Игри на ума

51

Джеймисън пътуваше с влака от Харъгът за Лийдс. Срещу него седеше тийнейджър с флеш обеци, които отваряха огромни дупки в ушните му висулки. Как ли изглеждаше, когато си махне флешовете? Как щеше да си намери добра работа с тези дупки на ушите? Джеймисън се почувства стар и уморен. Поколението на това момче щеше да бъде различно; техният свят щеше да бъде пълен с провиснали уши.

В Лийдс той последва картата на телефона си. Мина покрай стоянката за таксита и се запъти към кафене „Лейнс“ на отсрещната страна на улицата. Говореше се, че заведението с цвят на теракота е едно от най-подходящите места за пиене на кафе в Лийдс. Джеймисън влезе и огледа малкото помещение. Сара седеше на маса за двама.

— Поръчах ти мляко с кафе — каза тя, когато сервитьорката донесе две кафета със съвършено изрисувани розети в млякото.

— По работа ли си тук, или на посещение при семейството? — попита Джеймисън.

— Нито едното, нито другото.

— Нима?

— Останах с впечатление, че приятелят ми се нуждае от мен, затова дойдох.

Няколко секунди Джеймисън прехвърля в ума си израза „приятелят ми“ и реши, че много му харесва.

— Наистина ли? Предположих, че си на гости на семейството си. Те не живеят ли наблизо?

Сара поклати глава и кичур коса падна пред лицето й. Тя го отметна зад ухото си.

— Живеят чак в Северен Йоркшър. Това е най-голямата област в страната.

— Знам. Не трябваше да идваш заради мен.

Изобщо не го мислеше, но чувстваше, че е редно да го каже.

— Не се тревожи. По-късно имам среща с изпълнителния директор на болничния тръст в Лийдс.

Джеймисън направи всичко възможно, за да прикрие разочарованието си. Тя беше тук, пиеше кафе с него, опряла крака си в неговия, и само това имаше значение. Тъкмо от това имаше нужда, след като предишния ден бе прекарал 14 часа в напразно хлопане по вратите в Илкли.

— Е, тогава трябва да благодаря на господин изпълнителния директор.

— Госпожа изпълнителният директор — каза Сара, докато повдигаше чашата към устните си.

По дяволите.

— Уха. Намерили са истински професионалист. Браво на тях.

Сара остави чашата върху чинийката.

— Виждам, че си се възстановил.

Той се ухили.

— Много благодаря.

— Липсваше ми.

Джеймисън не очакваше да чуе тези думи и знаеше, че не е успял да прикрие изненадата си. Сара сведе очи, а той се чудеше какво да каже. В един просто устроен свят би отговорил: И ти ми липсваше, а в един идеален свят би признал: Много се радвам, че го казваш, защото искам да прекарвам всеки ден и всяка минута с теб. Но светът не беше нито просто устроен, нито идеален, затова той каза:

— Боя се, че нещата няма да се променят.

Сара се размърда на стола си. Кракът й вече не докосваше неговия.

— Разбирам.

Джеймисън взе ръката й между дланите си.

— Не, не разбираш. Сложно е. Този случай е тежък и объркан и аз не искам да те замесвам.

Сара гледаше намръщено преплетените им ръце.

— С Огъста правим разследвания за съдебната система или за хора, които са станали жертва на престъпления. Понякога се срещаме с отвратителни персонажи. А в случая с Джейн дори не знам кои са противниците ни. Знам обаче, че те си играят с живота на Огъста, както и с моя.

— Защо?

— Защото не искат да се намесваме в онова, което възнамеряват да правят, каквото и да е то. Ние обаче не можем да спрем. Трябва да върнем Джейн, така че положението може да стане напечено.

Сара стисна ръката му.

— В опасност ли си?

— Винаги съм в опасност, мила. Живея на ръба.

Тя го срита под масата.

— Това не е нито оригинално, нито забавно.

— Извинявай.

