Игри на ума

50

Блум чу стъпки в коридора пред стаята си. Беше сънувала влакове, мостове и разкъсани тела. Седна в леглото и погледна часовника на нощното шкафче — малкото бяло кубче, което дядо й бе подарил за десетия рожден ден. 5:13 ч. Стъпките се приближаваха и Блум огледа детската си стая за оръжие. До стената в отсрещния ъгъл беше облегната китара, на която почти не бе свирила. В чекмеджето на тоалетката имаше нож за писма. Серафин Уокър бе нанесла животозастрашаващ удар с подострен молив. Тя притежаваше бърз ум, блестящи познания по анатомия на човека и безстрастна жестокост, от която Блум я побиваха тръпки. Тревога и гняв я обземаха при мисълта, че стотици хора като Серафин играеха игри с живота на другите, игри като онази, в която бяха участвали предната вечер.

Тя застина за секунда, тъй като й хрумна нещо.

На вратата й се почука тихо.

— Огъста?

Беше забравила, че Маркъс беше останал да нощува.

— Влез — каза Блум. На светлината от коридора видя, че Джеймисън е по тениска и боксерки.

— Видя ли съобщението в WhatsApp? — попита той.

Тя взе телефона си. Винаги изключваше звука, когато си лягаше.

Джеймисън влезе в стаята. Блум светна нощната лампа и той огледа помещението, запечатвайки в паметта си видяното. Несъмнено се наслаждаваше на възможността да надникне в младостта й. Блум очакваше Маркъс да направи саркастична забележка за момичешкото обзавеждане, но той не го стори. Това означаваше, че съобщението в WhatsApp сериозно го е разтревожило.

Тя кликна върху иконката и видя само едно ново съобщение в новосъздадена група, включваща нея, Джеймисън и един скрит номер. Името на групата беше „Осмелявате ли се да играете?“. Блум погледна към Джеймисън, след което прочете съобщението.

— Какво ще отговорим? — попита Джеймисън.

— Предполагам, че искаш да напишеш „да“. Джеймисън сви рамене.

— Мислех си, че „горим от нетърпение“ звучи по-добре.

— Разбира се, че така ще кажеш.

Блум кликна върху текстовото поле и написа отговора.

Джеймисън го прочете.

— И това става.

Блум гледаше дисплея в очакване на отговор.

Блум и Джеймисън се спогледаха. После Джеймисън написа съобщение.

— Имам нужда от кафе — каза Джеймисън и излезе от стаята.

От какво бе мотивирана тази покана? Трябваше да има причина. Клайв Луелин се беше прибрал, вероятно защото бе издържал изпитанията. Беше успял, овладян и напълно се вписваше в реалния свят. Дори дъщеря му не подозираше нищо. Може би играта издирваше психопатни личности, които знаят как да се прикриват? А после? Какво ги караха да правят?

Блум се замисли за ключовите мотивиращи фактори при хората с висока степен на психопатия: възбуда, самовъзвеличаване и манипулиране на околните за лична изгода. Как би изглеждало това в по-голям мащаб? Как би могло да се превърне в колективна цел? Тя се пресегна за пуловера си и написа още едно съобщение, след което слезе при Джеймисън.

Джеймисън се беше облякъл, беше слязъл в кухнята и бе налял кафе в две чаши. Беше светнал голямата лампа, която изпълваше помещението с ярка бяла светлина. Блум я загаси и запали стенните лампи, които излъчваха мека жълта светлина.

— Искаш ли кафе? — попита той.

— Да, моля.

Тя седна край масата и взе чашата. Джеймисън й подаде млякото, но Блум поклати глава.

— Видях последното ти съобщение. Това ли беше най-добрият вариант?

Той седна срещу нея.

— Мислех, че искаме да играем. Нали затова изчетох всички онези книги?

— Това беше по времето, когато искахме да играеш като подставено лице. Те няма да ни поканят да играем наистина.

— Какво мислиш, че смятат да правят в такъв случай?

Той провери телефона си. Усмихна се и написа съобщение.

— Какво пишат?

— Сара е. Снощи ми е изпратила съобщение, което не съм видял.

Блум отпи от кафето си.

— Харесваш я, нали?

— Не е лоша.

Усмивката го издаде.

— Какво? — попита той.

— Нищо, Маркъс. Нищо.

Искаше й се да може да го дразни, както правеше Клеър. Сега й се удаваше отлична възможност.

Той поклати глава.

— Какво смятат да правят?

— Защо са избрали нас? Какво ще спечелим?

— Джейн. Това ще бъде нашата печалба. Трябва да сключим сделка. Да ги накараме да я пуснат.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Но това е, което искаме. Не ми пука за Лана, за Стюарт или за онова хлапе от Шефилд.

— Грейсън.

— Нека играят. Въобще не ме интересува какво правят. Това не е наш проблем и ние не можем сами да се преборим с тях или да ги спрем.

Той прокара пръсти през косата си.

— Но можем да спасим Джейн.

— Знам.

— За целта обаче трябва да играем.

Блум кимна.

— Не могат да ни контролират чрез мрежа или инфраструктура, както могат да направят с полицията. Ние сме независими и това ни прави по-малко податливи на натиск. Затова ще нападнат лично нас… и хората, на които държим.

— Имаш предвид Джейн… или Клеър?

Джеймисън прозвуча тревожно.

Блум кимна бавно.

— И Сара.

— Но те не знаят за нея.

— Откъде знаеш?

Телефонът на Джеймисън звънна. Ново съобщение. Той го прочете на глас.

— Какво става, по дяволите? — попита Джеймисън. Блум грабна телефона си и написа отговор.

Имаше ужасното чувство, че знае отговора, и когато той дойде секунда по-късно, топката в стомаха й натежа още повече.