Игри на ума

40

Първата среща със Съдебния отдел за здравни и социални грижи беше отчайваща.

— Значи отричате да е имало каквито и да било нередности в общуването ви с 12-годишната Ейми Джоунс в периода 12.10.2016-04.12.2016 година? — попита Кийт Тимс, зле облеченият, полуплешив служител, който бе натоварен със задачата да информира Блум във връзка с делото за непристойно поведение.

— Напълно — отговори тя.

Кийт обърна таблета си така, че Блум да може да види дисплея.

— Разпознавате ли тази сграда, доктор Блум?

— Разбира се. Това е домът ми.

Мъжът показа следващата снимка.

— А кое е лицето пред дома ви?

— Това съм аз. Но кой е направил тези снимки и кога?

Кийт показа следващата снимка.

— В периода 12.10.-04.12.2016 година.

Блум впери поглед в третата снимка. Нещо не беше както трябва.

— Можете ли да ми кажете кои са хората на тази снимка? — попита Кийт. — Имам предвид двете лица, вървящи по алеята към вратата на сградата, за която потвърдихте, че е вашият дом.

— Мога, но снимката е фалшива. Ейми Джоунс никога не е била в дома ми. Никога не сме се срещали извън консултативния център.

— Но можете да потвърдите, че лицата на снимката сте вие и Ейми Джоунс?

Блум кимна. Изображението беше толкова реалистично. Тя виждаше себе си, облечена в черен панталон и зимно палто, а само няколко крачки зад нея ясно се виждаше Ейми, облечена в дънки, розови маратонки и сиво вълнено палто. Блум разпозна палтото и маратонките. Ейми идваше с тях на сеансите, събличаше палтото, щом дойдеше, и го обличаше, преди да си тръгне.

— Как тогава ще обясните тази снимка? — попита Кийт.

Блум го погледна в очите.

— Предлагам да се обърнете към специалист по фотография за експертиза. Някой е фалшифицирал снимката, за да ме натопи.

— И това е защитата ви.

Това не беше въпрос. Кийт въздъхна, сякаш беше чувал същото изтъркано обяснение милион пъти. Той отмести таблета и прибра книжата си. Срещата беше приключила.

След срещата Блум отиде до близкото кафене, за да се види с професор Марк Лейтън. Когато пристигна, той седеше на маса до прозореца. Лейтън й беше преподавател по психология в Шефилдския университет и неин ментор по време на специализацията. Беше експерт по криминално профилиране и един от първите психолози, оказвали помощ на полицията. Подкрепяше Блум още когато беше студентка с амбиции, но без ясна цел.

— Как си? — попита той Блум.

— Главното, което изпитвам, е недоумение. Избра ли си вече?

Професор Лейтън кимна и Блум повика сервитьора.

— Ще взема същото като господина плюс чаша вода, моля.

Тя затвори менюто и го подаде на келнера.

— За мен яйца по бенедиктински и дълго кафе с горещо мляко, моля.

— Благодаря, че прие да се видим — каза Блум. — Не исках да водя адвокат, за да не изглежда, че се чувствам виновна. Ще се радвам обаче да се консултирам с човек, на когото имам доверие.

Обсъдиха разследването. Разгледаха първия случай. Поговориха за последната група на професор Лейтън, състояща се от студенти от бакалавърската програма, които той описа като мързеливи и груби (това не беше нещо ново — професорът винаги описваше така студентите от бакалавърската програма).

— Така и така сме тук, бих искала да чуя мнението ти и по един друг въпрос, ако не възразяваш — каза Блум към края на обяда.

Професор Лейтън кимна.

— Разбира се.

— Ако трябва да съставиш поредица от предизвикателства, които да допаднат на психопатите — нещо като игра — откъде би започнал?

— Защо ми е да го правя?

Професорът избърса устата си със салфетка.

— За да ги подбереш с някаква цел.

— Значи искам да проверя степента на психопатията им?

— Вероятно да.

— За какви психопати говорим? Криминални или функционални?

— Като цяло функционални. Трябва да ги привлечеш от общата популация и да ги накараш да скъсат с досегашния си живот, за да играят.

