Игри на ума

60

Беше изминал половин час, а Джеймисън все още седеше до стената в коридора на хотела. Телефонът отново звънна в ръката му.

Джеймисън се изправи бързо, а мигрената му в миг отшумя. Много искаше всичко това да приключи, а то едва започваше. Мина покрай стаята на Сара и далеч от полицаите. Трябваше да я намери. Позвъни на Блум, но телефонът й даваше заето. Джеймисън изруга тихо и потърси в Гугъл паркингите от веригата „Кю Парк“ в Лийдс. Пет шибани паркинга. Разбира се. Докато слизаше с асансьора, провери капацитета на всеки от тях. Нещо му подсказваше да търси най-високия. Два от паркингите побираха само по 250 коли, затова той се съсредоточи върху другите три. Паркинг „Лайт“ и паркингът на ул. „Уелингтън“ побираха по 400 коли, а този на площад „Суверен“ — 500. Джеймисън настрои таймера на часовника си така, че да звънне след осем минути, и отиде до рецепцията.

Рецепционистката говореше с младата си колежка, която изглеждаше нова и нервна. Тя се беше съсредоточила върху екрана пред себе си. По-възрастната служителка погледна Джеймисън и му се усмихна, но продължи да говори с новото момиче. Джеймисън нямаше време за това.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза той, — но имам проблем, който не търпи отлагане. Можете ли да ми кажете кой от следните паркинги е най-висок: този на улица „Уелингтън“, „Лайт“ или онзи на площад „Суверен“?

— „Лайт“ е подземен — каза жената. — Не знам как изглежда паркингът на ул. „Уелингтън“, но този на площад „Суверен“ е висок.

— Веднъж видях как един човек скочи от паркинга до пазара. Претрепа се на място — каза новата рецепционистка. Колежката й я стрелна с поглед. Младото момиче се изчерви и извърна очи.

— На кой паркинг е станало това? От веригата „Кю Парк“ ли е? — попита Джеймисън.

Двете жени го погледнаха любопитно.

— Да не би някой да скача? — попита момичето.

— Доколкото знам, паркингът до пазара не е от веригата „Кю Парк“ — каза по-възрастната рецепционистка. — Най-близо е паркингът на площад „Суверен“.

— На колко минути пеша?

— Най-много две. Вижда се от вратата на хотела.

— А „Сейнт Джон“?

— Той е по-далеч. На десет минути… а може би и повече.

Дали биха избрали място, до което не може да стигне навреме? Разбира се, че биха. Хвани такси, човече, помисли си Джеймисън.

— Но паркингът на площад „Суверен“ е по-висок, така ли?

Телефонът му звънна. Беше Блум. Джеймисън вдигна.

— Добри новини — каза тя.

— Не ме интересува. Видя ли съобщението в WhatsApp? Заплашват да хвърлят Сара от покрива на паркинг след пет минути.

Двете жени зад рецепцията се спогледаха; едната беше шокирана, а другата — развълнувана.

— Говорех с Джейн по телефона. Чакай.

— Джейн? Тя добре ли е?

Джеймисън не получи отговор. Блум проверяваше съобщенията си.

— Ясно — каза тя, след като ги прочете. — Какъв е планът?

— Джейн добре ли е?

— Да. При Томас Лейк е.

Как, по дяволите…? Джеймисън пропъди тази мисъл. Нямаше време да се занимава с това сега. Психопатите бяха удържали думата си и бяха върнали Джейн.

Тази новина обаче само влошаваше положението на Сара.

— Дай ми секунда — каза Джеймисън.

Трябваше да се съсредоточи. Хората рядко избират случаен адрес. В тайните служби водеше сесии с новопостъпили агенти; караше ги да изберат място, на което да се срещнат с информатора си в непознат град. Можеха да изберат града и адреса. Единственото изискване беше да посочат селище, което не познават добре.

Задачата на Джеймисън беше да отгатне адреса с точност до километър и половина. Всички агенти разучаваха избраните градове и се връщаха със самодоволни физиономии, които казваха: Никога няма да познаеш. Но той обикновено отгатваше, защото хората не можеха да избягат от собствените си подсъзнателни предубеждения. Ако предпочитаха да пътуват с обществен транспорт, избираха адрес на пешеходно разстояние от гарата. Ако обичаха да шофират, посочваха място в близост до паркинг — особено ако разполагаха с хубав автомобил. Ако агентът беше футболен запалянко, избираше място в радиус от километър и половина от градския стадион. Колкото повече знаеше Маркъс за агентите, толкова по-лесно му беше да отгатва. Удивително трудно е да избереш случайно място. Той се надяваше, че това важи и за психопатите.

