Игри на ума

43

Джеймисън лежеше настрани и гледаше спящата Сара. Искаше му се да прокара пръст по бузата и устните й. Тя обаче излъчваше пълно спокойствие и той просто я гледаше. Срещата им очевидно бе преминала повече от успешно. Чакаха се пред галерия „Сърпънтайн“, както се бяха разбрали. Тя донесе постелка за пикник и торба, пълна с лакомства от „Маркс енд Спенсър“, а той — бутилка изстудено вино „Сансер“ и прясно изпечен шоколадов сладкиш. Сара беше впечатлена. Джеймисън й обясни, че рецептата е на баба му и че обикновено приготвя сладкиша за племенниците си, но за нея е направил изключение.

— Поласкана съм — каза тя и отхапа парченце. — Великолепно.

— Аз или сладкишът? — попита Джеймисън.

Сара беше права за времето. Почти. В продължение на около час се наслаждаваха на топлина и слънце, преди първите дъждовни капки да прекратят пикника им. Двамата бързо прибраха багажа си и потърсиха подслон. Сара се кискаше, докато цапаха през локвите. Джеймисън я хвана за ръката и почувства как тя преплете пръсти с неговите.

Прекараха следобеда в един бар и когато той очакваше, че Сара ще измисли някакъв предлог, за да си тръгне, тя предложи да вечерят заедно, след което се отправиха към неговото жилище. Останалото, както се казва, е история.

Сара отвори едно око и се усмихна.

— Здрасти.

— Добро утро — отвърна Джеймисън. — Как си?

— Добре.

— Хубаво. Обичам жените да се чувстват добре в леглото ми.

Сара затвори очи.

— Говориш така, сякаш оттук са минали десетки жени.

— Снощи осъзнах нещо — каза той, подминавайки мълчаливия въпрос в думите й. — Изобщо не си добро момиче.

Сара се обърна по гръб и се усмихна.

— Не знам за какво говориш.

По-късно, когато седяха край кухненския барплот и ядяха препечени хлебчета с масло, по радиото съобщиха за издирването на Джейн. Джеймисън усили звука.

Нямаше новини, само обичайната молба към гражданите, които разполагат с информация, да се свържат с полицията.

— Тя е приятелка на семейството ми — обясни Джеймисън, след като намали звука на радиото.

— Много съжалявам.

Сара остави чашата си на плота.

— Какво мислят, че се е случило?

— Смятаме, че може майка й да я е отвела. Тя преминава през труден период. Сложно е за обяснение.

— Болна ли е?

— Със сигурност не е нормална.

Виждайки изражението на Сара, Джеймисън обясни:

— Злоупотребява с алкохол и наркотици. Не е от най-отговорните родители.

— Е, все пак е по-добре да я отведе майка й — тук Сара замълча за миг, — отколкото някой друг.

— Наистина се надявам да си права.

Джеймисън я целуна по косата.

— Да сменим темата. Искам да чуя повече за тайните, които нямаш.

— Това свързано ли е с работата ти? С изследователската ти дейност?

— Защо мислиш така? — попита той.

— Ставаш някак занесен, когато говориш за работата си — или по-точно, когато не говориш за нея; така изглеждаш и в момента.

Явно не беше във форма. Преди се справяше по-добре. А може би причината беше в Сара. Джеймисън имаше желание да й се довери — нещо, което не му се бе случвало преди.

— Да не би отново да ми устройваш състезание по гледане в очите? Предупреждавам те, че съм тренирала, Маркъс.

Когато я чу да произнася името му, коремните му мускули се свиха.

— С кого си тренирала?

Устните й трепнаха.

— Тайна.

— Значи и двамата имаме тайни. Знаех си.

— Признаваш ли, че имаш тайни?

Той замалко да се задави с чая си.

— Никога ли не падаш по гръб?

— Това ли искаш?

Тя сложи ръка на тила му и го придърпа към себе си. Телефонът му завибрира на плота пред тях. Сара не го пусна. Тръпката премина от корема към слабините му и Джеймисън се отдръпна, докато все още имаше сили.

— Само за минутка — каза той.

Беше Клеър. Може би имаше новини.

Джеймисън изправи гръб и вдигна телефона.

— Здравей, сестричке. Дай ми секунда.

Той сложи ръка върху микрофона.

— Да, изчезването на Джейн е свързано с изследователската ми дейност.

Споделянето на истината му донесе странно облекчение.

— Извинявай, Клеър — каза той по телефона. — Всичко наред ли е?

— Получих съобщение от Джейн.

Джеймисън стана.

— Какво? Кога?

— Изпратила ми е лично съобщение във фейсбук вчера сутринта. Аз не влизам в профила си, затова го видях едва днес, когато Дан ми показваше снимки на новороденото дете на братовчед си.

Клеър звучеше притеснено.

— Няма нищо. Успокой се. Не се обвинявай. Видяла си го. Какво пише?

Джеймисън погледна към Сара. Тя повдигна вежди и попита безгласно:

— Лоши новини?

Джеймисън поклати глава.

— Пише: „Здрасти, Клеър. Джейн е. При мама съм. Добре съм, но тя ме заключи на тавана в някаква къща недалеч от Лийдс…“.

— Какво? Как са стигнали до Лийдс? — попита Джеймисън. Полицаите твърдяха, че не се е качвала на влак. Идиоти.

Клеър продължи:

— „Пътувахме с такси около половин час и стигнахме до някакво градче. Не знам как се казва, но си спомням една църква. Мисля, че беше „Вси светии“. Има и магазин за вино на име „Маджестик“. Съжалявам. Това е всичко, което си спомням. Намираме се в триетажна редова къща в странична улица.“

Джеймисън записа на гърба на плик за писма: на 30 минути от Лийдс, църква „Вси светии", магазин за вино „Маджестик", триетажна редова къща в странична улица.