Марк сбърчи нос; това беше знак, че размишлява.

— Защо питаш, Огъста?

— Това е просто проект, като цяло теоретичен.

— И трябва да е игра, така ли?

— Какво друго би могло да бъде?

— Проста подбуда или бас.

— Предизвикателство?

— Психопатите имат влечение към високорисковите дейности, които биха могли да им донесат голяма печалба — каза професор Лейтън. — Да вземем изследванията върху склонността на психопатите към хазарта. Тези хора живеят за мига и разглеждат всяко залагане като отделно събитие. Ние, непсихопатите, можем да започнем с идеята, че нямаме какво да губим, но след като спечелим или загубим няколко пъти, ставаме внимателни и предпазливи. Опитът ни влияе върху бъдещите ни решения. Психопатите обаче просто продължават да залагат, сякаш всеки тур е първи. Това е добра стратегия; те печелят по-често.

— Рискът е висок, от тях се очаква да скъсат с досегашния си живот, така че печалбата трябва да е наистина впечатляваща.

Марк кимна и погледна през прозореца на кафенето. Бе започнало да вали и минувачите разтваряха чадъри, вдигаха си качулките или разпъваха вестници над главите си.

— А може би е нужна поредица от непрекъснати победи. Също като при хазарта. Психопатите се нуждаят от нови и нови стимули, за да се чувстват добре, затова изпадат в крайности, но непрекъснат низ от бързи победи би им допаднал колкото една по-голяма отложена победа. Или дори повече.

— Като сциентолозите и техните нива на посвещение. Последователите на тази секта винаги са жадни за повече, защото постоянно се стремят към следващото ниво. — Блум най-сетне започваше да се досеща как би могла да изглежда една такава игра.

— И като всички добри видео игри.

Лейтън постави кафената чаша и чинийката върху голямата чиния и сложи ножа и вилицата до тях.

— Мислех си, че за да се подберат такива хора, трябва да се качат профилиращи анкети в социалните медии — каза Блум.

Лейтън отново сбърчи нос.

— Това би те свързало с психопати, които са активни в социалните медии. Мисля обаче, че за диагностициране на психопатия ще са ти необходими повече данни.

— Именно. Трябва да се използва целият им онлайн профил.

— Хората разкриват твърде много в интернет. А ако имат профили във фейсбук и туитър, можем да ги видим от две страни. Фейсбук разкрива идеалния Аз — „такъв, какъвто искам да ме виждат околните“.

— Фасадата?

— Именно — каза Лейтън. — Туитър от своя страна им предоставя по-анонимен форум, където могат да изразят истинските си чувства, независимо дали става дума за гняв, огорчение, предразсъдъци или радост.

— Истинският Аз.

— Трудно ще е да избегнеш непсихопатите. Много хора имат мрачен вътрешен живот по всевъзможни други причини.

— Гневните хора, както и тези, които са били малтретирани или тормозени, може да имат подобен профил.

Лейтън се наведе напред и заговори, жестикулирайки:

— На нашите психопати обаче ще им липсва емоционалният контекст. Изказът им ще бъде различен, а поведението — по-рационално.

— Това ли са критериите, според които би ги отсял?

Лейтън се облегна на стола и въздъхна.

— Това е тежка задача, Огъста. Сложен процес, с който средностатистическа университетска катедра определено не би могла да се справи, ако за това намекваш.

Блум поклати глава.

— Сам човек също не би смогнал.

Лейтън се намръщи.

— Нали не мислиш да го правиш? За какво ти е?

— Не, за бога. Просто провеждам предпроектно проучване. Както казах, теоретично е.

Лейтън настоя да плати.

— Следващия път ти ще черпиш — каза той, пъхна картата си в апарата и набра пинкода. Блум остави бакшиш на масата, след което двамата взеха палтата си от закачалката до вратата. Дъждът плющеше по паважа.

— Да търсиш функционални психопати е едно, Огъста — каза Лейтън, след като излязоха навън, — но какво, за бога, ще правиш с тях, след като ги намериш?

И аз това се питам, помисли си Блум.