Игри на ума

29

На Лана не й беше приятно да го признае, но последният й съперник беше класи над нея. ПВ вече бе публикувал доказателства за последния си триумф — снимки на възрастната жена, която беше измамил; на кадрите жената спеше, а на едното й око имаше голямо лилаво петно. Освен това играчът бе публикувал доказателства за парите, дадени му от старицата за услуги, които той обещал да извърши, както и банково извлечение, от което се виждаше, че сума от 42 300 лири е преведена от законната сметка на жената към неговата тайна сметка. Лана дори не си беше набелязала жертва. Тя отново щеше да падне в класацията и да получи съперник от по-ниско ниво, който, подобно на ПВ, щеше да я смачка. Защо не можеше да спре да пие? Бе пропиляла 13 от последните 24 часа в пиене.

Отговорът беше повече от очевиден.

Не можеше да се справи сама. Не можеше сама да устои на алкохола. Нуждаеше се от помощ.

Джеймисън стоеше пред „Форк“ и се опитваше да влезе в играта. Сто и девет потвърдени участници, помисли си той, когато последва линка и инструкциите, изпратени от полицай Лоугън. Той свали браузъра „Тор“, който му бе необходим, за да влиза в криптирани сайтове през телефона си. Сайтът се отвори с ослепително бял екран и три полета, в които трябваше да впише името и презимето си, датата си на раждане и уникалния потребителски код. Единственото друго съдържание бяха три реда сребристи букви в долната част на страницата:

— Добро утро.

Джеймисън вдигна поглед и видя доктор Сара Някоя-си да стои пред него.

— Доктор Сара Някоя-си.

Смехът й беше нисък и дрезгав. Джеймисън го хареса. Много.

Той сви рамене.

— Така ви представи Стеф.

— Ясно.

— Звучи като име на второстепенна героиня от комикс. Защо говореше такива нелепи неща?

— Изглеждахте вглъбен — каза тя и кимна към телефона му.

— Да. Работа. В момента ми е малко напрегнато. Много меко казано.

— С какво се занимавате?

Това беше първият им истински разговор и броени секунди след началото му той изрече първата си лъжа.

— Изследовател съм.

— В университет?

— На свободна практика.

Сара го погледна. Светлосините й очи бяха пленителни.

— Може ли да ви почерпя едно кафе? — попита тя.

— Не, благодаря — отвърна Джеймисън. — Трябва да… Той вдигна телефона; трябваше да приключи със задачата си.

— Няма проблем. Ще ви взема кафе за из път. Какво предпочитате?

— Обикновено мляко с кафе.

— Ще ви взема обикновено мляко с кафе, Джеймс.

— Джеймисън. Маркъс Джеймисън — протегна ръка.

— Някоя-си. Сара Някоя-си.

Джеймисън се засмя и стисна ръката й; при този първи физически контакт стомахът му се сви. Той се зачуди дали и Сара е усетила същото.

Тя отвори вратата на кафенето и той се провикна след нея:

— Не се тревожи, не те следя. Просто кафето ми харесва.

Тъкмо преди да затвори вратата след себе си, той я чу да казва:

— Жалко.

— Защо се усмихваш? — попита Блум, когато Джеймисън влезе в офиса с картонена чаша и малък хартиен плик.

— Защото денят е хубав, Шийла — отвърна той. — Купих кроасани.

— Видя ли имейла на Лоугън?

— Да.

Джеймисън седна и й подаде кифла с шоколад.

— Не можем да продължим без код за достъп. Сайтът е добре защитен.

— Името не ми харесва — каза Джеймисън, докато дъвчеше кроасан. — „Играта с картичките за рожден ден“ звучи така, все едно е за малки деца. Предлагам да я преименуваме. „Колекционер на психопати“? Може би така ще привлечем повече внимание.

— Защо ни е внимание?

— Нямам предвид широката публика, а полицията.

Джеймисън избърса устата си с хартиена салфетка.

— От полицията в Западен Йоркшър не предоставиха на полицай Ахтар никакви видеозаписи от катастрофата на Стюарт. Очевидно не им е приоритет. Е, може би щяха да ни обърнат повече внимание, ако знаеха, че издирваме стотици психопати.

Блум кимна и отхапа от кроасана си.

— Благодаря за това.

Джеймисън й намигна.

— Какво ти става днес? — попита тя. — Много си… странен.

— Срещам се с една жена.

— А, ясно. Е, щом със социалния ти живот всичко е наред.

