Игри на ума

48

Блум от години не си бе позволявала да мисли за този ден. С времето подробностите бяха избледнели. Докато си припомняше случилото се обаче, паметта й се проясни и й хрумна нещо.

Тя грабна телефона си, отвори Гугъл Мапс, намери Саут Милфърд и проследи железопътната линия първо до Селби, а после до Лийдс. Потърси сателитни снимки на местата, където линията пресичаше шосето; търсеше нещо определено. Когато най-сетне го откри, провери повторно мястото, подаде телефона си на Джеймисън и включи двигателя.

— Но последният влак пристига чак след 20 минути — каза Джеймисън.

Блум излезе от празния паркинг.

— Патологът каза, че ако съдбата се беше смилила над нея, при падането е щяла да отхвръкне, преди влакът да я удари. При падането.

Джеймисън погледна телефона и увеличи изображението.

— Скочила е от мост?

— Това е единственият мост в близост до Саут Милфърд.

— Прилича на черен път.

Блум кимна.

— Упътвай ме.

Беше се стъмнило и видимостта по неосветения път беше лоша. Блум включи фаровете. Пътуваха сред поля и гъсто залесени участъци.

— Забави — каза Джеймисън. — Железопътните линии често са оградени със залесителни пояси.

Беше прав. Намериха мястото. Блум паркира на тревата. Слязоха от колата и отидоха до моста.

Блум едва успя да различи паралелните железопътни линии под него. Значи тук беше станало. Оттук бе скочила. Нямало е как да отхвръкне при падане от толкова ниско. Патологът просто беше искал да я успокои.

— Огъста?

Гласът на Джеймисън прозвуча тревожно.

Една жена бавно вървеше към тях покрай перилата на моста. Когато видя лицето й, Блум хвана ръката на Джеймисън. Мускулите му се стегнаха и тя разбра, че е свил юмруци.

Блум пристъпи напред.

— Лана?

Лана спря.

— Защо се забавихте толкова?

— Кой ти каза за това място? — попита Блум.

Кой я беше накарал да дойде тук? Патологът? Полицаите? Пени?

Лана се усмихна.

— Къде е Джейн? — попита Джеймисън, едва сдържайки яростта си.

Лана пристъпи към тях.

— С една приятелка.

— Каква приятелка? Къде?

Джеймисън пристъпи напред.

— На един мост — каза Лана, вперила поглед в него.

Страх преряза гърдите на Блум.

— Какъв мост?

— Над една железопътна линия — отвърна Лана. Звучеше почти като робот.

Джеймисън се хвърли към нея. Беше твърде бърз — Блум не успя да го спре. Той сграбчи Лана за раменете и доближи лицето й до своето.

— Кажи ми точно къде се намира, смахната кучко, или собственоръчно ще те хвърля под следващия влак.

— О, Маркъс — изчурулика Лана. — Колко си мъжествен!

— Маркъс?

Блум сложи ръка на гърба му.

— Не мисли, че няма да го направя — каза Джеймисън. — Джейн и светът ще са по-щастливи без теб. Къде е тя, по дяволите?

Тъй като Лана не отговори, той я завлече до средата на моста; толкова силно стискаше раменете й, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Бутна я до перилата на моста и погледна часовника си.

— Имаш две минути.

Блум гледаше партньора си. Беше 99 процента сигурна, че няма да го направи. Той беше добър човек и спазваше законите. Но й беше разказал само за първия смъртен случай, за който бе отговорен. Имаше и други.

— Маркъс? — каза тя отново. В случай че Джеймисън блъфираше, той нямаше да се зарадва, ако Блум провали трика му. Но ако тя се покажеше достатъчно уплашена…

— Не прави глупости, Маркъс.

— Къде е тя?

Гласът на Джеймисън беше тих и заплашителен. Никога преди не го бе чувала да говори така.

— Как ще я намериш, ако ме хвърлиш от моста?

Гласът на Лана все още звучеше напълно спокойно.

— Тя е права, Маркъс — каза Блум. — Не позволявай на омразата да замъгли съзнанието ти. Знам, че ти тежи заради хората, чиято смърт си причинил в миналото.

Лана се стресна, а Блум изпита леко задоволство. Жената за първи път се опита да се освободи от ръката му. Не искаше да умре.

— Какво ще спечелим, ако Лана загине под влака? Вече няма да я има, няма да диша, да мисли, да говори. Ще се превърне в едно голямо нищо.

Лана се мъчеше да се освободи и Джеймисън затегна хватката.

— Кажи ми къде е и ще те пусна. Толкова е просто.

