Игри на ума

49

Джеймисън и Блум се прибраха след полунощ.

Той влезе в стаята си и взе душ. Обля се с гореща вода, за да отмие чувството на безсилие. Какво, по дяволите, беше всичко това? Какво бе спечелила Лана? Блум каза, че създателите на играта манипулират емоциите й и това им доставя удоволствие, но Джеймисън не вярваше. Трябваше да има нещо друго, някаква практическа причина, някаква голяма награда. Когато се насити на горещата вода, той взе голямата хавлия от радиатора и я уви около кръста си. Хавлията беше мека и топла. Джеймисън взе телефона си и отговори на Сара. Тя му бе писала по-рано, за да провери дали е пристигнал и да го пита как вървят нещата. Той й писа, че е добре и че ще й се обади на другия ден.

Завари Блум да седи в кожено кресло пред празната камина. Той седна в друго такова кресло срещу нея, а тя му подаде тежка стъклена чаша. Цветът и ароматът му подсказаха, че вътре има отличен малцов скоч. Джеймисън се зачуди дали Блум го е купила. Не можеше да си я представи да купува алкохол; хубаво червено или свежо бяло вино — може би, но уиски? Той отпи. Уискито имаше топъл вкус и аромат на торф — точно това, от което имаше нужда.

— Чие е това старо питие — твое или на баща ти?

— Всъщност е на майка ми.

Блум вдигна поглед.

— Обичаше да пие чисто уиски след тежка операция.

— Била е кардиохирург, нали така?

Блум кимна, разклати чашата си и се загледа в движещата се течност.

— Утре сутрин ще отидем в Илкли.

— Предполагам, че отдавна са си тръгнали, не мислиш ли?

Това беше. Разбира се. Това беше конкретната печалба. Лана беше спечелила време, за да премести Джейн.

Блум не отговори.

Телефонът на Джеймисън звънна в джоба му.

— Извини ме за секунда — каза той и отиде в кухнята, за да говори.

От другата страна се чу гласът на Сара — капка нормалност в тази иначе луда нощ.

— Здрасти — каза тя.

— Мислех, че спиш, иначе щях да ти се обадя — каза той.

— Намери ли малката си приятелка?

Джеймисън отпи голяма глътка уиски, която опари гърлото му.

— Маркъс?

— Извинявай. Не. Нямах късмет.

— Добре ли си? Звучиш…

Джеймисън затвори очи. Наистина мислеше, че ще намерят Джейн днес. Дори когато бяха с Лана, той бе убеден, че тя ще им каже къде е Джейн. А когато стана ясно, че тя няма такова намерение, той изпита искрено желание да я хвърли от моста. Отдавна не се бе изправял очи в очи с тъмната си страна и не му беше приятно.

— Не знам дали някога ще я открием.

Сара замълча за миг.

— Защо? Какво е станало?

Той не отговори.

— Виж — каза Сара, — ако не искаш да говориш за това, ще те разбера. Но ако имаш нужда от мен, съм насреща. Просто се обади.

Джеймисън й благодари и обеща да я държи в течение. Когато се върна при Блум, чаша й беше празна.

— Тежка вечер — каза той.

Никога не беше виждал партньорката си толкова разстроена. Искаше да знае защо се обвинява за самоубийството на онова момиче, но не му идваха наум подходящи думи. Затова просто седеше и чакаше тя да заговори.

— Тя беше прекрасно момиче — промълви най-сетне Блум. — С дълги къдрави коси и ангелско лице. Човек би казал, че е най-милото дете.

— Но?

— Ще кажа само, че напоследък често мисля за нея. Този случай ми припомни станалото. Тя беше обаятелна, умна и много искаше да знае как и защо е различна. Исках да овладея този потенциал и да го насоча към добри дела.

— Психопат ли е била?

Още едно парченце от пъзела дойде на мястото си. Това обясняваше нейната обсебеност от темата.

— Бях наивна. Тя беше по-уязвима, отколкото си мислех. За мен психопатите бяха друг биологичен вид, нещо като мутанти. Допуснах грешка, която много хора правят. Генерализирах. Мислех, че е коравосърдечна и студена, а в крайна сметка тя беше просто едно малко момиче, което знаеше, че е различно, и искаше да бъде като другите.

Джеймисън искрено съчувстваше на Блум. Няма по-страшна вина от тази да станеш причина за нечия смърт.

— Как се казваше тя?

— Серафин. Серафин Уокър.