Игри на ума

8

Зимната градина на Клеър беше пълна с разхвърляни плюшени играчки и недовършени пъзели. Блум гледаше двете момиченца, които се гонеха около кухненския остров и пискаха весело. Клеър се опитваше да ги усмири. Тя имаше луксозна кафе машина и приготвяше кафе с пенливо мляко, докато разказваше на Джеймисън за новата работа на мъжа си. Блум слушаше разговора им с възхита. Като единствено дете на двама интелектуалци тя не бе израснала в атмосфера на шеги и закачки, така че кикотът и размяната на саркастични забележки й бяха едновременно интересни и чужди.

— Извинявай, Огъста. Ще отведа тези палавници в парка, за да можете да поговорите на спокойствие — каза Клеър. — Деца, млъкнете за малко. Заболя ме главата от вас.

Момичетата млъкнаха, но продължиха да тичат из кухнята.

— В последно време Джейн не е добре — обърна се Клеър към брат си. Момичето го нямаше. Клеър я повика, когато Блум и Джеймисън дойдоха, но това беше преди повече от 15 минути.

Джеймисън сложи капучиното си на мястото срещу Блум, а пред нея постави чаша чай.

— Какво имаш предвид?

Клеър погледна към горния етаж и сниши глас.

— Ляга си късно, спи до късно, не се храни.

— На нейните години и ти беше същата.

Джеймисън отпи от кафето си и облиза белия млечен мустак.

— Да, защото ти беше дете мечта — каза Клеър на брат си и се усмихна на Блум. — Какво мислите, че се случва? Лана в беда ли е, или просто си е била камшика?

Клеър се обърна.

— Момичета!

— Извинявай, мамо — изчуруликаха дъщерите й в един глас.

— Странен случай, сестричке.

Джеймисън пиеше кафето си на едри глътки и чашата му вече беше наполовина празна.

— Другите хора, които са получили такива картички, са в неизвестност от няколко седмици, а първата жена — от два месеца.

— Как мислите? — попита Блум. — Дали Лана би се захванала с тази игра?

Клеър заговори тихо:

— Напоследък не й беше лесно. След мисията в Афганистан състоянието й е тежко. Не знам какво е станало там, но тя го понася трудно.

— Мислиш, че може би е искала да избяга? — попита Блум.

— Не би изоставила Джейн. Тя е добра майка.

Джеймисън цъкна с език.

— Какво говориш, Клеър? Непрекъснато се оплакваш, че е ужасна майка.

Клеър наклони глава, повдигна вежди към коридора и процеди през зъби:

— Не и когато има вероятност някой да ме чуе.

Джеймисън сниши глас:

— Добре, само че не ни помагаш, като си мълчиш. Трябва да знаем какво става с Лана.

— Добре.

Клеър се обърна към Блум и заговори тихо:

— Лана е невероятно забавна, но и ужасно безотговорна. Не може да се разчита на нея да си плаща сметките или да пазарува и това не се дължи на посттравматичното стресово разстройство. Такава е, откакто я познавам.

— А откога я познаваш? — попита Блум.

— От десетина години. Двете с Джейн се нанесоха в квартала малко след нас с Дан. Живеят на № 17. Сградата е разделена на апартаменти.

Клеър погледна към коридора.

— Това младо момиче се е нагърбило с огромен товар. Предвид проблемите с алкохола и постоянните отсъствия на майка й е цяло чудо, че самата Джейн не е излязла от релси.

— Добре че сте вие със Сю — каза Джеймисън.

Клеър се усмихна.

— Сю живее отсреща — обясни тя на Блум. — През годините двете се редувахме да се грижим за Джейн, но в последно време ние с Дан сме по-ангажирани с момичето. Сю и Марк се развеждат.

— Напоследък случвало ли се е нещо, което да те наведе на мисълта, че на Лана й е по-тежко от обикновено?

Клеър се намръщи и поклати глава.

— Честно казано, всъщност мислех, че състоянието й се подобрява.

Блум знаеше, че хората, страдащи от депресия, често изглеждат най-добре в седмиците и дните, преди да се самоубият.

— Разкажи на Огъста за мъжете — обърна се Джеймисън към сестра си.

Джейн се появи на вратата.

— Здравей, поспаланке — каза Клеър. — Искаш ли чай?