— И си беше направо идиотско.

Той се засмя. Добре че успяха да разсеят напрежението.

— Как се бъркат в живота ви?

Джеймисън си спомни предупреждението на Блум, когато тръгна към гарата: Внимавай какво споделяш. Знаеше, че е права. Ако разкажеше на Сара цялата история, това щеше да я направи уязвима. Той обаче искаше да бъде възможно най-честен.

— Оказва се, че Джейн и майка й може би са избрани умишлено, защото ме познават и защото аз познавам доктор Блум.

— Доктор Блум?

— Огъста. Тя е психолог.

— Това партньорката ти ли е?

Джеймисън кимна.

— Защо са се насочили към нея?

— Не сме сигурни, но тя е работила с такива хора и може би някой й е ядосан.

Сара си играеше с чаената лъжичка.

— Какви хора?

Джеймисън внимателно подбра думите си.

— Тя е съдебен психолог и е работила с много тежки характери.

— Лоши хора?

— Някои от тях са били лоши.

— Мислиш ли, че тези, които я преследват сега, са от тях?

Джеймисън сви рамене.

— Опасни ли са? Опитали ли са се да наранят нея… или теб?

Той пое дъх и се зачуди как да смени темата.

— Маркъс! Отговори ми. Мислиш ли, че тези хора се опитват да те наранят?

— Не, не и физически.

Той си спомни мотоциклетиста, който го блъсна.

— Какво ще рече „не и физически“?

— Виж, Сара, казах ти, че не искам да те замесвам в това. Не мога да кажа нищо повече.

Тя кимна сериозно. Заговориха за нейните медицински проучвания, нещо, свързано с ДНК профилиране, но никой от двамата не беше напълно съсредоточен.

— До срещата ми остава около час — каза Сара, след като келнерката отсервира чашите им. — А хотелът ми е наблизо.

Един час и 15 минути по-късно Джеймисън прекоси лобито на хотел „Малмезон“ в отлично настроение. Той се усмихна на добре облечения бизнесмен, който все още работеше на лаптопа си. Беше го забелязал, когато пристигнаха — по-точно бе забелязал часовника „Брайтлинг“. Джеймисън помаха весело на рецепционистката за довиждане и се отправи към гарата. Имаше три съобщения от Блум.

— Извинявай — каза Джеймисън. — Звукът на телефона ми беше изключен.

— Подробностите не ме интересуват, благодаря.

Блум звучеше ядосано.

— В два часа хванах влака за Лондон, така че ти ще трябва да говориш с Либи, а след това да отидеш до Манчестър. Ще успееш ли?

Джеймисън понечи отново да се извини, но се въздържа; това само би я подразнило. Той знаеше, че бе постъпил безотговорно, знаеше го и Блум. И всичко това само за да се наслади на компанията на Сара.

— Разбира се. Кой е видял Джейн?

— Някакъв охранител на гара „Пикадили“. Опитал се да я заговори, но тя избягала. Сержант Грийн ще ти разкаже.

— Защо й е било да бяга? В съобщението до Клеър молеше да дойдем да я вземем. Джейн не би постъпила така.

— Може би си прав. Може би не е била тя. Но ако е тя и ако наистина е отишла до Манчестър сама, има две възможни причини за това. Или е избягала и в такъв случай ще се опита да се свърже с теб и Клеър, или…

— … са я пуснали при определени условия.

— Да. И кой знае с какво са я заплашили, ако говори с някого или се остави да я хванат.

Джеймисън мина през турникета и тръгна към перон 1с, за да хване влака за Харъгът. Щеше да вземе наетата кола, да отиде до Манчестър и пътьом да се обади на Либи Гудман. Качи се в претъпкания влак и се настани до едра дама с пет големи пазарски чанти. Тя размърда могъщия си задник и почти го избута от седалката.

— Извинете — каза Джеймисън, като се наместваше.