Блум почувства безпричинно раздразнение. Все пак Джеймисън имаше право да ходи на срещи. Предвид това, с което се занимаваха обаче, в дадения момент романтиката изглеждаше напълно несъществена.

— Ей, не ми се сърди, защото си самотна. Радвай се, че съм намерил начин да освобождавам напрежението.

— Не съм самотна.

— Но си сама.

— Да, и съм щастлива, благодаря.

— Сигурна ли си?

Джеймисън дояде кроасана си и изхвърли трохите в кошчето за хартия.

— Кога за последно си имала връзка?

Блум се върна към работата си. Нямаше намерение да води този разговор.

— Трябва да ти кажа нещо — каза тя. — Вчера ми се обадиха от Съвета за здравни и социални грижи. Получили оплакване относно професионалната ми пригодност и провеждат разследване. Тази сутрин ми връчиха официалното писмо.

— Леле — възкликна Джеймисън. — Очаквах да ми кажеш, че си лесбийка.

Блум го погледна. Този път беше явно раздразнена.

— Това би ли било проблем?

Джеймисън вдигна ръце и се усмихна извинително.

— Ни най-малко. Някои от любимите ми жени са лесбийки.

— Много смешно, Маркъс.

— Извинявай, мамо.

Той се ухили и отпи от кафето си.

— Притесняваш ли се? За какво се отнася оплакването?

Блум му подаде писмото.

— Дейв Джоунс смята, че съм имала неуместни взаимоотношения с дъщеря му. Твърди, че съм се срещала неофициално с нея извън консултативния център и дори в дома си.

— Леле.

— Не съм.

— Не, разбира се, че не си. Ти си… Блум.

— Няма нужда да се присмиваш.

— Не се присмивам! Просто казвам, че си най-праволинейният и етичен човек, когото познавам. В сравнение с теб дори местният ни свещеник има съмнителен морал.

Блум повдигна вежди.

— Пеех в църковния хор. Не знаеше това, нали? Татко беше много набожен.

Блум не можа да сдържи усмивката си. Джеймисън беше най-доброто средство за разведряване на ужасен ден.

— Няма да намерят доказателства, защото няма такива, но ще има разследване.

Той й върна писмото.

— Ще се справим. Аз също имам един въпрос, който не ми дава мира. Този сайт е много добре защитен, нали? И всички играчи с психопатни наклонности в крайна сметка изчезват. Защо тогава организаторът се занимава с тези картички? Защо не изпраща имейли или есемеси? Или още по-добре — WhatsApp. Проклетото нещо е криптирано изцяло, така че никога не бихме разбрали какво се случва.

— И аз си задавах този въпрос. Организаторът сигурно иска да сме наясно какво прави. Ако не бяха картичките, нямаше да знаем, че изчезванията са свързани, нито колко играчи участват. На получателите е казано да вземат нещо от вътрешната страна на картичката — то е било на мястото на лепенката; предполагам, че става дума за инструкции за сайта и уникален потребителски код. Тогава защо не им е наредено да унищожат картичките? По последни данни знаем за 109 души, които просто са ги оставили така, че да бъдат намерени.

— Оставени са като визитка на организатора.

— С тях той ни казва Вижте колко съм умен. Това е.

— Организаторът се перчи, но в някакъв момент може да оплете конците.

— Надали. Имаме работа с много високо функционален психопат. Повечето хора допускат грешки, когато се поддадат на емоциите и спрат да следват собствените си правила…

— Но психопатите не се поддават на емоциите.

— Или поне не го правят толкова често. Единствената им отправна точка е тяхното его. Те могат да се опиянят от собствената си гениалност и да станат безкритични. Въпросът е как да ги подтикнем към това.

Джеймисън се замисли за миг.

— Да ги накараме да мислят, че печелят. Трябва да вярват, че не разполагаме с доказателства и не знаем нищо, просто защото са прекалено умни. Това е „играта на Романова“.

— Романова?

— В тайните служби така наричахме операциите, изискващи психологическа манипулация. Названието е вдъхновено от Наташа Романова, героиня от комикса „Черната вдовица“. Виждала ли си онази сцена в „Отмъстителите“, в която Наташа е вързана на стол и подложена на разпит, но всъщност тя разпитва похитителите си? По изражението ти разбирам, че не си, но схващаш идеята.

Блум наистина схвана идеята, но преди да разберат кой стои зад играта, тактиките бяха безполезни.