Той влезе в играта на Блум. Все още разсъждаваше трезво.

Лана спря да се гърчи. В далечината Блум дочу тихото потракване на следващия влак.

— Време е да решиш, Лана — каза Джеймисън и я притисна към перилата на моста.

— Знаеш ли, никога не съм те харесвала.

Лана изви шия и го погледна в лицето.

— И Джейн не те харесва.

Блум виждаше светлините на влака.

— Защо го дразниш точно в този момент, Лана?

Лана я погледна и се усмихна.

И тогава Блум разбра. Защо бяха примамени на това място. Защо Лана ги беше чакала цял следобед, чак до вечерта. Това беше демонстрация на сила. Бяха открили най-голямата слабост на Блум и целта на тази сложна инсценировка бе да се възползват от нея. Бяха манипулирали технологиите, за да я примамят тук. Бяха изпратили Лана сама. Бяха накарали Блум и Джеймисън да мислят, че контролират ситуацията. Но това беше илюзия.

Влакът се приближаваше, бърз и шумен, изблъсквайки струи въздух към моста, на който стояха.

— Тя никога няма да ни каже къде е Джейн, Маркъс — каза Блум. — Направи го.

Очите на Лана се разшириха, когато Джеймисън рязко обърна глава и очите му срещнаха погледа на Блум. Влакът пристигаше. Блум виждаше машиниста в ярко осветената кабина. Тя погледна Джеймисън в очите и повтори:

— Направи го.

В момента, в който Джеймисън повдигна Лана във въздуха, тя се вкопчи в перилата на моста. Не крещеше, но Блум не бе и очаквала подобно нещо. Лана беше психопат и за разлика от повечето хора не изпитваше страх.

Грохотът на влака отекваше в ушите на Блум, но тя долови и шум от друг двигател.

Кросовият мотоциклет изскочи от полето иззад паркирания им „Сеат“ и се понесе право към Блум. Тя отскочи назад; мотористът несъмнено очакваше точно това. Предното колело на мотоциклета спря на милиметър от перилата на моста. Задното описа дъга в момента, в който експресът премина под краката им.

В следващия момент или Джеймисън пусна Лана, или тя успя да се измъкне, защото, когато Блум се отърси от шока, Лана седеше зад моториста. Тя го потупа по рамото, мотоциклетът изрева и потегли, вдигайки пръст във въздуха, зави покрай Блум, обърна се на 180 градуса и пое с бясна скорост по пътя.

— Аз ще карам! — извика Джеймисън и се втурна към колата.

Блум не възрази. Тя се настани на седалката до шофьора и си сложи предпазния колан. Автомобилът излезе от тревната площ и пое по моста. Блум едва различаваше задния фар на мотоциклета в далечината. Джеймисън натисна газта. Тя се надяваше да си спомня пътя по-добре от нея.

— Няма как да настигнем мотоциклет — каза той, — но ще се опитаме да не го губим от поглед.

През първите няколкостотин метра пътят беше прав. После малкият червен фар на мотоциклета започна ту да се скрива по завоите, ту да се появява отново по правите участъци.

— За миг успя да ме заблудиш — каза Джеймисън, без да отмества поглед от пътя и крака си от педала за газта.

— Ти също — отвърна Блум, като се държеше за таблото с протегната ръка.

— Как позна, че блъфират?

Стигнаха до разклон и Джеймисън зави рязко надясно.

Блум го стрелна с поглед. Той натисна газта и въздухът се изпълни с пушек.

— Инстинктивно.

Джеймисън повдигна вежди.

— Нима последвахте интуицията си, доктор Блум?

Само човек, чийто живот винаги е бил изпълнен с опасности, би се шегувал в такъв момент.

— Щеше ли да го направиш, ако бях сгрешила?

Джеймисън за първи път извърна очи от шосето и я погледна. Това беше достатъчно.

— Извинявай — каза бързо Блум. — Не биваше да задавам този въпрос.

Минаха по прелез. Блум се огледа за приближаващи влакове.

— По дяволите — прошепна Джеймисън.

— Карат през нивите.

Блум взе телефона си, но нямаше обхват. Тя се огледа в търсене на път. Джеймисън зави наляво и тръгна по шосето, което вървеше покрай нивите, но то бързо се отклони. Изгубиха ги от поглед. Блум се обърна назад в опит да открие мотоциклета, но видя само пусто поле.

Автомобилът забави ход.

— Попаднахме в задънена улица — каза Джеймисън, когато стигнаха до входа на някаква фабрика. — Знаели са какво правят.