Игри на ума

47

Седяха един до друг в колата и мълчаха. Блум никога преди не бе крещяла на Маркъс, но той наистина я беше уплашил. В момента, в който Джеймисън се прехвърли от релсите на нейния перон, тя изгуби самообладание. Развика му се, че е идиот, какво, по дяволите, си мисли, не уважава ли собствения си живот?

Той, разбира се, не й обърна внимание. Беше напълно съсредоточен върху целта си и игнорира както крясъците й, така и експреса, който изтрополя зад него с надута свирка. Джеймисън влезе в големите храсти край перона и намери стара найлонова торбичка, закачена на клон. Падна на колене. Дали беше рухнал на земята, защото изпитваше облекчение, или защото си даваше сметка, че е рискувал живота си заради една торбичка на търговската верига „Ти Кей Макс“? В онзи момент на Блум й беше все едно. Тя изтича до него и го блъсна силно.

— Никога повече не прави подобна глупост — изсъска. После се отдръпна и остави полицаите да го смъмрят още по-строго.

— Благодаря ти — прошепна Блум, когато вече седяха в колата.

Джеймисън се обърна към нея. Беше си взел вечеря от бензиностанцията, но вакуумираният сандвич стоеше недокоснат в скута му.

— Моля?

— Знам, че искаш да отидеш в Илкли, но аз трябва да остана тук, докато мине последният влак.

Полицаите бяха казали, че имат по-належащи задачи.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Той отвори сандвича.

— Какво е станало, Огъста? Приятелят ти ли е загинал?

— Загина едно дете — каза тя, след което бързо добави: — Не беше мое. Но аз трябваше да се погрижа за него.

Блум си спомни как майка й стоеше пред отворената врата на дома им, докато жената крещеше „Къде е тя? Кажете ми къде е!“.

— Огъста?

Джеймисън сложи длан на ръката й.

Тя пропъди спомена.

— Извинявай. Трудно ми е да говоря за това.

Пое си дъх.

— Трудно ми е да си спомням.

Джеймисън отдръпна ръката си. Блум знаеше, че това означава „дай си време“.

Отне й минута да дойде на себе си.

— Майка ми имаше приятелка на име Пени. Познаваха се от началното училище. Дъщеря й…

Блум имаше нужда да се отърси от образите и да се съсредоточи върху фактите.

— Дъщеря й беше с 12 години по-малка от мен. Пени беше имала трудности със забременяването.

Блум замълча за миг. Нима това имаше значение? Разбира се, че имаше. Да копнееш отчаяно за дете, а после да го изгубиш, беше още по-ужасно.

— Дъщерята на Пени имаше проблеми в училище и Пени ме помоли да поговоря с нея.

От гърлото й се откъсна тих, сподавен смях.

— Мислех, че ще мога да упражня новопридобитите си умения и да се докажа пред майка си; тя смяташе, че психолозите не са много по-различни от хипнотизаторите, които карат хората от публиката да лаят като кучета.

Джеймисън посрещна опита й да се пошегува с одобрително хъмкане.

— Нямах представа колко мога да навредя.

Двамата седяха смълчани. После Джеймисън заговори:

— Първият човек, за чиято смърт имам вина, беше млад селскостопански работник от Украйна. Подозирахме, че престъпна организация укрива оръжия в стопанството, в което работеше той. Знаех, че бандитите са опасни и безскрупулни, но убедих хлапето да шпионира в наша полза. Казах му, че ще бъде възнаградено. Знаех, че има сестра. Тя се надяваше да получи британско гражданство, а аз намекнах, че мога да й помогна. Простреляха го в главата и увесиха тялото му на една ограда в близкото село, така че всички да го видят. Оттогава сънувам кошмари.

Джеймисън погледна към Блум.

— Когато сме млади и неопитни, никой от нас не знае колко може да навреди, Огъста.

Тя го погледна през сълзи. Джеймисън бе преживял много в тайните служби, но никога не беше споделял с нея. Това я окуражи.

— Мислех, че помагам. Смятах, че напредваме. Сутринта, когато се случи, възнамерявах да поискам разрешение да опиша всичко в научен труд… Това щеше да бъде историята на моя успех.

— Не можеш да се обвиняваш за избора на друг човек.

— О, напротив. В този случай мога, и още как.

Блум си спомни как Пени мина покрай майка й и се втурна по стълбите, където стоеше самата Огъста. Лицата им почти се докоснаха. Пени заговори тихо, почти съскайки, а гласът й бе изпълнен с омраза:

— Детето ми се хвърли под влака.

Блум помнеше как седна тежко на стъпалото, останала без дъх, с подкосени крака. Пени продължаваше да говори, да крещи, но Огъста чуваше само нечленоразделни писъци. Детето ми се хвърли под влака. Тя погледна ръцете си. Не чувстваше пръстите си. Опита се да ги раздвижи, но те останаха разперени на коленете й.

Майка й стоеше до тях. Тя прегърна Пени.

— Хайде, Пени. Ела с мен.

Пени обаче отказваше да си тръгне. Не спираше да размахва плик за писма. Блум гледаше как пликът се полюшва напред-назад пред нея.

— Никога няма да ти простя — каза Пени.

— Огъста не е виновна, Пени. Хайде, стига.

Гласът на майка й беше спокоен, сякаш говореше за времето.

Пени се обърна нея.

— Нима? — каза тя и й подаде плика. — Не е виновна?

Блум видя как майка й взе плика, извади листа отвътре, погледна го за миг и каза:

— Мили боже.

Тя се обърна към Огъста и очите й изразяваха всичко, което не казваше на глас: Разочарована съм. Смутена съм. Срамувам се.

Блум си спомняше как взе листа от майка си, която след това отведе Пени в кухнята.

Най-сетне Огъста прочете писмото. То съдържаше само два реда, но те щяха да я преследват през остатъка от живота й.