Игри на ума

26

През последните няколко дни Джеймисън вече се бе сприятелил с латвийската барманка Алина. От доктор Сара Някоя-си обаче нямаше и помен. Той седеше, разлистваше вестник „Метро“ и се надяваше тя да се появи, но трябваше да отиде в офиса и заедно с полицай Ахтар да проведе телефонни разговори със свидетелите на катастрофата на Стюарт. Ако имаха късмет, до края на деня щяха да разполагат с описание на човека, ръководещ играта.

— Благодаря, Алина — каза той и се отправи към изхода.

В края на улицата срещу него се зададе доктор Сара Някоя-си.

— Здравейте — каза тя.

Гласът й беше учтив, но очите й крещяха натрапник.

— Бяхте права за кафето — каза Джеймисън. — Жалко за името.

Той вдигна поглед към табелата на кафенето и се усмихна.

Сара също я погледна и се намръщи.

— Собствениците не са англичани — обясни Джеймисън. — Не си дават сметка, че „Форк“ напомня… сещате се.[11]

— Ясно — каза Сара и отново погледна табелата.

— Както и да е — каза Джеймисън. — Приятен ден.

Той се обърна и се отдалечи колкото може по-бързо.

Телефонните разговори бяха напълно незадоволителни. Първата свидетелка беше убедена, че висок, слаб, мургав мъж, облечен в скъп костюм, излязъл от другата кола и подал бял плик на Стюарт, който седял в повредената си кола. Жената твърдеше, че двамата не казали нищо; високият мъж се върнал в своя бял „Лендроувър Дискавъри“ и отпътувал. Тя подозираше, че става дума за наркотици. Показанията на втория свидетел бяха коренно различни. Той карал служебния микробус и натиснал спирачките, за да не удари колата на Стюарт, която се изпречила на пътя му. Шофьорът си спомни, че светъл мъж със среден ръст слязъл от бял „Лендроувър Дискавъри“ и разменил няколко думи със Стюарт, след което му подал някакво листче, вероятно визитка. Третият свидетел видял сблъсъка и спрял, за да се обади на полицията. Когато слязъл от колата си, белият „Лендроувър“ бил заминал. Мъжът отишъл при Стюарт, за да му каже, че полицията идва. Не видял Стюарт да напуска местопроизшествието.

— Хората никога не виждат едно и също нещо — каза полицай Ахтар. — В най-добрия случай не си противоречат напълно.

— Само че тези си противоречат — каза Джеймисън. Беше разочарован. Единственото, за което свидетелите бяха единодушни, беше това, че колата на Стюарт е била блъсната от бял „Лендроувър“ и че двамата шофьори са напуснали местопроизшествието преди идването на полицията.

— Как ще проследим този човек?

— Никой не е записал регистрационния номер на ленд роувъра. Колегите от Западен Йоркшър проверяват видеокамерите, но аз не бих възлагал големи надежди.

— Преди да си тръгнете — каза Джеймисън, — може ли да ви помоля да потърсите един човек във вашата база данни? Казва се Томас Лейк. Вероятно е между 35- и 45-годишен. Преди петнайсетина години може да е бил арестуван в Лондон за престъпления, извършени под въздействие на алкохол или наркотици.

— Томас Лейк. Ясно.

— Добре е да проверите и в базите данни за домашно насилие или други тежки престъпления. Този човек определено е имал буен нрав.

— Кой е той? Някой от играчите?

— Надявам се, че не. Той е бащата на Джейн Рейд. Проверих избирателните списъци за Лондон. Не присъства в тях, значи трябва да се е преместил.

— Ще видя какво мога да направя.

Докато Джеймисън и полицай Ахтар разговаряха със свидетелите на катастрофата му, Стюарт Роуз-Бътлър седеше в БМВ под наем на паркинг до родилното отделение на болницата „Еърдейл“ в Йоркшър. Той следеше Либи чрез фейсбук и предишния следобед бе видял поздравителните съобщения. Беше му се родил син.

Стюарт възнамеряваше да посети родилното, но по пътя промени решението си. Беше напреднал бързо в играта и животът беше чудесен. Живееше в луксозния апартамент на Хариет Гудуей — жената, която бе избрал в лобито на хотел „Принсипал“ — и постепенно източваше пари от спестовната й сметка. Беше влязъл в малкия й приятелски кръг и гледаше да създава колкото може повече конфликти и хаос. Беше напълно уверен, че ще успее да вкара най-добрата приятелка на Хариет в леглото си.

Освобождаващо бе да живее по свой вкус и най-накрая да използва дарбите си. Би било глупаво да се върне към стария си живот с Либи. Щеше да му се наложи да жертва свободата си и да се откаже от вълнуващите преживявания. В очите на съперниците си пък щеше да изглежда като неудачник. А той не искаше никога повече да бъде неудачник.

Затова Стюарт седеше на паркинга с шапка, нахлупена ниско над челото му, и чакаше. Искаше да зърне сина си само за миг, след което щеше да си тръгне.