Отново разгледа възможностите. „Сейнт Джордж“ бе наименуван на свети Йоан — един от учениците на Христос. Дали психопат би използвал религиозни символи? „Суверен“ говореше за царственост и независимост, а херцогът на Уелингтън беше военачалник. Можеше да е всеки от трите паркинга. Джеймисън отново си припомни съобщението. Прекрасната Сара ще се наслади отблизо на гледката. Какво ли се виждаше от покрива?

— Какво се вижда от покрива на всеки от тези паркинги? — попита той рецепционистките.

По-възрастната жена сведе поглед и се замисли.

— От „Сейнт Джордж“ се виждат най-скъпият квартал на града и университетът. Улица „Уелингтън“ излиза на околовръстния път, така че от тамошния паркинг вероятно се виждат всички бизнес сгради на брега на реката. Както вече казах обаче, не знам къде точно се намира той. А от паркинга на площад „Суверен“ се виждат този хотел и жп гарата.

— А релсите? — попита Блум по телефона.

— Гарата или релсите? — попита Джеймисън и тръгна, без да дочака отговора. Паркингът на площад „Суверен“ беше най-голям и вероятно най-висок, името му означаваше „независимост“, а от него се виждаше жп линията. Това беше достатъчно. Интуицията му подсказваше, че това е мястото.

— И двете! — извика рецепционистката, докато Джеймисън тичаше към вратата.

— Отивам на площад „Суверен“, Огъста. Тамошният паркинг е най-голям и вероятно най-висок. Защо го правят? Ако зад всичко това стои твоята Серафин, защо преследва хората, на които държа?

Блум въздъхна.

— Може би защото си човекът, на когото аз държа най-много.

— Какво? — отвърна Джеймисън. Той видя табелата „Кю Парк“ на ъгъла на булеварда и се затича.

— Ти си не само мой делови партньор, но и най-добрият ми приятел. Майка ми е в старчески дом, баща ми е мъртъв, нямам други роднини. Ако някой иска да нарани най-близките ми хора, ще посегне на теб.

— Чудесно. Сприятелявам се със загубенячка без приятели, а сега трябва да страдам.

Блум не отговори.

— Виж какво, те няма да хванат нито теб, нито мен без битка. Ще ти се обадя.

Джеймисън стигна до пешеходния вход на паркинга. Трябваше да представи билет. По дяволите. Той се затича към входа за автомобили. Една кола чакаше да влезе, а две други — да излязат. Когато автомобилът влезе в сградата, Джеймисън изтича до автомата за билети и натисна копчето. Билетът се печаташе отчайващо бавно. Когато най-сетне излезе от процепа, Маркъс се втурна към входа за пешеходци, вкара билета в автомата и хукна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

На открития последен етаж видя десет коли, паркирани непосредствено пред него, други дванайсет в средата на паркинга и още няколко по-натам. Зад тях се виждаха градът и покривът на жп гарата. На този фон в самия край на паркинга стояха двама души с гръб към него, един зад друг, точно както той самият и Лана бяха стояли на железопътния мост.

Трябваше ли да се затича към тях? Или да се промъкне безшумно? Никой от двамата не се обърна към него. Докато Джеймисън обмисляше какво да прави, телефонът му звънна, което означаваше, че осемте минути са изтекли. Той изключи звука, но вече беше късно. Мъжът, който държеше Сара, се обърна и очите му срещнаха погледа на Маркъс.

Стюарт Роуз-Бътлър.

Той се усмихна.

Джеймисън се хвърли към тях. Нямаше друг избор.

Роуз-Бътлър се хвана за един стълб, който придържаше тясната тента, опасваща паркинга, и се покатери на ниската стена, с която той бе ограден. Издърпа Сара след себе си. Тя все още стоеше с гръб към Джеймисън. Маркъс очакваше да вика или да моли за милост, но тя не издаде звук. Той се възхити от смелостта й.

— Роуз-Бътлър! — извика Джеймисън. — Гаден психопат! Дойдох навреме. Пусни я.

Беше твърде далеч. Дори ако сграбчеше Сара, при тази скорост щеше да я бутне от стената. Роуз-Бътлър имаше предимство.

— Предизвикателството беше да дойдете навреме, господин Джеймисън. Но не за да ме спрете, а за да гледате.

Роуз-Бътлър впери поглед в него. Мръсникът се забавляваше.

— Имаш син! — изкрещя Джеймисън. Пет реда коли го деляха от Стюарт и Сара. — Ако я нараниш, аз ще нараня него, кълна се.

На лицето на Роуз-Бътлър за миг се изписа гняв, който изчезна така бързо, както се бе появил. Той все още държеше Сара за ръката. Смигна на Джеймисън и я обърна с лице към него.

— Сара! — извика Джеймисън.

Широко отворените й очи срещнаха погледа му.

— Маркъс? — прошепна тя.

А после с Роуз-Бътлър паднаха от стената. Сара протягаше ръце и риташе с крака.

Джеймисън бе закъснял.