Клеър продължи:

— Пише още: „Успях да измъкна телефона на мама, защото тази сутрин се скарахме и тя го изпусна, така че това може би ще бъде единственото ми съобщение. Тя се държи странно, а аз искам да се прибера у дома. Моля те, накарай Маркъс да ме намери“.

Джеймисън спря да пише и преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Как можеха да я открият? Не знаеха нито номера на къщата, нито името на улицата, дори нямаха представа в кое предградие на Лийдс се намира.

— Защо пише, че са се скарали? — попита Клеър. — Лана няма да я нарани, нали? Кажи ми, че няма да я нарани.

Джеймисън знаеше, че няма как да гарантира подобно нещо.

— Ще се обадя на Огъста.

— Трябва да я намериш, Маркъс.

— Ще направим всичко възможно, Клеър. Обещавам.

Той затвори.

— Аз ще тръгвам, за да можеш да си гледаш работата — каза Сара. — Явно е нещо важно.

— Съжалявам.

— Недей.

Тя отиде до него и го целуна нежно.

Джеймисън инстинктивно покри записките си с ръка.

Сара отстъпи крачка назад и присви очи.

— Леле. Наистина трудно се доверяваш, а?

Не за първи път чуваше подобно нещо от жена.

— Силата на навика. Извинявай. Преди работех за тайните служби.

Той примигна няколко пъти. Защо го каза?

— О — каза Сара. — Разбирам.

Тя прокара ръка през косата си, преметна я през лявото си рамо и я приглади върху гърдите си.

— Това обяснява много неща.

Постоя смълчана за миг, сякаш осмисляше чутото, след което отново се оживи.

— О, забравих — каза тя. — Имам нещо за теб.

Отиде до спалнята и донесе палтото и чантата си. Сложи чантата на плота, бръкна в нея и извади хартиен плик.

— Заповядай — каза тя.

— Книга? — попита Джеймисън, като отваряше плика.

— Имам приятел, който работи в издателство. Книгата още не е излязла. Знам, че обичаш колоезденето, и много я харесах.

— „Несломимите: Легенди за боговете на колоезденето“ — прочете Джеймисън на глас. После погледна Сара. — Ти чела ли си я?

Тя кимна.

— Става дума за най-щурите и смели велосипедисти в историята. Аз също обичам да карам колело. Може някой ден да се позабавляваме заедно.

— Мисля, че вече го направихме.

— Затвори си мръсната уста — каза тя и напъха ръцете си в ръкавите на палтото. — Върви да вършиш геройски дела. И ми се обади, когато си готов отново да слезеш сред простосмъртните.

Джеймисън взе лицето й в ръцете си.

— Не съм герой. Ти си тази, която спасява животи.

— Каза, че си просто скромен изследовател.

Тази жена беше сексапилна, умна, обичаше да кара колело и ни най-малко не му отстъпваше по находчивост. Какво повече можеше да иска? За първи път в живота му имаше реална опасност Джеймисън да се влюби.

Блум се намираше в родния си град Харъгът, където стресът, причинен от живота и работата в Лондон, просто се стопи. Тук тя тичаше по-бързо, вдишвайки свежия йоркшърски въздух. От месеци не се бе чувствала толкова млада и свободна.

Усещането трая кратко.

Музиката в слушалките й бе прекъсната от звъна на телефона.

— Аз съм — каза Джеймисън. — Още ли си в Йоркшър при майка си?

— Да — каза Блум и избърса потта от лицето си с ръкава.

— Клеър получила съобщение от Джейн. Заключена е на тавана в някаква къща край Лийдс. Сега пътувам към „Кингс Крос“. Ще пристигна в Лийдс в два и половина. Ще можеш ли да ме посрещнеш?

— В Лийдс хвани влака за Харъгът. Ще те чакам на гарата. У дома има достатъчно място.

— Сигурна ли си? Мога да отседна в хотел.

— Вкъщи се побърквам сама. Хубаво ще е да имам компания, а и къщата ще ни служи за база.

Блум се върна бегом вкъщи. Родният й дом представляваше къща с пет спални в един от богаташките квартали на Харъгът. Баща й беше адвокат, а майка й — кардиохирург, като и двамата бяха напълно обсебени от работата си. Никога не пътуваха и не се хранеха навън. Единственото, в което влагаха време и пари, беше домът им.

Джеймисън беше изненадан от поканата. Тя никога не го беше канила в дома си в Лондон, но тази къща беше различна. Първо, не беше нейна. Поне засега. Не и докато майка й беше жива. Самата Блум също се държеше различно тук. Работата я правеше параноична и вманиачена на тема поверителност. Познаваше твърде много хора, които се бяха доверили на други и бяха платили цената. Спомняше си преследвача, който весело й бе обяснил как някакво приложение за джогинг му позволява много лесно да проследява набелязаните жертви. „Трябва просто да потичам в даден район няколко дни, за да видя всички жени, които бягат там, и да разбера къде живеят. Повечето профили съдържат истински имена и снимки.“ Той се появявал пред дома на жертвата и се представял за стар колега или съученик. Така се започвало. Блум беше изключила всички приложения на телефона си, които разкриваха местоположението й, и избягваше социалните медии. Големият брат следеше всички чрез хитро изработените инструменти за наблюдение, които хората използваха.

Тя отключи входната врата, събу маратонките си и стъпи на паркета. Майка й не позволяваше в къщата да се влиза с обувки. Блум си взе бърз душ, нае кола по телефона и се обади на своя стара приятелка от полицията в Западен Йоркшър. Карълайн щеше да й помогне. Тя беше до нея преди много години, когато Блум направи първата си грешка и светът й се сгромоляса. Щеше да помогне и сега.