Игри на ума

42

Томас Лейк живееше в голяма къща в Дидсбъри, Манчестър, заедно с жена си Сюзан и двамата им синове, близнаците Лукас и Джейкъб. Докато вървеше към входната врата заедно с Блум, Джеймисън се подготвяше за разочарование. Това не можеше да е онзи Томас Лейк, когото беше описала Джейн.

Вратата отвори висок мъж със светла коса и загоряла от слънцето кожа, облечен в дънки, карирана риза с къс ръкав и домашни пантофи. Блум обясни, че идват във връзка с обаждането му относно Джейн, и той ги покани да влязат.

Лейк седна на ръба на тюркоазено двуместно канапе. Блум и Джеймисън се разположиха срещу него на тъмносин кадифен диван.

— С Лана бяхме женени. Джейн е моя дъщеря.

— Били сте женени?

Джеймисън не успя да скрие изненадата си.

— В продължение на 18 месеца. Какво е станало с Джейн? Видях я по новините, а полицайката, с която разговарях, каза, че ще се свържат с мен, ако има развитие. Можете ли да ми кажете къде е?

— Боя се, че не, господин Лейк — каза Блум.

— Моля, наричайте ме Томас.

— Смятаме, че може да е с майка си. Лана изчезна преди няколко седмици. Нямаме друга информация, освен че Джейн е видяна на гара „Кингс Крос“ в събота сутринта.

Сюзан Лейк влезе в дневната. Носеше кана с кафе и чиния с бисквити, които остави на стъклената холна масичка. Беше хубава жена с дълга червена коса и очи, излъчващи доброта. Тя стисна ръката на мъжа си и излезе от стаята.

— Смятаме, че Лана може да е вербувана от някого — каза Блум.

— Моля?

— Кога за последно видяхте Джейн? — попита Джеймисън.

Томас Лейк сведе поглед.

— Много отдавна.

— Защо? Защо не сте положили повече усилия?

Джеймисън умишлено не погледна към Блум; не искаше да вижда предупредителния й поглед.

— Нещата между мен и Лана бяха много сложни. Тя ми отправи ужасни обвинения.

— Че сте наркоман и насилник, който е посегнал на собственото си дете?

Джеймисън не възнамеряваше да звучи толкова осъдително.

— Моля?

Лейк погледна към Блум, а после към Джеймисън.

— Това ли мисли Джейн за мен?

Джеймисън не отговори.

— Боя се, че да — каза Блум. — Не е ли така?

— Никога не бих наранил Джейн или което и да било дете и никога не съм вземал наркотици.

Джеймисън не повярва.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че нещата между вас и Лана са били сложни?

Лейк въздъхна и сведе поглед към ръцете си, които почиваха в скута му.

— Когато се запознах с Лана, бях млад и наивен. Мислех… Мислех, че тя е всичко, от което имам нужда. Харесвахме едни и същи неща — едни и същи спортове, едни и същи клубове, едни и същи филми и музика. Вярвах, че сме сродни души. Родителите ми побесняха, когато разбраха, че сме сгодени. Казаха, че прибързвам; аз обаче бях влюбен. Или поне мислех, че съм. Бях заслепен. Няколко месеца по-късно Лана забременя. Сключихме граждански брак, когато тя беше в четвъртия месец. Мислех, че сме свързани за цял живот.

— Но? — попита Блум.

Лейк погледна към тавана, а после към Блум.

— Всичко се оказа лъжа. Тя беше. Не мога да ви опиша. Сякаш беше куха.

Той взе една бисквита и я разчупи на две.

— Тя просто не ме забелязваше. Не можех да предизвикам никаква реакция у нея. Не беше в състояние да разговаря, без да ме засипва с обвинения. Мислех, че това се дължи на хормоните от бременността, но след раждането на Джейн нещата се влошиха. Лана смяташе детето за своя собственост. Аз нямах думата, нямах никакви права. От мен тя искаше само пари. Настояваше да си намеря по-добра работа. Искаше по-хубава къща, по-хубави дрехи, екскурзии в чужбина. Съсипваше ме. А когато вече не издържах, тя.

Томас погледна счупената бисквита в ръцете си. Сложи двете половинки в чинията и изтупа трохите от дланите си. После погледна към Джеймисън.

— Познавате ли Джейн?

Джеймисън кимна. Как Лейк успя да се досети?

— Тя добре ли е? Искам да кажа, преди да изчезне… беше ли щастлива?

— Тя е чудесно хлапе, много зряла и способна, може би защото трябваше да се държи като родител на майка си.

Томас се намръщи.

— Смятаме, че Лана може би е психопат — каза Джеймисън.

Изуменият поглед на Томас Лейк се отрази върху лицето на Блум. Тя очевидно не одобряваше безцеремонността на партньора си, но Джеймисън искаше Лейк да знае колко ужасно е било да остави дъщеря си при Лана.

— Съжалявам, Томас — каза Блум, като се наведе напред. — Маркъс иска да каже, че смятаме Лана за екстремна личност. Не твърдим, че непременно е опасна, просто вярваме, че…

— Не, съгласен съм.

Лейк погледна към Блум, а после към Джеймисън.

— Никога не съм го казвал на никого, дори на Сюзан, но винаги съм смятал, че първата ми жена е психопат. Изпитвам облекчение, че и вие го твърдите.

Джеймисън сви юмруци в опит да сдържи гнева си. После заговори колкото можеше по-спокойно:

— И все пак оставихте Джейн при нея?

— Мили боже, не. Никога не бих го направил. Само че Лана взе Джейн със себе си в кризисния център. Казала, че съм я бил. Явно са й повярвали. Помогнали й да извади ограничителна заповед. Борих се срещу нея цяла година, но Лана беше яростна и непреклонна. Пред социалните работници и в съда беше мила и любезна, но когато останехме насаме, се превръщаше в злобно чудовище. Страхувах се от нея. А щом получи пълно попечителство, изчезна. Повече никога не ги видях. — Лейк погледна към Джеймисън. — Но никога не спрях да ги търся.

— Знам, че е минало много време, Томас — каза Блум, — но имате ли представа къде може Лана да е завела Джейн?

— Ако знаех, не мислите ли, че щях да съм ги открил досега?

Запътиха се мълчаливо към колата. Джеймисън знаеше какво ще последва. Той седна на мястото до шофьора и си сложи колана. Седеше вперил поглед пред себе си, без да поглежда към Блум.

— Какво беше това? — обърна се Блум към него. — Маркъс? — каза тя, след като той не отговори.

Блум се обърна към волана и включи двигателя.

— Знам, че Джейн е важна за теб и семейството ти, но не може да нападаш хората така. Горкият човек не е виновен, че Джейн е изчезнала.

— Не е ли?

Джеймисън си даде сметка колко е раздразнен.

— Не е.

Блум излезе от паркомястото.

— Той е жертва на Лана също като Джейн. Каза, че ги е търсил през всички тези години.

— Е, значи не е търсил достатъчно упорито.

Блум въздъхна.

— Дори да ги беше намерил, Лана е имала пълно попечителство. Какво е можел да направи?

Джеймисън гледаше през прозореца. Знаеше, че Блум е права. Знаеше също, че е хубаво, че откриха бащата на Джейн и той се оказа толкова добър, мил и почтен човек. Нима би предпочел Томас да е наркоман? Само защото беше ужасно разгневен и отчаяно искаше да излее яда си върху някого. Бог да е на помощ на Лана, когато му падне в ръцете.