз-Бътлър не помръдна от мястото си и никой не дойде при него. Джеймисън се видя да пресича лобито за втори път. Роуз-Бътлър вдигна очи и нагло срещна погледа му. Дали искаше Джеймисън да го разпознае? Очакваше ли го?

— Какво прави сега? — попита Джеймисън.

Той видя как Роуз-Бътлър стана и отиде до асансьорите. Началникът на охраната отново превъртя записа напред. Камери имаше само в големите общи помещения, но не и в коридорите на горните етажи, така че това беше всичко, с което разполагаха. Асансьорите се отваряха и затваряха, непознати хора влизаха и излизаха, но не се появи нито Роуз-Бътлър, нито Сара.

— Стаята й. Трябва да я видя.

Джеймисън се обърна към охранителя.

— Сега!