Защо се извиняваше? И тогава се досети какво бе пропуснал. Беше от онези неща, които бе обучен да забелязва. По дяволите. Губеше форма. Стана и отиде в края на вагона. Влакът се разтресе и Джеймисън замалко да падне, но успя да се хване за тръбата над главата си и запази равновесие. Телефонът на Сара веднага се включи на гласова поща. Джеймисън погледна часовника си. Тя беше на среща с изпълнителния директор. Той потърси в Гугъл болницата в Лийдс и намери телефонния й номер, но докато слушаше инструкциите за избор на отделение, обхватът се изгуби.

— Мамка му! — възкликна, а хората на близките седалки погледнаха към него.

Нямаше обхват.

Джеймисън затвори очи и вдиша три пъти, много дълбоко. Не беше моментът да изпада в паника. Беше се държал като идиот. Блум го беше предупредила, а той бе пренебрегнал опасенията й. Но тя беше права: те знаеха за Сара. Бизнесменът в дизайнерски костюм и часовник „Брайтлинг“ беше Стюарт Роуз-Бътлър. Джеймисън си го спомни от снимката над камината на Либи Гудман.

Една чертичка обхват. Той отново набра номера на болницата.

— Добър ден. Кабинетът на изпълнителния директор.

— Обажда се доктор Джеймисън от Британския лекарски съюз. Трябва да предам важно съобщение на моята колежка доктор Сара Мендакс. Мисля, че е на среща с вашия изпълнителен директор.

За да премине човек покрай стражите, му бяха нужни само добри препоръки.

— Съжалявам, господине, доктор Мендакс не е тук.

Джеймисън почувства как го обзема паника, но се овладя.

— Не е ли дошла?

— Срещата е извън болницата. Опитахте ли да се свържете с доктор Мендакс по мобилния й телефон?

Боже, не, не се бях сетил.

— Изключен е. Можете ли да ми кажете къде е срещата, моля?

Личната асистентка замълча за секунди.

— Не знам.

— Не знаете къде шефката ви има бизнес среща? Що за лична асистентка сте?

Думите излязоха от устата му, преди да се усети.

— Съжалявам, господине. Не мога да ви помогна.

Тонът й беше сух и смразяващ.

— Много е спешно. Можете ли да се обадите на шефката си и да разберете къде са, моля?

— Бихте ли повторили името си?

Не можеше да излезе на глава с тази жена. Тя знаеше къде е шефката й и отказваше да даде информация поради прекомерно чувство за дълг.

— Извънредно важно е да открия доктор Мендакс. Можете ли да ми помогнете, или не?

После се обади на сержант Грийн в Бристол.

— Грийн, Джеймисън е. Ще те помоля за една услуга.

Той слезе от влака на гарата в Хорсфърт.

Докато Джеймисън чакаше колата на „Юбер“, сержант Грийн му върна обаждането.

— Беше прав — каза той. — Личната асистентка знаеше къде е срещата. Извини се няколко пъти. Става дума за работен обяд в ресторант „Браунс“, който според асистентката се намира в „Лайт“ — мол в центъра на града. Обадих се, но разпоредителката каза, че са заети и не може да провери кой е в ресторанта.

— Ще отида там веднага. Благодаря ти. Задължен съм ти.

— Какво става там, за бога? Каква е тази паника?

— Тази сутрин видях Стюарт Роуз-Бътлър в хотела, в който е отседнала приятелката ми. Мисля, че я чакаше.

— Защо не отиде при него?

— Изобщо не приличаше на мъжа от снимката. Беше гладко избръснат и добре облечен. В онзи момент не го познах.

Колата на „Юбер“ пристигна, Джеймисън помаха на шофьора и се качи на задната седалка.

— Но сега си сигурен?

Грийн както винаги звучеше подозрително.

— Напълно.

— След случилото се с Фей Греъм се надявам да бъркаш. За твое добро.

Аз също, помисли си Джеймисън, след като затвори. Аз също.