Джейн кимна. Беше направила усилие да се облече, но само дотам. Косата й падаше небрежно около лицето, а клинът и фланелката с дълъг ръкав напомняха пижама.

— Как си, малката? — обърна се Джеймисън към нея. Тя отвърна с едва забележима усмивка.

— Маркъс ще ти разкаже останалото — каза Клеър и избута децата си в коридора. Те си облякоха палтата, обуха си обувките и тръгнаха към парка.

Джеймисън се обърна към Джейн.

— Искаме да ни разкажеш колкото може повече за майка си. Трябва да бъдеш напълно откровена. Длъжни сме да знаем всичко, разбираш ли?

Гласът му беше по-мек от обикновено. Личеше, че е много загрижен за това младо момиче.

Джейн раздвижи ходилата си и кимна.

— Откъде да започна?

Гласът й все още беше дрезгав от съня.

— Просто ни разкажи за майка си — каза Джеймисън.

Джейн погледна към градината.

— Мама е малко луда, понякога напълно откача, но…

Джеймисън мълчеше.

Момичето погледна събеседниците си.

— Тя дава най-доброто от себе си. Баща ми я зарязал без пукната пара. На двайсет и една останала сама, безработна, с двегодишно дете.

Повечето 16-годишни мислеха 21-годишните за старци. Блум предположи, че тези думи са на Лана, а не на Джейн.

Джейн продължи:

— Кандидатствала за канцеларска работа в армията, но се справила отлично на тестовете, харесали я и станала военна.

Момичето сви рамене.

— Отсъстваше често и аз отсядах у Клеър и Сю. Радвах се, когато се връщаше, но тя винаги беше преуморена и искаше само да спи. Или да излезе и да се забавлява.

— Не звучи добре — каза Джеймисън.

Джейн впери поглед в чая си.

— Опитвам се да се грижа за нея и за дома ни.

— Разбира се — усмихна се Джеймисън. — Баща ти някога свързвал ли се е с теб или с майка ти?

Ако полицията се заемеше с изчезването на Лана, това щеше да бъде един от основните въпроси.

Джейн поклати глава.

— Мама направи така, че той да не може да ни открие. Бил наркоман. Крадял пари от нея. Веднъж, когато съм била бебе, ме оставила с него, а щом се прибрала, на лицето ми имало синина. Тя се зарекла никога повече да не му позволява да ме нарани.

— Той ли ви е напуснал, или тя го е изгонила? — попита Блум.

Джейн се намръщи, после кимна. Блум извади химикалката си и записа в тефтера си: Бащата сам ли си е тръгнал, или е бил изгонен?

— А как се чувстваше майка ти, преди да изчезне? Беше в дълъг отпуск, нали така? — попита Джеймисън.

— Да, защото посттравматичното стресово разстройство се задълбочи.

— Тя лекуваше ли се? — попита Блум.

Джейн поклати глава.

— Не мисля.

— Но са я пуснали в продължителен отпуск? — каза Джеймисън.

Блум записа: Отпуск без лечение?

— Как се чувстваше тя? — попита отново Джеймисън.

— Беше добре. Прекаляваше с алкохола и прекарваше целия ден пред компютъра, но беше в добро настроение. На рождения си ден искаше да пием чай някъде. Би било хубаво, но…

Джейн звучеше като родител. Блум се запита кога ли самото момиче ще изчезне. Децата, грижещи се за родители алкохолици или наркомани, често бягаха при първа възможност и никога не се обръщаха назад.

— Да се е карала с някого? — попита тя.

— Не повече от обикновено. Познаваш мама — обърна се Джейн към Джеймисън. Той повдигна вежди и се ухили — знак, че познава тази черта от характера на Лана от първа ръка. Джейн също се засмя. Двамата се разбираха от половин дума. После тя се обърна към Блум.

— Майка ми никога не е избягвала конфликтите.

— Никога — потвърди Джеймисън и Блум се запита колко ли пъти Лана се е карала с Клеър — и съответно с Джеймисън — през годините.

Блум продължи:

— Някой от тези конфликти бил ли е причина майка ти да се притеснява или дори да се страхува?

Джейн поклати глава.

— Не мисля, че майка ми някога се е страхувала от каквото и да било. Ако се тревожех за нещо, тя просто ми казваше да спра да се държа като глупачка. „Какво толкова може да се случи?“

Много неща, помисли си Блум. Понякога хората, които не изпитват страх, са най-страшни.